понеделник, 7 юли 2008 г.

Бездна от обгръщане...

Стисках празната чаша, а последната й дума продължаваше да се забива в съзнанието ми нажежено и не ми даваше миг покой.
Все още нямах силата или по-скоро желанието да реша как да постъпя, а куражът ми се беше изпарил като бучка лед на слънце.
Да се прибера в празния апартамент, в задуха след горещия ден, беше равносилно на самоубийство. Така или иначе нямаше да мога да заспя.
Лепкавата нощ бавно ме задушаваше през разкопчаната риза, а впиващите се ръкави започнаха бавно да ме стягат като стоманени обръчи. Трудно си поемах въздух, а тъмнината на улицата ме потопи в своите пороци.
Настаних се на любимото си място в бара, а на монитора все още стоеше статията. Така и не я пуснах. Щях да се връщам към нея почти всяка седмица с изпепеляваща нужда след това да изпия няколко водки.
И всичко се промени.
Започнах да се пристрастявам и към ефедрина.
Потискаше глада ми. Ободряваше сетивата. Повишаваше потока от кръв из цялото тялото, а сърцето ми биеше като лудо. Чувствах се изпълнен с енергия. Пулсът скачаше до небесата и напрежението пълзеше като адреналин, от който имах постоянна нужда.
А вечер се отдавах на алкохола и за близо две години се загубих някъде в себе си.
Една сутрин се събудих в боклука на една тиха улица. Смърдях на собственото си повръщано. Брадясал, мръсен и с 25 кг по-тежък.
Целите ми ръце и крака бяха в струпеи. Ребрата ми бяха насинени. Трудно вдишвах, а болката беше непоносима, когато издишвах. Сълзите ми едвам се търкаляха по бръчките на бузите и се скриваха в гъстата брада.
Бях изплашен и целия треперех. Имах нужда от алкохол, а детоксикацията в тялото ме обгръщаше в гърчове и се опитваше да изхвърли токсините.
Опитах се да изпълзя и от болка припаднах в мръсната локва.

След няколко месеца лечение и множество разговори с психиатри, под строг контрол на доктори и сестри, успях да се измъкна от санаториума.
Пролетта ме обгърна с топлина и красота й ме потопи в нея.
Седнал на една пейка със затворени очи, близо час попивах всички звуци. Полъха на вятъра. Шума на листата. Потракването на токчета по алеята. Нервни клаксони от съседната улица.
В мен напираха забравени чувства да се излеят като слънчеви лъчи окъпали в късна есен пожълтели сочни гроздове насред океан от лози.
Там, някъде в мен, се породи и желанието да опитам отново вкуса на водка. Да усетя силата на самоконтрола. Дали мога да й устоя.
Първият бар беше само на няколко минути пеша. Приглушената светлина и тишината навяваха стари спомени. Студена водка с много лед и лимон освежиха паметта ми.
Болката се върна моментално и се видях в огледалото зад наредените бутилки с алкохол. Лицето ми беше посивяло, косата беше рехава и окапала. Изглеждах като призрак от черно-бял филм на Хичкок.
Платих и се отправих в неизвестна плоска с първия междуградски автобус. Пътувах към сърцето на пустошта в опит да открия себе си. Далеч от пороците на големия град и лудницата, която искаше да ме въвлече отново в себе си.
Тежък физически труд. Това беше единственото нещо, с което исках да се занимавам за момента. Започнах да копая басейни. От сутрин до вечер слънцето не ме щадеше. На обед за един час спирах в близкия ресторант и с една огромна пържола и няколко бутилки минерална вода се връщах отново хванал лопатата.
Вечер се повтаряше същото и за около месец коремът ми започна да се прибира. В съботните вечери излизах до близкия бар да изпия по една бира и умората си казваше думата.
Сутрините бяха най-тежки. Правех 12 поздрава към Слънцето и за половин час тялото ми се обливаше в пот. Горещ душ, кафе и жегата ме сграбчваше в опити да ме изцеди капка по капка.
Не се бях оглеждал от много време, но усещах енергията да се завръща в тялото ми. Липсата на въглехидрати в менюто ми, попречи на стомаха да изпуска инсулин и да усвоява поетите мазнини с храната. Нуждата от мазнини тялото започна да си набавя от запасите. За близо два месеца бях отслабнал с около 20 килограма.
Леко брадясал, подстригвайки се през три дни нула номер, се бях преобразил. Тениските увиснаха на талията и се опъваха по гърдите и ръцете. Едвам стягах колана да не ми се изхлузят дънките.
Всеки ден живеех с мисълта - докога ще продължавам да се крия. Промяната отвътре настъпваше мълниеносно и желанието ми да се върна в реалния свят беше въпрос на време.
Един ден си тръгнах. Имах заделени пари, колкото да започна отначало. Спрях в първия по-голям град и си намерих работа като фотограф.
Материята ми беше позната. Обичах да снимам от малък. С течение на времето, може би пак щях да се върна към статиите. Но още не бях готов. Още витаеше страхът от миналото, че ще ме настигне и подхлъзне в пороците на нощта.
Безсънието ми продължаваше да ме преследва. Потънал в тишината на нощта, исках да споделям с някой всичко, което ме вълнува. Няколко пъти се усещах стиснал телефона в ръка да седя и да слушам сигнала. Нямаше и на кого да се обадя.
Понякога се отбивах в бара през улицата. Поръчвах си водка без да я пия. Ароматът й ме насълзяваше и болката караше очите ми да се пълнят със спомени.
Разговарях с непознати. Спорех безсмислено и си измислях подкрепящи ме тези. Черпех питиета, които бяха за мен. Чувствах се в приглушената светлина на неона като у дома.
Понякога разрешаваха да ги снимам и ми разказваха тъжните си познати истории. Безсънието ме връщаше в празната стая и навика ме караше да започна да пиша за живота им.
Тогава се разхождах до сутринта и снимах черно-бели дървета. Заспали сиво-черни просяци по пейките. Бели гълъби, спящи по стърчащи статуи.
Безцветното раждане на деня носеше онази топлота, обагряща сетивата и мислите ми с нежното докосване, събуждащо желанието ми да потъна в прегръдката на някой, който ме чака.
Там, някъде в себе си, търсех загубените ми чувства. Трепета от копнежа да открия затворените в мен страсти. Удоволствието да споделям мечтите си.
По цял ден обикалях да правя снимки за различни рубрики. Снимах всичко, което с нещо ме впечатляваше. Започнах да се усещам, че снимам все едно и също. Брюнетки. Лицата им. Устата. Имаше нещо магнетично в тях с неудържимо привличане.
Криех се зад широките си слънчеви очила и понякога си позволявах да им се усмихна, когато ме забележеха да ги снимам. Често ми предлагаха да седнем някъде на питие, да им дам обяснение за интереса ми към тях.
Само че... бях загубил обаятелността си. Изглеждах различно от преди. Привличах ги, но бях празен. Не смеех да си позволя да навлязат в душата ми и да открият този който съм.
Борех се с душата си, която пазеше единствено само гордостта ми. Всичко друго си беше отишло.
Бях поредният незабележим мъж в полупразния бар преди обед. Често се отбивах, седнал до витрината, отпивайки лимонов сок, примесен с манго.
Причината да го правя беше една жена. Бях я снимал няколко пъти. Имаше нещо в нея, с което напомняше част от стария ми живот. Силна тръпка и огромно любопитство ме караха да изпитвам всичко това за което копнеех.
Всеки ден я виждах да се отбива в отсрещния магазин. С вдигната или спусната коса, но винаги с очила, закриващи половината и лице. Седях прикован в снимките и се опитвах да отгатна очите й. Имах желанието да я спра и да ги махна. Да надзърна в тях. Да открия какво има в душата си. Защо я крие.
Може би отговорът се криеше в моите очила, които не свалях никога. Точно това нещо не ми даваше мира да изскоча на улицата. Да я спра. Да я прегърна без да е нужно да давам обяснения.
Наблюдавах чехлите й с малко токче, чаровно допълващо фините и глезени в изваяни прасци, стегнати и оформени с приятен загар от слънцето.
Нежността на леко лъскавата кожа, придаваща онзи мек отблясък, все едно е от коприна. Желанието да впиеш устните си и да усетиш аромата на морските вълни.
Плавната й походка ме носеше нагоре над коленете в гледка непосилна да откъсна поглед в едвам прикритите й, от късата пола издължени бедрата.
Цялото ми тяло се беше стегнало. Всяко мускулче беше изпъкнало, като въже. Стомаха ми се бунтуваше и пълзеше в задушаваш хватка към гърлото ми. Към онзи момент, когато усещате, че не дишате и имаш чувството, че си на границата на ръба. Без да смееш да вдишаш, за да не развалиш магията.
Задържах лимоновия сок в устата си и не можех да го преглътна, нито да дишам. Гледката на отвореното и деколте загадъчно подсказваше за прелестните и почернели гърди и утежняваше положението ми.
Тръпка на желание започна да пълзи в мен. Пръстите ми се напълниха с кръв. Адреналина се беше покачил и сърцето ми биеше отново лудо. Ръцете ми трепереха и не усещах ледената чаша. Нито, че бях настръхнал.
Имаше нещо в лицето й. Познато. Нещо, което неудържимо ме караше да я желая. Аз ли си въобразявах или тя ми се усмихваше мило. Беше спряла отсреща на тротоара и се беше обърнала към мен.
Сепнах се. Не знаех как да постъпя. Намирах се почти да вратата на бара и се видях да посягам да я отварям на вътре. Каданса беше бавен. Мисълта ми летеше. Премислях множество въпроси и отговори.
Тя беше само на два метра и се приближаваше грациозно с походката на дявол, изкушаващ с всяко движение да му се отдаеш. Да му предложиш душата си. Да го оставиш да те обгърне завинаги.
Не откъсвах очите си от устните й. Леко отворени разкриващи широката и уста оформена в усмивка. С блясък по тях, с влажни и впиващи се движения към въображението ми.
Бах застанал почти на входа на вратата, препречвайки й да влезе. Трябваше да се завърти с рамо покрай ме и да се промуши. Леко отстъпих назад, докато телата ни почти не се допряха при разминаването.
Косата й беше леко къса и се развя пред мен. Вълни от аромати нахлуха в лицето ми. Дъхът от устните й ме блъсна с вкус на топло мляко и кафе с далечен аромат на ябълка и сметана.
Усещах ръката й да ме докосва по гърдите. Рамото и да се допира до мен. Исках да надзърна в скритите й очи. Да усетя вкус на устните. Въздухът, който задържаше, докато гърдите и се надигнаха без да го издиша.
Шума от движенията на ръцете, докосвайки интимно момента, в който, без да осъзнаем, се усмихнахме и неволното ни допиране се превърна в заряд от преминаващо статично електричество. Исках да го видя в очите й. Блясъкът, в който щях да се загубя.
За по-малко от секунда се разминахме, а имах чувството, че всичко е замряло. Съзнанието ми беше блокирало и не можех да се откъсна от нея.
Беше свалила очилата си и ме наблюдаваше. Не можех да видя цвета на очите й, но бяха огромни и влажни. Усмихна се...
- Здравей!
Успях да преглътна бавно, издишах, без да успея да се контролирам и за първи път от много време се усмихнах.
Чувството ми на страх започна да се заменя с нещо познато. Нещо, което смятах, че съм загубил безвъзвратно.
Погледнах в очите й. Едвам прошепнах с треперещ грапав глас...
- Най-накрая те открих...
... и се оставих този път дълбините й да ме обгърнат.






Няма коментари:

Публикуване на коментар