Прекръстването на Дявола...

-Ще им дам това, което поискат... Хаоса!...
-И?!... Ще отидат в Ада ли?!....

- "Заклевам се...
В Никта-майката на нощта и дъщеря на Хаоса.
Пред Ереб олицетворението на мрака ни.
Взимам за свидетели, всички Демони и изчадия,
че ще опустошавам навред, без изключения.
За злощастието на моите жертви,
в отговор на изкуплението им
от вечните огньове на съзнанието
с което ще им причинявам
усещания на страх от тъмнината.
Ще ги обсебвам и съблазнявам.
И ще тръпнат в нерешителност
от изкушенията с които ще ги залея."

Дяволската клетва...

-Да, но...
...няма да ти повярват.
Изпълнени са с ентусиазъм и вяра.
Неизбежно сами се каляват и ще блокират силите, ти докато не те ограбят.
Израстват всеки ден в резултат на избора си, да се обичат.
Кълнат се в нови богове и няма да те забележат.
Ще се превърнеш, като тях и ще се слееш в сивотата на изпразнените им от емоции очи.
Ще се скриеш в качулката и няма да забелязваш зад очилата им кога са щастливи.
Ще причиняваш вреда единствено на себе си, в търсене на отговори поглъщайки от техните пороци.
Те превърнаха твоята нощ... В нощта на удоволствията и себе отдаването на други всевишни сили.
Нямат скрупули и притеснения и за тях "Тийм Билдинг" е съвкупляването на няколко тела в опожаряващи страсти.
Закъснял си да идваш и да опорочаваш душите им...
По-скоро ТИ се пази , защото те ще те покварят, похабят и подведат сам да се опорочиш в техен последовател...
Времената се промениха...
Те очакват нощта повече от Теб...
Те са новите ти Богове...
И те очакват по същия начин за да те приковат в сънища, от които дори и Хипнос и Морфей бледнеят с намеренията са, а Танатос мълчаливо свежда главата си...
Нямаш шанс...
Те са Хаоса...
Новият Хаос....
Подчини им се и... замълчи, че си Дявола...

чудя се...

...ако имаше копчета за Мечта и Любов ?!...



то кои ще сме ние ?!...



щяхме ли да знаем как да се обичаме ?!...



или пак ще се препъваме в изкушения ?!...




...някой да има, едно дистанционно повече ?!...

в тишината на глъчката...

Предишната вечер бях в същия този бар. Не зная как се озовах в него, докато блуждаещото ми съзнание не ме подпря с лакти на дългия махагонов бар.
Чашата беше пълна. Леда леко потракваше в нея и с плуващото парче лайм на повърхността.
Водката беше най-силното изкушение от седмици с което се сблъсках.
Едвам треперещ и стискащ все сила мразовитото усещане я надигнах към напуканите ми устни.
Главата ми се клюмна назад почти със цялото съдържание на чашата и я тропнах със звънтящите кубчета лед в шума... с замах, отекващо като гръм по бара из шумното заведение.
Това беше достатъчен повод бармана да я напълни отново и усмивката му заплува в неоновата светлина, приглушена от дима на цигарите.
Обърнах се и... тогава те видях.
В едно от сепаретата седеше и леко повдигаше чашата си с грация на предизвикваща суетност, едва ли не оглеждаща целуващите си устни по ръба.
Музиката беше точно зад теб и едва ли чуваше нещо освен ако не ме забележиш как те привиквам с крещящите си очи.
Наблюдавах те.
Всяко движение.
Отмятане на косата.
Облизване на устните.
Преглъщането и удоволствието блестящо в очите ти да си точно в този момент там.
Миг в който те пожелах, докато езика ти облизваше устните.
Повтарящ се миг, преди всяко отпиване.
Миг, в който тялото ми се възбуждаше и крещеше за още и още... и исках да те докосна, да танцувам с желанието ти ,набъбнало със зърната през потника ,който едвам удържаше гърдите ти да не изскочат.
Приковала погледи, носеше тялото си в движения предизвикващи желания във всички осмелили се да те погледнат.
Седях и отпивах ледената водка, подпрял се на бара с гръб.
Разтворил крака и копчетата на ризат, едвам успявах да задържа... без да я преглътна.
Климатика беше над мен и хладната струя ми изглеждаше, като пареща вълна на слънцето изгаряща кожата ми, докато наблюдавах ръцете ти, леко повдигащи Вискозната материя на полепналата пола по бедрата ти.
Нямах нито желание, нито намерение да спра да те наблюдавам.
Тъмнината заглуши всичко и те наблюдавах, как бавно прокарваше ръце по тялото си, отдавна загубила притеснението си и оставила се на емоцията от момента.
Можеше да прикриеш с косата си лицето.
Разголените гърди.
Голите си рамене по които исках да докосна устните си...
Но не го направи.
Продължаваше бавно да се приближаваш в тишината на моя поглед и нямаше нищо друго освен теб.
Държах празната чаша, без да преглъщам последната глътка... заедно с парчето лайм в устата си.
Силния алкохол ме изгаряше.
Не дишах, а на всичкото отгоре и гърдите ме заболяха от липсата на кислород.
Тялото ми се скова.
Вълна от напрежение ме изпълни.
Адреналина пращеше в мен и само едно бодване, беше достатъчно да се спукам във въздуха.
Само твоя поглед ме държеше прикован към бара и ... усещането от случващото се приближаване на впитите ти устни, към НЕпреглътнатото усещане за мига, на моето напиращо усещане за привличане.
Не знаех коя си.
Виждах зелените ти очи.
Кестенявата коса да ме обгръща и устните, които се впиха и ме дариха с живот.
Отнеха ми парчето лайм от устата и ме потопиха с въздух да дишам отново.
Да живея и да те докосвам с дланите си.
Коя си ти !?...
Приказно създание носещо утеха в моя Свят ?!...
Нима моята фантазия, някой ден ще е реалност ?!...
Нима има нещо по-хубаво да обичам, някоя като теб...
Наведох се към ухото ти и прошепнах...
...докато чух в тишината на глъчката :
-Здравей Блу!!!...

Да усетиш кръвта на...

...удоволствието?!...
Странно!
Знаеш ли, че винаги има по силна тръпка. Нещо се случва и предишното силно удоволствие
се заменя с ново.
По-тръпнещо!...
Жегва някъде под брадичката и когато преглъщаш го усещаш как пълзи надолу. Пълзи и си търси пространство да изригне в момент, когато отваряш устните и искаш да сподавиш стона.
Всмуквайки напуканите ми устни. В захапващ миг и усещаш кръвта ми.
Солена.
Пареща.
Проникваща.
Такава, каквато те изгаря с опожаряваща вълна на чувства, заменили едно невероятно удоволствие с ново удоволствие. Още по-ярко и по-живо, което ще замениш с друг момент с още едно и с още едно и...
Ще дишаш, докато устните ти усеащата топлия ми дъх на желанието, да те обгърна и разпъна в нощта оставила се на порива в теб, да те обладавам бавно и дълго.
Прониквайки във всички точки по тялото ти. Достигайки ги с онова желание, което те кара да продължаваш да търсиш по-силното и по-страстно тръпнещо в нежности удоволствие.
Докато съблазняването плува около теб, а ти си се оставила да разтвори косите ти на повърхността. Гърдите ти да се показват едвам с набъбнали зърна, леко галещи водата. Висейки, едва ли не във въздуха.
С онова приближаващо се с плясъка на вълните проникване преминаващо, като топли ручей около теб.
В аромата на тихия полъх донасящ шепоти, достатъчни да те взривят в крясъци за докосвания на ръцете ми по бедрата ти.
Отнемайки ти пълзящата тръпка и захвърляйки я в устните ти. Точно в момента, когато ги захапвам.
Прегърни ме сега и ми кажи, това удоволствие ще го сравниш ли с нощта, когато изневерихме на Дявола?!..
В нощта, когато повдигаше тялото си към гърдите ми и усещах влагата между бедрата ти?!...
Разкажи ми за момента в който те отпих и проникнахме в необятните територии на изкушенията с който ни дари и му изневерихме са пореден път?!...
Направи го ?!...
Разкажи, но... и внимавай...
Защото ти захапа устните му и той живее и в теб...
И с гордост се оглежда в нас!...

Да изневериш на Дявола.../2/

Здравей липсващо /дяволско/ съкровище!!!
...успяваш всеки път да ме потопиш в себе си. Да ме опорочиш в мисли и да се обгърна в синьо сияние с което ме поглъщаш и покваряваш бавно. А удоволствието, с което се оставям да пълзиш по мен е сладострастието, с което ИЗбръкваш в душата ми.
Искаш да ИЗгалиш сърцето ми така, както би го направил само ти Дяволе, преди да ме погубиш и изкуши в царството на вечните мисли.
Ами ако си затворя очите и синьото ми желание щитоносно ме предпазва, какво ще се случи ?!...
Нима допира на пръстите ти ще е по различен от този в късните нощи споделени с тази, която ме чака ?!...
Нима усещането от диханието на устните ти ще ме предаде и ще се впусна в случване, когато там на брега ме очакват загорелите й бедра ?!...
Нима имам избор за да се крия зад въображението си, след като мога да се потопя мълниеносно в осезанието, да те докосна и избягам. Или ще ме погълнеш и опустошиш отворените ми очи с палавия си поглед с който ми се усмихваш ?!...
Кажи ми, какво правя тук?!...
Затворил очи с очакване да ме вкамениш, ако си поема въздух. А не съм там в обятията й да дишам живота, който ражда за мен по върховете на гърдите си ?!...
Кажи ми, защо тръпна от страх тук, когато мога да съм между бедрата й. Да причинявам спускащи се невъзможни изгарящи трепети, оставящи влажни следи по кожата в пътечки, към устните с които ме желае ?!...
Кажи ми, защо се крия изправен пред теб, вместо да се обърна и да се потопя в нейната душа в момента, когато целуна клепачите й и тя ги отвори ?!...
Нима това е по силно от мен и ще ме оставиш да те погледна или ще ме помилваш, за да се насладя за последен път преди да ме отвлечеш, докато не науча последния твой урок ?!...
Искам още веднъж да ти изневеря Дяволе!!!
И пред теб ще коленича...
Дай ми последната нощ да я обичам!...
Подари ми я!...
След това, ще съм твой завинаги...

помниш ли ме?!...

не зная
защо те сънувам
зная
че не съм те забравил
от предишното си прераждане
възможно ли е
толкова много да ми липсваш
че извън сетивните ми усещания
да привличат отминали спомени
и колко пъти
трябва да ме докоснат
огнени жигосвания
от нови случвания
за да те забравя завинаги
без да ме покоряваш в сънищата
кажи ми
защо те нося
а ти ме прегръщаш
с гальовните си ръце
обгърнала лицето ми в косите си
от аромати омайващи
с дъх на слабостта ми
нима устните ми не галят
голите ти рамене
потопявайки ме в нови усещания
за мекота на стонове
проникващи с шепот в ушите ми
възбуждащи неконтролируеми трепети
в погубване от зеленикавите ти очи
причиняващи в опорочаване
изкушаващи мисли
да се погубвам в миг
в миг
когато ми липсваш...
в онзи миг
който още не съм усетил
в този си живот...
в същия онзи миг
заради, който продължавам
да се прераждам и да те помня...
и не зная
защо те сънувам
зная
че днес е последния ми ден...
а утре
ще се преродя отново
за да изживея мига
с прелитащи пръсти
затворен в очите от красота
на докосванията ни
от нежности
и обливащи ни със забравени спомени
в търсене да се срещнем
дори и в сънищата си
-А ТИ, помниш ли ме?!...

Да изневериш на Дявола...

Здравей липсващо /дяволско/ съкровище!!!
... днес имах странен ден...първо, цял ден съм на компа, но не ми стига времето да погледна към теб... на всичкото отгоре се появи една жена, дето ми е огромна слабост, познаваме се от близо 8-9 години...
Но... едва последните 2-3, започнахме да се закачаме, тоест аз я закачам, а тя милата само пърха с пъстри очи и се усмихва, поне е очарователна и ми уйдисва на акъла, та ми разказва за някакъв курорт над... ******** как е изкарала...
А аз горкия, само преглъщам и стягам мускули, белким ми се хвърли на врата... ма то така не става... Та накрая, я закачам...
-С компания ли беше?!...
-Не само двама... ъъъ....
-Сприятеля ли, си?!...
-...да! И се кълна последно море ми е с него ...
-Значи си ми изневерила...
-...така ме ядосваше, че ми идваше да го...
-Значи си ми изневерила - /отново/...
Тук малко ме попогледна така, странно усмихна се, главата и се завъртя в страни и ...
-Да, всъщност го направих...
... и, на мен ми стана едно мило, че са ми изневерили и отворих ръце да я прегърна, а тя се сгуши в мен едвам хлипайки...
-Аз съм толкова добричка, искам някой да ме обича и да е внимателен с мен. Много ли искам - и си повдигна на милиметри устните...
Имах чувството, че усещам вкуса на кафето. Горещо. Парещо и така предизвикващо и ... прелъстяващо, направо ми изгори обонянието, а напуканите ми устни ме заболяха.
Все още я държах в прегръдката си и се чудех дали да отнема момента завинаги в заграбване с нежно прегръщане на вътрешните ми пориви за близост или...
Тя завъртя главата и я сложи на гърдите ми.
Имах чувството, че сърцето ми ще я пребие от бой...
Нанасяше и куп юмручни удари, а тя стоеше неподвижно и аромата от черната и коса ме обгръщаше сякаш ме изнасилваше...
Бавно се разделихме, погледа й беше влажен, а устните с нервен порив в усмивка едвам се разтягаха...
Разговора продължи в друга насока и след 10 минути усетих, че още държа ръката й. Почти виновно разтворих преплетените пръсти и ...сковавайки усмивката ми за да звуча сериозно...
-Искаш ли да пием някоя вечер студено вино?!..
-Обожавам го! Непременно!!!...
Почти, вече можех да поема въздух и да започна да дишам, след всичкото това вълнение...
-Може и тази вечер... свободен ли си...
Нямаше сила, която да ме спре да не съм свободен... Дори, ако трябва и да умирам, щях да изпрося последна нощ...
Нощ в която щях да изневеря на Дявола и да му върна изкушението, с което ме дари и не ме остави да...
-Да! Свободен съм...
А едни нови пъстри очи ме погълнаха с блясъка си и...

Та... ти изневерих дяволе !!!...
За кой ли, пореден път...

усмивката на дявола...

още преди да затворя вратата знаех
че всичко е променено
най-вече аз се промених
изпитвах различни чувства
различни нужди
имах потребности
които
като че ли изникваха
с всяко следващо стъпало
и колкото по-надолу слизах
толкова по-добре се чувствах
асоциацията с
казани врящи с олио
и дявол с тривърха пика
почти щяха да ме задавят в смях
само че
дявола остана горе
остана сам
затвори вратата
но пък... ме изкуши
отприщи моето неспокойствие
и ме дари с нещо
което мислех
че не притежавам
в замяна отне една частица от мен
присвои си малко от мислите ми
открадна началото на нощите
но пък си струваше
да му захапваш леко устните и да ги всмукваш
със сладък вкус
на бяло вино
на страст
и онези ококорени молещи очи
да не ги погубя
дяволски очи
красиви
безпощадни
а в следващия момент се предадоха
допуснаха ме в тях
прониквах и ги опустошавах
взимах най-ценното
което някога бяха притежавали
страха
да не ги откраднат и отвлекат
далеч в царството на любовта
самият аз
нямах такива намерения
едвам осъзнавах какво става
още с отварянето на врата
исках да награбя момента
да го обгърна в силните си ръце
и да го докосвам с устните си
бях подвластен
безсилен
и се отдадох на слабостта си
оставих съдбата да реши
и всичко се промени
усмивката
желанията
надеждата и...
докосването на дявола с нокти по гърба ми
докато разтварях сладките му устни
намъквайки се в тях с трепета на възбудата ми
просмуквах ги с тайните и изгарящите желания
докато тъмнината ни не ни обгърна
тишината не ни вкопчи в прегръдката си
и мига в който знаех
че ще оцелея
ще бъда отново жив
и нямаше да проклинам...
...деня в който дявола ме изкуши
и ако ви кажат че Дявола
не е красив
ще ви излъжат
има най-прекрасните очи
и в нито един ден до края на живота си
няма да го забравя
как с усмивката си
ми отвори вратата
за всички мои изкушения...

Сянката й...

- Ще ми разкажеш ли някоя история?!...
Прегърнах малката си внучка с ококорени и пъстри очи и започнах да си спомням...

... как не можех да остана скептичен след случилото и реших да проверя до колко думите бяха плод на фантазията на моя дядо или истина, скрита в приказки, с които ме плашеха късно край огнището.
Кутията се появи, докато подреждах тавана му. Грижовно беше подвързана със стара овехтяла кожа и сякаш не беше отваряна с години.
Любопитството ми от малък надделяваше в мен с напрежение в пръстите и често изпусках чаши, чупейки се в краката ми. За малко да я изпусна от вълнение, а един спомен като от дежа вю ме стискаше бавно и пълзеше отвътре към гърлото ми все едно знаех какво имаше вътре.
Оставих я внимателно треперещ и се отправих към избата. Имах огромна нужда от голяма чаша червено вино, да притъпи неспокойствието ми, родено от объркаността, с която се сблъска моята реалност с митичното.
Знаех за кутията, че съществува някъде, но не я бях търсил. Не си бях представял, че ще я открия. И това, което е в нея. А за това е виновен дядо ми. Обичаше да разказва весели истории, когато идвах лятото при него. Може би въображението си го бях наследил от него. Възможно е той просто да ме е подготвял и все ми разказваше, че един ден животът ми ще се промени...
Сипах си втора чаша с вино и все още преглъщайки остатъка от течността, със сълзи в очите се отправих към старото кресло. Слънцето вече преваляше и сянката от дървото на двора падаше хладно и ме потопяваше в удоволствието на прохладния повей от гората.
Стискайки чашата внимателно, събрах кураж да посегна към тайната, скрита от много години. Възможността ми да избера да я науча или да я оставя недокосната, беше в моите ръце. Неволният импулс към устата ми и празната чаша надделяха и посегнах омаян към това, за което копнеех още от малък...

... за първи път я видях да плаче на един камък в края на поляната. Беше се свила и прегърнала коленете си, а косата покриваше наведената й глава. Чувах хлиповете й и в тих шепот докоснаха ушите ми. Стоях вкаменен, без да успея да помръдна.
Цяло лято щях да гостувам на дядо и от два-три дни тичах и разучавах гората. След няколко дни щях да стана на 7 и си бях получил предварително подаръка. Стисках лъка с кочан стрели и почти не дишах, за да не я изплаша.
От два дни никой нямаше на тази поляна и я направих мое царство. Обхождах го гръмогласно и го прекосявах мълниеносно, за да се изправя срещу въображаеми караконджули и вълци, решили да го нападат. Пусках стрели и се криех зад невидими камъни. Прогонвах ги доволен и опустошавах малките диви ягоди в единия й край, които на следващия ден пак бяха пълни с ароматни мънички плодове.
Бавно откъснах няколко по-сочни едри ягоди и се приближих до плачещото момиче.
Усети ме.
Вдигна глава любопитно.
Мълчеше и докато сълзите и капеха още, ме наблюдаваше. Спрях пред нея и умолително и поднесох пълната си шепа.
С трепереща ръка посегна и взе половината. Усмихна се и очите и блеснаха. Напъха ги набързо с малката си шепа в устата и тогава видях голямата й рана на ръката. Почваше от лакътя и стигаше малко под рамото.
Първото нещо, което ме научи дядо, беше как да си направя превръзка, ако се одраскам или нараня. Оставих си лъка с кочана до нея и бързо побягнах към къщата.
Тичах с всичка сила. Клоните драскаха лицето ми, но не ги усещах. Виждах мокрите й очи и болката, изписана на лицето. Прескачах през храстите и след няколко минути се върнах с една ролка бинт и марля.
В мълчание и двамата успяхме да направим някаква превръзка и доволни седнахме на камъка.
- Наблизо има храсти с къпини, искаш ли да те заведа?!...
Гласът и беше тих и леко звънеше. Все едно пееше песен и издаваше омайни звуци, с които ме караше да се усмихвам. Стоях глупаво и не можех да откъсна очи. Нямах сила и почти загубил възможност да дишам, се задушавах. Изплаших се и треперех. Цялото ми тяло настръхна и ледени вълни заляха всичко. Гласът и ме парализира и в един момент имах чувството, че ще умра.
В същия момент тя скочи и откъсна от една зелена трева няколко стръка и ми ги сложи в джобчето на панталонките.
- Това е босилек. Той ще ти помогне... - и се усмихна широко, а очите й бяха като истински звезди.
Гласът й премина през мен, като топла вълна с аромат на мокра трева, успокояващ и отпускащ вледененото ми тяло. Забравих за миг страха си и хукнахме рамо до рамо през гората...

В края на есента се прибрах при майка ми и баща ми и всичко започна да избледнява. Споменът за новата ми приятелка остана там на поляната. И в игрите... и в смеха помежду ни... и в тайната, която не споделих с никой.
Пазех я само за себе си и я криех с гривната, която ми подари в края на лятото. Беше от зелени камъчета, на които беше изписано едно име...
Никога не го забравих.
На следващата година с нетърпение очаквах да я открия, но полянката беше празна.
На по-следващата също...
И на по-следващата...
И на по-следващата...

... Надигнах празната чаша, без да се усетя и се чудех къде е гривната й. Бях я загубил и не можех да си спомня къде за последно я сложих.
Имах предположения коя беше моята приятелка от детинство, но съмнението остана да ме преследва до този момент. Щях да науча всичко.
Бавно посегнах и отворих капака, затворен от дълги години. Най-отгоре лежеше моята гривна. Същата със зелени камъчета и една друга с пъстро зеленикави до кафяво и златисто подобни камъчета. Имаше и едно писмо, адресирано до мен от дядо ми.
Вълнението ми се върна, сякаш не ме беше пускало. Гърлото ми пресъхна и поемането на въздух болеше. Настръхнал и треперещ, отворих писмото.
Ледени вълни от усещания пълзяха, докато чета редовете. Преживяванията на дядо ми, подобни на моите и една история, която никога не ми беше разказвал.
Неусетно се бях потопил в четивото, изгубил представа за времето. Поглъщах написаното и страховете ми се връщаха. Тялото ми се скова отново и едвам дишах. Стомахът ми се беше свил на топка, докато тишината ме беше сграбчила.
Когато прочетох всичко, знаех какво трябва да направя.
Знаех къде да отида.
Знаех и кой съм.
Благодарение на дядо ми, може би за първи път в живота си щях да се изправя пред надеждата с която живеех да я срещна някъде отново. Да я открия и да се почувствам отново жив с нея така, както беше волно лятото ни, в което я видях за първи път.
Копнеех да чуя гласа й. Да зърна светлата й коса, обсипващи с нежен аромат всичко. Издължените и бели ръце и крака на тялото й, което сънувах всяка нощ. Прозрачната роба, с която полуприкриваше прелестите си и онези очи...
... Онези очи, които и плачеха... и се смееха едновременно с устните, по които имаше сок от диви малки ягоди. Устните, по които имаше следи от сочни къпини. Устни, по които исках да впия моите...
Толкова време я търсех, а тя е била тук.
Сложих си зелената гривна. Излязох на двора и откъснах стрък босилек. Напъхах го в джоба и тръгнах към гората. Докато навлизах сред клоните, нахлупих качулката и се слях с тъмнината. Превърнах се в полъха по листата и тихия им шепот сред клоните. Бях играта на вятъра сред храстите и стъпките на малки животни в тревата.
Озовах се на малка полянка до езерото. Там, сред високите храсти, прикрит в листата. Седях и чаках. Поне това се бях научил през годините.
Облаците се отдръпнаха и Луната постепенно разкри силуетите им във водата. Взирах се внимателно и започнах да различавам ясно няколко жени. Знаех какво търся. Обходих храстите с поглед, докато открия това, което ми трябваше.
Самодивските им роби се сушаха на Лунните лъчи. Те не ми трябваха. Търсех техните СЕНКИ или по-скоро така казваха на булото си. Трябваше ми само то...
Открих Зеленикавото и се приближих до него. В момента, в който посегнах, чух нежната песен от гласа й. Омаята, която пропълзя в мен и леко ме обгърна. С една ръка в джоба стисках босилека против уроки, а с другата почти докосвах с пръсти Сянката й.
- Здравей, мой малки приятелю...
Неволно се бях обърнал срещу мократа гола и прекрасна фигура на русолява жена. Имаше малък белег на ръката си от лакътя почти до рамото. Очите й бяха огромни, а усмивката беше същата, като на онова малко момиченце, с което се смеехме сред къпините.
Ръцете й се бяха протегнали към мен в прегръдка и гърдите й бавно ме привличаха в капан.
В капан, който исках да се озова отдавна...
Все още стоях между нея и полупрозрачната и роба. Там беше и булото й. Подадох и робата, тя не ми трябваше, а гривната ми издрънча. Другите жени стояха отстрани и я гледаха с учудване на ръката ми.
- Здравей, моя малка самодива...
Усмихнах се и тя ме прегърна. Почувствах топлината на тялото й. Гореща вълна от емоции да залива очите ми, потичайки по бузите в леко наболата брада към устните ми, с които жадуваха да я целуна.
Отместих качулката назад и погледът ми блесна...
Другите жени се отдръпнаха стреснати, сякаш ме познаваха. Виждаше се страха в очите им. Нямаха си и на представа какво ще направя.
Исках само нея. Да споделя обичта си. Да я направя щастлива. А тя беше.
Седеше срещу мен. Продължаваше да се усмихва и да ме дарява с ослепителната си усмивка.
- Много приличаш на дядо си...
- Знам какво е сторил на твоята баба. Обичал я е много, до края на живота си... и не се притеснявай от мен, зная какво ще се случи с теб, ако ти взема Сянката...
- Искаш ли да го направиш ?!...
- Да! Но... изборът е твой. Ти сама можеш да го решиш...
- Чаках те много дълго време?!...
- Зная, търсих те на неподходящите места...
- Нали знаеш, че ще те обсебя и ще те измъчвам с прищявките си до смъртта ти?!...
- Зная. Сякаш цял живот съм го знаел...
Тя се пресегна и взе Сянката си.
Сложи я в ръцете ми и с блясък в палавите си очи, като от злато се сгуши в обятията ми...

- Дядо! Дядо, а какво стана после?!... Тя колко време остана при теб?!...
- Цял живот!
- А сега, къде е?!...
- Тук съм в кухнята и ти правя мекици!...
- Нооо... дядоооо... ти през цялото време си говорил за бабааа?!...
- Да! Тя е моята малка Самодива!

-Ела! Ела...

Чуваш ли цигулката да плаче, като нощна тишина обгръщаща лъчите от луна.
Трепета на струни от импулси, раждащи жадуване на нетърпение да стъпваш боса в мократа трева.
Разпуснала коси от пламенност, забулваш ме с жар в буйната си страст.
Прозрачна роба пред мен развяваш и в миг ме ти увличаш с тихия екстаз.
По тялото ти да пълзя и горещо... да го въздишам, докосвайки със шепи бленуваната гръд.
Искам те!... такава дива непокорна, нуждая се от твоя шепот, предизвикващ крясъка ми в празната душа.
Да се влюбя ти не искаш.
Да си сложа броня против теб.
Да бягам надалеч. Да се скрия вдън земя...
И как да го направя?!... Късно е вече!...
Едва мълвя, не дишам. Сред клони скрил съм се надничам.
И в грях те вричам, без да ме е страх...
-Ела! Ела... в заклинания шептиш...
Да се приближа или да бягам, когато пред теб съм коленичил с жадни огромни очи.
Предначертай съдбата ми отново...
Предскажи какво ме чака?!...
Сега съм в твоите ръце, не ме щади...

пустиня от огледала...

да си дявол исках и след теб да препускам в пустошта
да изгубя разсъдъка си ...
обичам ли те ?!... или си ми откраднала съня
да разпъваш в мен мечтите, да летя отново пак на тях
дали ми липсваш?!... или да поискам да бъдеш моята луна
в пълнолуние да те събличам и да потъвам в твоята снага
косите ти да галят, вместо слънчевата топлина
устните ти да ми носят аромата на отворената пъстроока дълбина...
искам!... исках!... май само това направих... и се изгубих в пустиня от огледала...
как да се измъкна ?!... да ги чупя ли ?!... нали носят нещастие в любовта...
дали през тях да мина или да падна или да се предам на страха
как в себе си да се открия, когато виждам само собствена си тъга
пълзяща сутрин по гърба на една моя отдалечаваща се...
несбъдната мечта...

-Защо...?/2/

-Татко ще ми купиш ли зелен сладолед?!... знаеше, че няма да му купи.
Напоследък се държеше строго с него. Не искаше да си играят. Превърна в най-тъжния човек, когото познаваше.
Беше едва 6 годишен и не разбираше защо всичко се промени.
Майка му си замина завинаги. Малкия апартамент потъна в тишина. Баща му с часове стоеше неподвижен и само в неделя го извеждаше в парка.
-Има малки кафяви лешници и парченца смокини...
-Следобед ще ходим при баба, тя ще направи любимия ти Сметанов сладолед...- и продължаваше да чете списанието, без да го погледне...
Преди го водеше за ръка до количката и винаги му разказваше как се правят сладоледите. Накрая го оставяше да си избере сам от кой иска.
Историите винаги бяха различни и смешни. Знаеше, че ги измисля за него, но му беше приятно да слуша веселия му глас.
Обичаше го.
След това го прегръщаше в силните си ръце и двамата се надпреварваха кой ще отхапе повече.
-Татко има малки златни парченца в него, като отчупени звезди и блести... искаше да му разкаже за този сладолед как се прави, но баща му пак мълчеше...
-Този сладолед от какво се прави ?!...
-Не зная.
-Аз знам. От зелени очи, когато плачат...
-Престани...-баща му го гледаше строго...
-...като на мама.
Главата му се завъртя. Чу плясък. И след това бузата му пламна.
Имаше чувството, че отново е паднал и одрал коленете си, но този път беше още по-лошо.
Очите му се насълзиха. За първи път го болеше така.
Бавно потърси с поглед очите на баща си. И видя в тях само страх.
Този път нямаше да се разплаче. Беше разбрал, че болката не отминаваше по този начин. Бузата изтръпна и не усещаше сълзите стичащи се по нея. Свил малките си юмручета стискаше зъби, без да каже нищо. Дишаше тежко и събираше сила за да избяга.
Почувства се сам. Искаше да зададе толкова много въпроси. Гледаше баща си и мълчеше.
-Отивай да си играеш. След малко тръгваме.
Гласа му беше дрезгав и пресипнал. Трепереше и на моменти спираше. Момченцето видя кафявите му очи как потичат. Беше ги виждал такива, когато майка му си отиде.
Не искаше да вижда баща си тъжен.
Искаше пак да се смеят и да го разпитва за всичко.
Да го прегръща вечер, докато заспи.
Сутрин да го търси с викове и да се сгуши в него, докато си пие кафето.
Да гледат анимационни филми и да измислят продължения.

Бузата вече не го болеше.
Баща му беше клекнал пред него и държеше фунийка зелен сладолед.
-Искаш ли ?!...
Момченцето посегна и внимателно го задържа. Но само го гледаше.
-Наистина ли мислиш, че има същия цвят, като очите на мама?!...
-Да! И ме е страх да го опитам.
-И мен ме е страх...
-Защото ни липсва, ли ни е страх ?!...
-Да!...
-Когато порасна, никога няма да ме е страх!...
-Знам! Ела...
Момченцето прегърна с една ръка баща си, докато той го вдигаше на ръце. Сладоледа оставаше между тях, без никой да го докосне.
-Ще ходим ли при баба ?!...
-Да!... Искаш ли да те разкажа от какво прави нейния бял сладолед?!...
-Да!...

Отдалечавайки се момченцето започна тихичко да се смее. Прегръщаше баща си и го обичаше отново.





===========

-Защо...?.../1/

гарота с ухание на портокал...

В черна стая плавно се движи груба фигура. Музиката пълзи със светлина от настолна лампа върху лицето й, но сякаш нея я няма.
Разбърква със средния си пръст чашата с водка, а шепата и прегръща леденото усещане. Докосва го до челото си, без да отговаря на въпросите.
Снимките летят срещу нея. Доказателствата говорят.
Мълчалива е от много време. А спомените я навестяват...

...Знае какво я чака. Още една нова последна поръчка. Като миналия път.
Само, че този път няма да стреля.
Ще го удуши с гарота, още преди да се стопи бучката лед в чашата й, нея няма да я има.
Иска да забрави безсънните нощи.
Съвестта й, по-добре да не се завръща.
Да носи шарени дрехи подчертаващи женствеността й, с привлекателните й форми.
А какво се получи... предадоха я, като ненужна вещ.
Пистолета и още димеше, когато полицията се появи от никъде.
Нощта беше на нейна страна. Плавно се промъкна в сенките и потъна в мрака им.
Знаеше какво трябва да направи. Искаше свободата си.
Тя минаваше през него. Не се почуди. Дори не трепна.
Шумът заглъхваше от изстрела, а тя разпусна дългата си коса.
Разтвори ризата и гърдите и се надигнаха свободни с първата усмивка от няколко години насам...

...всичко свърши. На снимките имаше неясна фигура. Нямаше да я задържат и още час.
И вече си представяше новия си живот. На ново място. С нови хора и приятели.
Всичко можеше да се промени. Отпи последната глътка от водката.
Погледа и блестеше в зелено. Скри го зад огромните си черни очила.
Огледа се за последно и взе едно единствено нещо за спомен от предишния си живот.
Гаротата, беше първият й подарък.
И единствения, който я подкрепяше и й даваше сила винаги.
Кой знае, може отново да и потрябва в новия й живот...

прашинки на щастие...

Протегни си ръката и разтвори пръстите.
Остави усещането да изтече, като река вливаща се в бездна от светлина.
Прекрачи боса в хладната трева.
Улови мълчанието на утрото и вплети огъня изгарящ мислите ти в енергия с трепета раждащ се в душата.
Повдигни лицето си в ритама на звуците, обгръщащи с красота всичките ти емоции, проникващи с вълнение на възбудата.
Превърни усмивката си в блясък от великолепие на чувства, полетяла с прашинките на Щастието в сиянието погълнато от очите ми.
Ще те открия в него и ще те запазя в сърцето си.
А ти избери една посока и тръгни...
Тя ще те отведе някой ден до мен...



прашинки на щастие... по идея на arashi

- Аз съм Гейбриъл... /4/

Ако времето ти стига само за да пълзиш, то десета линия е отворена.
Молиш Азазел за отпуска.
Поемеш малко въздух и от време на време се налага, да изпълниш по някое негово желание.
Естествено, те не са безобидни.
Но щом искаш свобода, трябва да си заплатиш за нея.
Ако се откажеш ?!...
Тогава ме изпраща мен.
Намирам те...
И проблемите ти започват...
Постоянни пристъпи на параноя.
Трудно дишаш.
Света се движи покрай теб, а ти си скован и безпомощен.
Хората ти се усмихват, а ти се чудиш... какви са тези гърчове в теб.
Безсънието, мъчително те изпива.
Алкохола отваря вратата на пороците и подвластен на усещанията, те държа в ръцете си.
Сенките те плашат и ужасяват постоянно.
Очите ти потичат в грапави болки.
Гърлото ти крещи, а никой не ти обръща внимание за да те изслуша.
Изходите се затварят.
Мрака, започва да тежи върху теб.
Вкуса... още докато пълзеше го загуби.
С него и надеждата, да те спаси Ангел.
...То освен Чернокрили, никакви други не е имало.
Хората си надяваха да има от Белокрилите...
И ги създадоха с въображението си за да има на какво да се уповават.
Така, че защо ти трябваше да пълзиш нагоре?!...
Защо ти трябваше да мечтаеш?!...
Какви са тези усещания да получиш надежда, когато ще ти я отнемат болезнено.
Е... сега вземи телефона и се обади, за да ти дадат още един шанс.
Защото все пак, трябва да има в какво да вярваш.
То... Ада, не е лошо място.
Стига да свикнеш с него.

Да!
И аз минах от там, на път към свободата си...
Сещате се кой съм ?!...
Нали!

matrix...

Бунтар съм на сравнения и какво от това...
Ако ме издадеш ще кажа, че си ти и пак ще ми повярват.
Това е, като да си буден, но и да спиш, а Нео всъщност е само име.
Въпросите бавно пълзят, към място на което искаш да бъдеш.
А иронията ми по тялото ти мълви, като топли ръце докосващи слабините.
Без да се чудиш защо си тук, усещаш го по края на пръстите.
С отворени очи в мисълта ми летиш и промъквам се в теб недоловимо.
А истината ще те ослепи, без да си вързана не можеш да помръднеш.
Дъха ми навлиза с горчиво тръпчиво необуздано привличане.
Целуващо дълбокото взиране.
Разтворило се с проникване...
И се налага да избереш, дали да се събудиш и с болка в самота да мълчиш ?!...
...Или с червеното хапче, да ме погълнеш в крясък на нощта с привличащи желания...
...там някъде в необятното царството на мечтите.

Вече съм Омагьосан...

-Знаеш ли, какво е?!...
-... да се изгуби човешки живот?!...
-...сигурно /някъде/ се ражда звезда...
-НЕ!!! А, знаеш ли какво е когато крещя?!...
...всъщност превръщаш се май... в Супер Нова...
-Познаваш ме, а искаш да ме нараниш...
-Защото ме лъжеш...
-...когато искам да те направя Щастлива?!...
-...че съм твоята... Самодива....
-Така те открих!!!...
-Да, но... избяга веднага...
-Може би защото, изпитах страх...
-От какво, че ще те омагьосам ?!...
-Нещо подобно, а исках да ти кажа, че си Красива!!!
-Кажи го... на глас...
-Здравей Любов!!! Сутрин си, толкова Прекрасна!!!...
-Пак ме лъжеш. Престани...
-Не мога. Вече съм Омагьосан...

осезания на сянката...

какво е пеперуденото усещане в импулса на слънчева утрин с горчиво кафе, потънали в мисли за зелени градини, откраднали цвета... на очите й?!...
чува ли се шума на морето в опит с вятъра да погълне предвещаваща буря, от чувства с мелодия на похотта.
шепот на трептяща соната, обагрила в спомени синева за поля от недокоснати нежни слова..
и ще ни убива ли изящно или направо ще ни разкъсва на фини моменти, попиващи по длани с допира на тяло в желания за мимолетна хармония из цялата душа...
ще обгръща ли нашите стонове, прониквайки в непознатите дълбини, създали затворени осезания с премижали очаквания, да се събудиш с някой, споделящ с теб всичко това...
слънцето се усмихва, кафето горчиво, какво по-хубаво начало за вечността...

Антология на данък чувства...

Антология на данък чувства или Хроника на школа с френски изкуства ? Задавам си въпроси с пагубна нежност, изваяли пълзящата ми потребност... И какво като не вярвам в живота, това въобще не ми пречи да се потопя в порока... Дишам бавно сред почернели бедра, дъха ми спира... отпивайки росни капки от хладта. Докосват ме... с изгрева по гърба и забиват нокти дерящи ...в страстта. Нима това, че сме прелъстили нощта, ще ни попречи да ходим с усмивки зад очила?!... Синтез на неразумната ни душа, изкушила съня в необятната тишина, ще ни научи ли в сподавен вик?!... че живеем... миг за миг...

-Тръпки, нека споходят съня!...

скръбта си ляга
с всички чувства от нощта
без да плаче на сутринта
отново
и в мисли стъпва,
бяга през деня
а вечер чука...
на вратата доволно
стенейки
се моли...
-Тръпки, нека споходят съня!...
-Да намерят, изгубените ми пътища!...
но в лунна омая,
дори без следа
крещи без смисъл ...
-До кога?!...
ще пълзя жигосано...
в истини...
бавно...
убиващи...
без залези...
в утрини...
без ласки на обич!
забравям те,
дори във лъжи...
с болка в сълзи
от разстояния далечни и
НЕзапомнящи...
в тъга изградена от стени
НЕзабравенно
с илюзии създавам надежди
за Изолда...
и Гуинивиър...
и Самодивата в нощта
че и аз...
и за куп обречени
мигове съхранени
от нашите спомени...
ела със мен
танцувай сега
нека им покажем на какво сме...
в тайни нощем
НЕспособни...

притурила се е тайната...

Мислите ми бяха, като тежък вятър носени с пясъка в преплетените пръсти на нощта. Тишината беше легнала за няколко минути в мен, докато не скри една тайна със частици от Луна.

Очите ми се напълниха с блясък, а тъгата започна да ме погубва с вина. Прониквайки дълбоко... и навътре.. и с шепи да поглъща остатъците от страстта.

Отпивах горчиво желанията си разредени с мрак... и не позволих на времето да изстуди мечтите ми в буци хлад.

Присъствието й, беше приятно. Като симбиозата на полепнали устни, докосващи чувствата ми потънали в суета... на полета от две тела, съвкупяващи греха.

Сто години в нощи, приковани с вериги и един ден, за миг отнеха въздуха от удоволствието, с което ме раждаше в живот. Танцуваха ненаситни музи и в празни обещания умирах всеки ден.

Но... тайната запазих. Там е!

Погледни в очите ми, ако не съм с огледални очила...

PAS DE DEUX...

Когато в спомени ходя по брега и не се усмихвам и вътрешно съм празен от названия ... и небето плаче в дъжда... Тогава горко на безцветните звуци, рисуващи картини в затворените ми очи.
Не Сънувам стъпки в пясъка от Па Де Дьо...
Нито чувства събрани в палците, извили тела на танц в душата с нереален поклон.
Няма Паднали Ангели.
И Жулиети...
Камо ли минало, съхранило пируети от танцуващи мечти.
Остава единствено да отворя вратата на Фантазията и да посрещна опитите на самоудволетворението в постигането на желания да създавам картини на Модилиани с думи...
Но... откривам само душата на Луцифер, скрита в мен и се опитваме да я освободя с движенията на тласъци, прогарящи с дълбоки прониквания.
За това ли се променяме с ласките на телата и умираме в миговете на удоволствия ?!...
В илюзии рисуващи Грях на впити устни от страст в гърди... привличащи с изкушения от случайни моменти на тишина, раждащи сподавени стонове...
И така обречено ли ще посрещна деня, запалил усещанията ми в името на прошката ?!...

Не !...

Искам да съм нощта, да покорявам с Мрака и да изчезвам в утрото безследно...

because ?!...

Ако...
обичаш една жена...
трябва да и го показваш
всеки момент
да разбере чувствата ти
без да се криеш
зад малките неща...
Ако...
обичаш една жена...
покажи и трепета
с който те покорява
страстта в желанието си
щом и казваш
колко е Прекрасна...
Ако...
обичаш една жена...
не прави като мен
да я нараняваш
дори да не иска
да те види
дълбоко в себе си
знае
че някъде
някога
ще я намериш...
...а "малките неща"...
те са в основата на любовта
доказващи тъгата
на всяка загубена сълза...
...а когато се усмихваме ?!...

Бездна от обгръщане...

Стисках празната чаша, а последната й дума продължаваше да се забива в съзнанието ми нажежено и не ми даваше миг покой.
Все още нямах силата или по-скоро желанието да реша как да постъпя, а куражът ми се беше изпарил като бучка лед на слънце.
Да се прибера в празния апартамент, в задуха след горещия ден, беше равносилно на самоубийство. Така или иначе нямаше да мога да заспя.
Лепкавата нощ бавно ме задушаваше през разкопчаната риза, а впиващите се ръкави започнаха бавно да ме стягат като стоманени обръчи. Трудно си поемах въздух, а тъмнината на улицата ме потопи в своите пороци.
Настаних се на любимото си място в бара, а на монитора все още стоеше статията. Така и не я пуснах. Щях да се връщам към нея почти всяка седмица с изпепеляваща нужда след това да изпия няколко водки.
И всичко се промени.
Започнах да се пристрастявам и към ефедрина.
Потискаше глада ми. Ободряваше сетивата. Повишаваше потока от кръв из цялото тялото, а сърцето ми биеше като лудо. Чувствах се изпълнен с енергия. Пулсът скачаше до небесата и напрежението пълзеше като адреналин, от който имах постоянна нужда.
А вечер се отдавах на алкохола и за близо две години се загубих някъде в себе си.
Една сутрин се събудих в боклука на една тиха улица. Смърдях на собственото си повръщано. Брадясал, мръсен и с 25 кг по-тежък.
Целите ми ръце и крака бяха в струпеи. Ребрата ми бяха насинени. Трудно вдишвах, а болката беше непоносима, когато издишвах. Сълзите ми едвам се търкаляха по бръчките на бузите и се скриваха в гъстата брада.
Бях изплашен и целия треперех. Имах нужда от алкохол, а детоксикацията в тялото ме обгръщаше в гърчове и се опитваше да изхвърли токсините.
Опитах се да изпълзя и от болка припаднах в мръсната локва.

След няколко месеца лечение и множество разговори с психиатри, под строг контрол на доктори и сестри, успях да се измъкна от санаториума.
Пролетта ме обгърна с топлина и красота й ме потопи в нея.
Седнал на една пейка със затворени очи, близо час попивах всички звуци. Полъха на вятъра. Шума на листата. Потракването на токчета по алеята. Нервни клаксони от съседната улица.
В мен напираха забравени чувства да се излеят като слънчеви лъчи окъпали в късна есен пожълтели сочни гроздове насред океан от лози.
Там, някъде в мен, се породи и желанието да опитам отново вкуса на водка. Да усетя силата на самоконтрола. Дали мога да й устоя.
Първият бар беше само на няколко минути пеша. Приглушената светлина и тишината навяваха стари спомени. Студена водка с много лед и лимон освежиха паметта ми.
Болката се върна моментално и се видях в огледалото зад наредените бутилки с алкохол. Лицето ми беше посивяло, косата беше рехава и окапала. Изглеждах като призрак от черно-бял филм на Хичкок.
Платих и се отправих в неизвестна плоска с първия междуградски автобус. Пътувах към сърцето на пустошта в опит да открия себе си. Далеч от пороците на големия град и лудницата, която искаше да ме въвлече отново в себе си.
Тежък физически труд. Това беше единственото нещо, с което исках да се занимавам за момента. Започнах да копая басейни. От сутрин до вечер слънцето не ме щадеше. На обед за един час спирах в близкия ресторант и с една огромна пържола и няколко бутилки минерална вода се връщах отново хванал лопатата.
Вечер се повтаряше същото и за около месец коремът ми започна да се прибира. В съботните вечери излизах до близкия бар да изпия по една бира и умората си казваше думата.
Сутрините бяха най-тежки. Правех 12 поздрава към Слънцето и за половин час тялото ми се обливаше в пот. Горещ душ, кафе и жегата ме сграбчваше в опити да ме изцеди капка по капка.
Не се бях оглеждал от много време, но усещах енергията да се завръща в тялото ми. Липсата на въглехидрати в менюто ми, попречи на стомаха да изпуска инсулин и да усвоява поетите мазнини с храната. Нуждата от мазнини тялото започна да си набавя от запасите. За близо два месеца бях отслабнал с около 20 килограма.
Леко брадясал, подстригвайки се през три дни нула номер, се бях преобразил. Тениските увиснаха на талията и се опъваха по гърдите и ръцете. Едвам стягах колана да не ми се изхлузят дънките.
Всеки ден живеех с мисълта - докога ще продължавам да се крия. Промяната отвътре настъпваше мълниеносно и желанието ми да се върна в реалния свят беше въпрос на време.
Един ден си тръгнах. Имах заделени пари, колкото да започна отначало. Спрях в първия по-голям град и си намерих работа като фотограф.
Материята ми беше позната. Обичах да снимам от малък. С течение на времето, може би пак щях да се върна към статиите. Но още не бях готов. Още витаеше страхът от миналото, че ще ме настигне и подхлъзне в пороците на нощта.
Безсънието ми продължаваше да ме преследва. Потънал в тишината на нощта, исках да споделям с някой всичко, което ме вълнува. Няколко пъти се усещах стиснал телефона в ръка да седя и да слушам сигнала. Нямаше и на кого да се обадя.
Понякога се отбивах в бара през улицата. Поръчвах си водка без да я пия. Ароматът й ме насълзяваше и болката караше очите ми да се пълнят със спомени.
Разговарях с непознати. Спорех безсмислено и си измислях подкрепящи ме тези. Черпех питиета, които бяха за мен. Чувствах се в приглушената светлина на неона като у дома.
Понякога разрешаваха да ги снимам и ми разказваха тъжните си познати истории. Безсънието ме връщаше в празната стая и навика ме караше да започна да пиша за живота им.
Тогава се разхождах до сутринта и снимах черно-бели дървета. Заспали сиво-черни просяци по пейките. Бели гълъби, спящи по стърчащи статуи.
Безцветното раждане на деня носеше онази топлота, обагряща сетивата и мислите ми с нежното докосване, събуждащо желанието ми да потъна в прегръдката на някой, който ме чака.
Там, някъде в себе си, търсех загубените ми чувства. Трепета от копнежа да открия затворените в мен страсти. Удоволствието да споделям мечтите си.
По цял ден обикалях да правя снимки за различни рубрики. Снимах всичко, което с нещо ме впечатляваше. Започнах да се усещам, че снимам все едно и също. Брюнетки. Лицата им. Устата. Имаше нещо магнетично в тях с неудържимо привличане.
Криех се зад широките си слънчеви очила и понякога си позволявах да им се усмихна, когато ме забележеха да ги снимам. Често ми предлагаха да седнем някъде на питие, да им дам обяснение за интереса ми към тях.
Само че... бях загубил обаятелността си. Изглеждах различно от преди. Привличах ги, но бях празен. Не смеех да си позволя да навлязат в душата ми и да открият този който съм.
Борех се с душата си, която пазеше единствено само гордостта ми. Всичко друго си беше отишло.
Бях поредният незабележим мъж в полупразния бар преди обед. Често се отбивах, седнал до витрината, отпивайки лимонов сок, примесен с манго.
Причината да го правя беше една жена. Бях я снимал няколко пъти. Имаше нещо в нея, с което напомняше част от стария ми живот. Силна тръпка и огромно любопитство ме караха да изпитвам всичко това за което копнеех.
Всеки ден я виждах да се отбива в отсрещния магазин. С вдигната или спусната коса, но винаги с очила, закриващи половината и лице. Седях прикован в снимките и се опитвах да отгатна очите й. Имах желанието да я спра и да ги махна. Да надзърна в тях. Да открия какво има в душата си. Защо я крие.
Може би отговорът се криеше в моите очила, които не свалях никога. Точно това нещо не ми даваше мира да изскоча на улицата. Да я спра. Да я прегърна без да е нужно да давам обяснения.
Наблюдавах чехлите й с малко токче, чаровно допълващо фините и глезени в изваяни прасци, стегнати и оформени с приятен загар от слънцето.
Нежността на леко лъскавата кожа, придаваща онзи мек отблясък, все едно е от коприна. Желанието да впиеш устните си и да усетиш аромата на морските вълни.
Плавната й походка ме носеше нагоре над коленете в гледка непосилна да откъсна поглед в едвам прикритите й, от късата пола издължени бедрата.
Цялото ми тяло се беше стегнало. Всяко мускулче беше изпъкнало, като въже. Стомаха ми се бунтуваше и пълзеше в задушаваш хватка към гърлото ми. Към онзи момент, когато усещате, че не дишате и имаш чувството, че си на границата на ръба. Без да смееш да вдишаш, за да не развалиш магията.
Задържах лимоновия сок в устата си и не можех да го преглътна, нито да дишам. Гледката на отвореното и деколте загадъчно подсказваше за прелестните и почернели гърди и утежняваше положението ми.
Тръпка на желание започна да пълзи в мен. Пръстите ми се напълниха с кръв. Адреналина се беше покачил и сърцето ми биеше отново лудо. Ръцете ми трепереха и не усещах ледената чаша. Нито, че бях настръхнал.
Имаше нещо в лицето й. Познато. Нещо, което неудържимо ме караше да я желая. Аз ли си въобразявах или тя ми се усмихваше мило. Беше спряла отсреща на тротоара и се беше обърнала към мен.
Сепнах се. Не знаех как да постъпя. Намирах се почти да вратата на бара и се видях да посягам да я отварям на вътре. Каданса беше бавен. Мисълта ми летеше. Премислях множество въпроси и отговори.
Тя беше само на два метра и се приближаваше грациозно с походката на дявол, изкушаващ с всяко движение да му се отдаеш. Да му предложиш душата си. Да го оставиш да те обгърне завинаги.
Не откъсвах очите си от устните й. Леко отворени разкриващи широката и уста оформена в усмивка. С блясък по тях, с влажни и впиващи се движения към въображението ми.
Бах застанал почти на входа на вратата, препречвайки й да влезе. Трябваше да се завърти с рамо покрай ме и да се промуши. Леко отстъпих назад, докато телата ни почти не се допряха при разминаването.
Косата й беше леко къса и се развя пред мен. Вълни от аромати нахлуха в лицето ми. Дъхът от устните й ме блъсна с вкус на топло мляко и кафе с далечен аромат на ябълка и сметана.
Усещах ръката й да ме докосва по гърдите. Рамото и да се допира до мен. Исках да надзърна в скритите й очи. Да усетя вкус на устните. Въздухът, който задържаше, докато гърдите и се надигнаха без да го издиша.
Шума от движенията на ръцете, докосвайки интимно момента, в който, без да осъзнаем, се усмихнахме и неволното ни допиране се превърна в заряд от преминаващо статично електричество. Исках да го видя в очите й. Блясъкът, в който щях да се загубя.
За по-малко от секунда се разминахме, а имах чувството, че всичко е замряло. Съзнанието ми беше блокирало и не можех да се откъсна от нея.
Беше свалила очилата си и ме наблюдаваше. Не можех да видя цвета на очите й, но бяха огромни и влажни. Усмихна се...
- Здравей!
Успях да преглътна бавно, издишах, без да успея да се контролирам и за първи път от много време се усмихнах.
Чувството ми на страх започна да се заменя с нещо познато. Нещо, което смятах, че съм загубил безвъзвратно.
Погледнах в очите й. Едвам прошепнах с треперещ грапав глас...
- Най-накрая те открих...
... и се оставих този път дълбините й да ме обгърнат.

sunrise in your eyes...

потракване на токчета
звук на пързалящо се кубче лед в празна чаша
ухание на сухо мартини
много сухо мартини без маслини
слънце
затворени очи
аромат преминаващ в теб
усещаш пълзящ дъх на жажда
неутолимо желание да го докоснеш с език
щипещия грапав сладък вкус
мекотата на топли устни
обгръщащи нежни ръце
допир с приплъзване на кожа
откраднала мекотата на цвят от роза
ледена болка
спускаща се навътре
пулсираща и проникваща
трансформираща се в удоволствие
преглъщаш с отворени очи
и потъваш в бездната
готов да даваш всичко
ръцете я повдигат
отново и отново
влажни пръсти я докосват навсякъде
стонове от наслада
движения от нощта
забързани-бавни
превръщащи съзнанието в танц
страстен
изгарящ
самозапалващ
с капки търкулнали се по гръдта
спиращи дъха в привличане
в усмивка да се потопиш във тях
и да ги отпиеш за последно
преди момента да се превърне във вечност
и да се загубиш завинаги
а целувката
ще те ражда с мечтание
да описваш с думи
как не искаш да спреш
и да не искаш знаеш ти ли си
дори в огледалото да се виждаш
и нищо няма да те пречупи
да си блясъка на устните
греха
и да ги впиваш отново
и отново

Въздухът който дишам... когато обичам ?!...

Оказва се, че да имаш Прекрасно настроение понякога е много лесно.
Търсих много време тази, която може да ме накара с едно изречение да се влюбя в нея.
С едно докосване да изтръпнат сетивата ми.
Полъха от мислите й, да ме обгърне и да забравя времето.
Да спре секундата и безвремието да промени всичко между нас.
Да споделяш желанията си и спирайки по средата им да ги продължат със същия темперамент какъвто имаш и ти.
Като едно цяло, като една душа, като...
Ин и Ян, в последователна зависимост, но същевременно неразделни.
Не вярвате ли?!...
И аз не вярвах, но се оказа, че тази жена съществува.
На всичкото и отгоре я познавам от много време.
Сега въпроса е, къде съм гледал и какво съм правил през това време.
Защо не съм забелязал нещата, още в началото?!...
Може би, защото е трябвало така да стане.
Да имам възможността да се променя.
Сам да откия нуждата вътре в себе си, за тази промяна.
Не естествено да бъда такъв какъвто се очаква от мен... а такъв какъвто съм.
Уморих се, да внимавам какво казвам, какво правя и какви ще са последствията.
Скръб и Разочарования, преследващи мислите ми нощем без нужда спирайки възможността да споделям.
Като вързан към нещо, което не харесвам. Сам приковал тялото си безсмислено.
Нима страховете ми са повече от инстинкта за самосъхранение скрит в мен?!...
И какво е нещото отприщващо вътрешното ни желание да го правим?!...
Сещам се за онези "малки неща", с които заобикаляме и докосваме тръпнещи чужди съзнания.
Жестове. Отношения. Приятелства. Прошка. Любов?!...
О, да!!!
Готов съм да споря със всеки, но... все пак това е мое лично убеждение и мнение, с което не ангажирам никого.
Истинската причина да загърбя тъгата е това, че бях забравил за момент какво е да накараш някого да затвори очи, а ти да рисуваш картини в тях.
Да направиш така че блясъка в тях да се ражда от шепота ти.
Да докосваш гръд усещайки как възбудата от тялото се събира в една единствена точка и преминава в теб през пръстите ти.
Енергия. Статично електричество. Заряд... Можем да го наречем по много начини...
И винаги е различен.
Защото всичко се променя.
Променя се начина ни на дишане, на докосване, на проникване.
Променя се чувството ни на обгръщане, на обичане, на себе отдаване.
Променя се от факта, че забравяш себе си и поставяш партньора си на първо място.
Готов се да дадеш всичко за да е щастлив.
Да бъде изпълнен с онзи блясък в очите пораждащ екзотиката пълзящ надолу към устните с вкус на сутрешна текила с лимон, по време на изгрев.
Енергични движения на тялото, среднощни потъвания, приглушени звуци от докосвания, споделящи стонове и... преоткриването на надеждата.
Всичко това за мен е прекрасно.
Прекрасна е и черно-бялата фотография с магията, която открива желанието ми да върна красотата на думите с които бях свикнал да споделям Мечтите си.
Казах Мечти...
Нищо по-хубаво няма от това да бъдат споделени с...
Въздухът който дишаме... когато обичаме!!!...

...а за мен това започна с няколко коктейла и множество фотографии.

Помниш ли:
Блъди Вържан...
Текила с Лайм...
Отверка с много лед...
Вкус на среднощни удоволствия...
И красотата от срамежливостта да разкрием прелестта на голите тела, докосвани само с мислите ни... там, където свършва единия да продължи другия...