неделя, 27 април 2008 г.

спомени за пиратските й... очи


Беше от онези вечери, когато нямаше какво да се прави. Бара беше потънал в неонова светлина и тук там се извиваше дим от самотни цигари.
Тъкмо бях изпълнил всички поръчки и се бях облегнал за момент, когато нещо от вътре ме накара за първи път от година да си направя сам на самия себе си коктейл.
Рядко си позволявах това удоволствие, не защото ме пречеше, а просто един глупав принцип.
Вечер понякога заспивах заслушал се в мелодичния Chill Out-House в широкото си кресло с чаша чиста водка, но в бара не си позволявах това своеволие.
Извадих една чаша с високо столче, поставих я върху салфетка и изсипах няколко кубчета лед. Долях студена сода от сифона за да се изстуди по бързо.
Наскоро не бях използвал шейкъра и го извадих, сякаш нещо ме караше тази вечер да се чувствам по различно.
Времето летеше с годините и понякога ми се случваше, вътрешното ми шесто чувство само да проработи.
В такива моменти не ми трябваше да се чудя, а направо му се доверявах. Досега не се бях подвеждал нито един път, не вярвах и тази вечер да ми се изплъзне от контрол.
Наскоро бях чел един булеварден роман и героя му отпиваше едно и също питие. Бях се наканил някой ден да го опитам.
И... този ден, настъпи в момента.
Реших малко да импровизирам върху идеята и да си направя нещо, което на мен ще ми донесе удоволствие да го опитам.
Шейкъра беше празен и ме очакваше. Коктейла от романа трябваше да се разбърка, не да се разбива.
Нещо, което ме заинтригува до края му.
Задавах си въпроси защо?!...
Не успях да си отговоря, но бях сигурен, че нещо са имали в предвид.
За мен лично разбиването, на който и да е коктейл е за предпочитане. Идеята е в счукването на бучките лед. Отделянето на дребните частици от натрошаването и малките балончета образуващи се в питието, придаващи онова приятно щипещо усещане, докосващо през небцето истинските ни вкусови рецептори за потъването в удоволствието с насладата.
Не се поколебах. Напълних шейкъра с бучки лед и долях вермут. От един буркан за коктейлни маслини отсипах около една лъжичка от олиото в шейкъра.
Това го нямаше в романа, но аромата от маслините от олиото щеше да предаде екзотичност от отпиването и после-вкусовото остатъчно усещане.
Огледах бутилките с водка. Реших да използвам с вкус на лимон. Обичам леко киселите питиета без да отричам и предимствата на сладките. Просто въпросът е принципен и никога не си позволявах да изразявам мнение пред клиентите ми.
Absolut Citron, нямаше какво да му мисля. Долях необходимото количество и затворих шейкъра. Няколко вечери подред потопен в романа си мислех, какво ще стане след като не го разбърквам , а го разбия.
Нима щеше да се промени вкуса или насладата?!...
Не смятах така. Точно сега щях и да разбера.
Спрях да го разклащам и чукнах в бара металната основа на шейкъра за да се отдели от стъкления похлупак. Имаше нови модерни шейкъри, но аз си обичах стария в наследство от дядо ми.
Сложих цедката върху металната му основа. Чашата се беше изстудила от бучките лед и содата и я излях. Надигнах шейкъра и започнах бавно да изливам леко матовото питие. През широките прорези на цедката се прокрадваха по едри частици от счупения лед, който по-дълго щеше да задържи питието студено.
Ето тук беше разликата със булевардния роман и със сигурност усещането от вкусовите ми възприятия щеше да си каже думата ми, като професионалист.
Чашата беше изпотена и почти един пръст под ръба пълна. Извадих едно резенче Лайм. Натърках ръбовете и изстисках сока му вътре. Много от барманите ще изхвърлят това парченце в боклука , но в кората му има тръпчивина в специфично съчетаващо се допълване с водката.
Пуснах го вътре. Оглеждах чашата и се чудех дали да отпия.
Само педи 3 минути ми се пиеш, а сега не смеех да посегна и да го усетя. Преглъщах и едно особено чувство пълзеше във мен. Надигаше се от стомаха и ме обземаше еуфория от...
-Ще го пиеш ли това, или само ще го гледаш...
Първия момент, успях да чуя думите и да ги осъзная, преди да успея да се завъртя към края на бара.
Не бях видял, кога е влязла.
-Един Гимлет...
Винаги си поръчваше едно и също. Не ме изненадваше. Даже предусещах, кога ще се появи. Може би тази вечер, нещо повече щеше да се случи.
Харесвах я. Бях самотен мъж и понякога дребни радости изпълваха нощите ми. Представях си я с мен и желанието ми всеки път се увеличаваше.
-Защо никога не ме заговаряш...
Погледнах я в пъстрите очи, едвам различаващи се на полумрака и сведох поглед засрамен. Имах чувството, че са дълбоки, но не смеех да погледна, за да не се загубя завинаги в тях.
Посегнах към чашата си без да я отпивам и върху нова салфетка я поставих пред нея.
-Опитай това, вместо твоя Гимлет... аз...
Винаги ми оставяше голям бакшиши и все се канех да я черпя. Явно тази вечер беше по-различна щом успях да пророня няколко думи.
От малък ми казваха "мълчаливия" и имаше основание за това.
Гласът ми леко грапав и дрезгав и сепна.
Погледа й, бавно пълзеше по голата ми глава и в впитите ръкави на тениската по ръцете ми. Мускулите ми изпъкваха, макар да не съм много едър, но явно задоволството в погледа и говореше друго.
Изчаках докато отпие...
-Как е?!... За първи път го правя...
Мълчеше.
Гледаше ме втренчено и леко облиза устните си.
Косата и падаше отстрани на лицето и имах чувството, че ако продължава да ме гледа ще потъна в пъстрите й очи.
Преметнах парцала през рамо, с който бършех чашите и се наведох бавно към нея...
-Искаш ли си твоя Гимлет?!...
Обърнах се без да дочакам отговора й, с усмивка. Бях сигурен, че съм привлякъл достатъчно вниманието й.
-Хубав е...
Чух я от другия край на бара.
Почти всички вече се канеха да си тръгват и оправях сметките, когато тя ...
-Искам още едно от същото...
След двадесетина минути останали насаме, с почти привършваща втора чаша тя ми се усмихна.
Бях си представял усмивката и много пъти. Бях се опитвал да разгадая пламъчетата в очите й. Исках да ме докосне аромата й от близостта с нея.
Но си нямах на представа, колко е по-прелестна и съвършена.
Седях онемял, без да успея да отроня и дума и се потопих в нея.
Желаех я със цялото си тяло.
Потъвах бавно с усещането за насладата и... сладостта й, ме обгърна.
Очите й, така големи и живи ме примамваха в омаята и нямах желание да се откъсна от тях.
Момента на докосването назряваше и се виждах как се опитвам да я целуна.
Усетих усмивката и да ме обгръща и топлината на устните да ме поразяват.
Вглеждах се с широко отворените очи и ...
Ръцете ми я повдигаха...
Исках я...
Чувствата ме изгарях...
Потопявах се за първи път от 10 години в подобна наслада...
Беше като наркотик...
Забравил, какво е да си пристрастен към подобна красота...
Към такова Вълшебство...
Тя ме привличаше и ... сълзите ми започнаха да капят с усмивката, а щастието ми кръжеше около мен, като защитна бариера спираща не подвластното време в миг, така дълъг и продължителен с проникването и болката...

Сутринта се събудих от слънчевите лъчи през прозореца. Спомена се завърна и разкъса сърцето ми. Нея я нямаше. Беше си тръгнала преди 2 години.
Още пазя бележката й...
-"Не ме забравяй!"...
... и я очаквах всеки ден с настъпването на нощта, потънал в спомени за пиратските й пъстри очи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар