неделя, 27 април 2008 г.

спомени за пиратските й... очи


Беше от онези вечери, когато нямаше какво да се прави. Бара беше потънал в неонова светлина и тук там се извиваше дим от самотни цигари.
Тъкмо бях изпълнил всички поръчки и се бях облегнал за момент, когато нещо от вътре ме накара за първи път от година да си направя сам на самия себе си коктейл.
Рядко си позволявах това удоволствие, не защото ме пречеше, а просто един глупав принцип.
Вечер понякога заспивах заслушал се в мелодичния Chill Out-House в широкото си кресло с чаша чиста водка, но в бара не си позволявах това своеволие.
Извадих една чаша с високо столче, поставих я върху салфетка и изсипах няколко кубчета лед. Долях студена сода от сифона за да се изстуди по бързо.
Наскоро не бях използвал шейкъра и го извадих, сякаш нещо ме караше тази вечер да се чувствам по различно.
Времето летеше с годините и понякога ми се случваше, вътрешното ми шесто чувство само да проработи.
В такива моменти не ми трябваше да се чудя, а направо му се доверявах. Досега не се бях подвеждал нито един път, не вярвах и тази вечер да ми се изплъзне от контрол.
Наскоро бях чел един булеварден роман и героя му отпиваше едно и също питие. Бях се наканил някой ден да го опитам.
И... този ден, настъпи в момента.
Реших малко да импровизирам върху идеята и да си направя нещо, което на мен ще ми донесе удоволствие да го опитам.
Шейкъра беше празен и ме очакваше. Коктейла от романа трябваше да се разбърка, не да се разбива.
Нещо, което ме заинтригува до края му.
Задавах си въпроси защо?!...
Не успях да си отговоря, но бях сигурен, че нещо са имали в предвид.
За мен лично разбиването, на който и да е коктейл е за предпочитане. Идеята е в счукването на бучките лед. Отделянето на дребните частици от натрошаването и малките балончета образуващи се в питието, придаващи онова приятно щипещо усещане, докосващо през небцето истинските ни вкусови рецептори за потъването в удоволствието с насладата.
Не се поколебах. Напълних шейкъра с бучки лед и долях вермут. От един буркан за коктейлни маслини отсипах около една лъжичка от олиото в шейкъра.
Това го нямаше в романа, но аромата от маслините от олиото щеше да предаде екзотичност от отпиването и после-вкусовото остатъчно усещане.
Огледах бутилките с водка. Реших да използвам с вкус на лимон. Обичам леко киселите питиета без да отричам и предимствата на сладките. Просто въпросът е принципен и никога не си позволявах да изразявам мнение пред клиентите ми.
Absolut Citron, нямаше какво да му мисля. Долях необходимото количество и затворих шейкъра. Няколко вечери подред потопен в романа си мислех, какво ще стане след като не го разбърквам , а го разбия.
Нима щеше да се промени вкуса или насладата?!...
Не смятах така. Точно сега щях и да разбера.
Спрях да го разклащам и чукнах в бара металната основа на шейкъра за да се отдели от стъкления похлупак. Имаше нови модерни шейкъри, но аз си обичах стария в наследство от дядо ми.
Сложих цедката върху металната му основа. Чашата се беше изстудила от бучките лед и содата и я излях. Надигнах шейкъра и започнах бавно да изливам леко матовото питие. През широките прорези на цедката се прокрадваха по едри частици от счупения лед, който по-дълго щеше да задържи питието студено.
Ето тук беше разликата със булевардния роман и със сигурност усещането от вкусовите ми възприятия щеше да си каже думата ми, като професионалист.
Чашата беше изпотена и почти един пръст под ръба пълна. Извадих едно резенче Лайм. Натърках ръбовете и изстисках сока му вътре. Много от барманите ще изхвърлят това парченце в боклука , но в кората му има тръпчивина в специфично съчетаващо се допълване с водката.
Пуснах го вътре. Оглеждах чашата и се чудех дали да отпия.
Само педи 3 минути ми се пиеш, а сега не смеех да посегна и да го усетя. Преглъщах и едно особено чувство пълзеше във мен. Надигаше се от стомаха и ме обземаше еуфория от...
-Ще го пиеш ли това, или само ще го гледаш...
Първия момент, успях да чуя думите и да ги осъзная, преди да успея да се завъртя към края на бара.
Не бях видял, кога е влязла.
-Един Гимлет...
Винаги си поръчваше едно и също. Не ме изненадваше. Даже предусещах, кога ще се появи. Може би тази вечер, нещо повече щеше да се случи.
Харесвах я. Бях самотен мъж и понякога дребни радости изпълваха нощите ми. Представях си я с мен и желанието ми всеки път се увеличаваше.
-Защо никога не ме заговаряш...
Погледнах я в пъстрите очи, едвам различаващи се на полумрака и сведох поглед засрамен. Имах чувството, че са дълбоки, но не смеех да погледна, за да не се загубя завинаги в тях.
Посегнах към чашата си без да я отпивам и върху нова салфетка я поставих пред нея.
-Опитай това, вместо твоя Гимлет... аз...
Винаги ми оставяше голям бакшиши и все се канех да я черпя. Явно тази вечер беше по-различна щом успях да пророня няколко думи.
От малък ми казваха "мълчаливия" и имаше основание за това.
Гласът ми леко грапав и дрезгав и сепна.
Погледа й, бавно пълзеше по голата ми глава и в впитите ръкави на тениската по ръцете ми. Мускулите ми изпъкваха, макар да не съм много едър, но явно задоволството в погледа и говореше друго.
Изчаках докато отпие...
-Как е?!... За първи път го правя...
Мълчеше.
Гледаше ме втренчено и леко облиза устните си.
Косата и падаше отстрани на лицето и имах чувството, че ако продължава да ме гледа ще потъна в пъстрите й очи.
Преметнах парцала през рамо, с който бършех чашите и се наведох бавно към нея...
-Искаш ли си твоя Гимлет?!...
Обърнах се без да дочакам отговора й, с усмивка. Бях сигурен, че съм привлякъл достатъчно вниманието й.
-Хубав е...
Чух я от другия край на бара.
Почти всички вече се канеха да си тръгват и оправях сметките, когато тя ...
-Искам още едно от същото...
След двадесетина минути останали насаме, с почти привършваща втора чаша тя ми се усмихна.
Бях си представял усмивката и много пъти. Бях се опитвал да разгадая пламъчетата в очите й. Исках да ме докосне аромата й от близостта с нея.
Но си нямах на представа, колко е по-прелестна и съвършена.
Седях онемял, без да успея да отроня и дума и се потопих в нея.
Желаех я със цялото си тяло.
Потъвах бавно с усещането за насладата и... сладостта й, ме обгърна.
Очите й, така големи и живи ме примамваха в омаята и нямах желание да се откъсна от тях.
Момента на докосването назряваше и се виждах как се опитвам да я целуна.
Усетих усмивката и да ме обгръща и топлината на устните да ме поразяват.
Вглеждах се с широко отворените очи и ...
Ръцете ми я повдигаха...
Исках я...
Чувствата ме изгарях...
Потопявах се за първи път от 10 години в подобна наслада...
Беше като наркотик...
Забравил, какво е да си пристрастен към подобна красота...
Към такова Вълшебство...
Тя ме привличаше и ... сълзите ми започнаха да капят с усмивката, а щастието ми кръжеше около мен, като защитна бариера спираща не подвластното време в миг, така дълъг и продължителен с проникването и болката...

Сутринта се събудих от слънчевите лъчи през прозореца. Спомена се завърна и разкъса сърцето ми. Нея я нямаше. Беше си тръгнала преди 2 години.
Още пазя бележката й...
-"Не ме забравяй!"...
... и я очаквах всеки ден с настъпването на нощта, потънал в спомени за пиратските й пъстри очи.

сряда, 23 април 2008 г.

точка на пречупване...

Не знам как да се примиря с една мисъл в себе си.
Може би спортната злоба, нахъсването и стремежа ми, да надмогна физическите си способности, ме отправиха на ръба на скалата.
Стъпил едва на един пръст издатина, висях на достатъчно разстояние от земята, че ако падна да си счупя главата.
Все още бях в началото и макар да изпитвах съмнения, продължавах да се изкачвам.
Методично, бавно, без грам забавяне и празни мисли.
Пръстите ми потопени в талк, опипваха всяка грапавина, а мускулите ми бяха започнали да горят още преди няколко минути.
Макар тялото ми да е във форма, силното слънце допринасяше да съм вир вода от напрежение и умора.
Бях в самото подножие.
Тепърва щях да се изкачвам нагоре.
Като борба за живот и желание да постигнеш успех или поне лично удовлетворение от нещата, които си постигнал.
И всичко това започна на чаша водка с тоник...
-Не можеш да пробягаш 400 метра отново под 1 минута...
-Преди 19 години ги пробягах под 48 секунди...
-Да, но сега си със 25 кг отгоре, не си тренирал и си ...
-Пазя си шпайковете, колко му е...
-Добре можем да отидем в академията на новата писта и да видим...
Като, че ли нещо отвътре в мен подскочи, трябваше ми надъхване и може би капка смелост.
Нямаш на кой какво да докажа, освен на себе си.
На следващата сутрин направих първия си крос от 3 години насам.
Бирата и късните водки започнаха да излизат през мен.
Целия потънал в пот успях за 30 минути да предизвикам сърцето ми да изскочи през гърдите.
Крачките ми бяха плавни, не подскачах, а ръцете ми се движеха гладко и лактите ми дърпаха тялото напред.
Като по учебник, връщах формата си сутрин след сутрин.
Мускулите пареха, коленете ме боляха, очите сълзяха.
Тръпката пълзеше радостно и устните ми с усмивка посрещаха недоумението на разминаващите ме всяка сутрин в 7 часа.
За 20 дни минах на кардио система и хранителен режим и успях да сваля до 70кг.
Нямах проблем с коремните преси и тялото ми започна да придобива желаната форма.
Бях почернял от силното слънце и започнах да привличам любопитни погледи сред колегите.
Промяната и доброто ми настроение се дължеше на пристигащото с бързия влак, удоволствие от насладата, с която изпълвах сетивата си.
Всяка крачка в бягствата ми сутрин, съпровождах с желанията от изкушаващите ми мисли.
Копнеех да да привлека обратно забравени спомени, от удоволствията с които покорявах метрите по пистите.
Резултати изпълващи ме със забравената гордост от множеството усилия положени за издръжливостта на тялото и духа ми.
Тичах и пред мен летяха трепетите от докосванията на въздуха, догонвайки вятъра носещ аромата на победата.
Всичко беше заложено за момента, да пресечеш линията и в същия миг да почувстваш еуфорията на цялото тяло, награждавайки те с коктейл хормони в мозъка. И копнеещ за тази радост съпроводена с щастие и наслада, от положения къртовски труд.

Бях на два метра под ръба на скалата.
Слънцето ме напичаше непоносимо.
Очите ми смъдяха, а мускулите трепереха в усилващи се конвулсии...
-Още малко...
Чувах гласа й..
Нямах сила да продължа, имах странното предчувствие, че ще се изпусна.
Все по често пръстите ми се изплъзваха и едвам успявах да се задържа...
-Хайде още един метър...
Толкова малко, а не можех да повдигна главата си.
Не смеех да погледна надолу.
Страха беше обвил душата ми.
Очите ми бяха потънали в пот, а спортните очила ми пречеха да ги избърша.
Не можех да се пусна, за да ги махна.
Дъхат ми излизаше парещ, смесвайки се с нагорещената стена.
Единственото нещо, за което копнеех... беше хладта на морето...
Да се потопиш.
Да задържиш въздуха...
Да отвориш очите си и да откриеш прекрасния воден свят, изпълващ сетивата ти с невероятни гледки.
Въпреки, че очите ми смъдяха ги отворих.
Поех въздух напрягайки парещите и болеещи мускули, разкъсвайки ме от болка.
Стисках зъби и имах чувството, че посягах в нищото.
Не усещах ръцете си.
Не усещах мислите си...
Адреналина, беше потопил всяка частица в мен и невроните ми набъбнали, бяха супер чувствителни и режеха тялото ми пресичайки точката ми на пречупване... на вярата, че ще успея.
Тогава ръката ми докосна ръби и цяла вечност си издърпвах тялото си върху твърдата скала.
Дишах без да усещам стомаха си, свит от напрежение и се смеех почти с последните си сили.
Жадувах за това усещане...
Жадувах го и си припомнях всяка нотка от радостта на победата.
Като на финал, сразил всички опоненти и фаворити.
И този път победих отново.
Само че... себе си и нуждата от вяра, че мога въпреки годините си на надмогна страховете и притесненията ми.
Победих и носталгията, че все още мога да обуя шпайковете.
Да се нося плавно в полет и да хвана вятъра.
Някога дори го побеждавах в гонка с времето.
Утре ще е моя ден .
Утре ще се изправя срещу моята шестнадесет годишнина възраст и да проверя възможностите си.
Сега се наслаждавам на усмивката си, а слънцето изпива остатъците от свършилите ми сили.
Чух я как ме вика и крачи към мен.
Усетих ръката и на гърдите ми.
Сянката й скри лъчите и успях да я погледна, за да видя блясъка в очите й, премесен до златисто с пъстрота, а устните й посягащи ме прегърнаха бавно с мекота.

не ме вини...


всеки път
когато
протегна
си
ръка

тя изчезва
без следа

и
наречете ме
суеверен

но знам
че
един ден
ще я
достигна

и
колкото
и да
е
съвършена

и
в
блян
обгърната

и
от
нежността
изваяна

ще
е
част
със мен
до края на
вечността

спряла
времето
с
Пъстрооката си
дълбина

обгърнала
дори
с тишината
любовта

там
сред
сините
поля

ще я
сънувам
в утринта

хвани ме
за ръка
потопи ме
със
роса

полепнала

като
влюбена
сълза

по бузата
да я
усещам
как
пълзи

с целувки
в самодивските
си
пъстрооки
трепети

не ме вини
че те
обичам
и
моля те

не се сърди...


Коя е тя ?!...


-Good Morning mr.NEW DAY!

-Good Morning Paris!
-В Прекрасно настроение сте... на какво се дължи?!...
-На една мечта!
-Ще я споделите ?!...
-Събудих нежността отворила за мен пъстрооката си дълбина...
-Но...
-Обгърнах с трепет устните й в сладостта, като потекъл сок на гърдите й от праскова...
-...това не е мечта?!...
-А кое е мечта , да боядисам Айфеловата кула в Синева !
-Шегувате се mr.NEW DAY!
-Не, започвам с усмивка Новия ден!!!




-Коя е тя ?!...
-Не зная, но някой ден ще ме посрещне с изгрева !

Пътят на песъчинката...до истинска ПЕРЛА !!!

Кое е последното парченце суетност,
която сте запазили ?!...
Съхранили ...
И таите в себе си ?!...

За мен е Перлата...

Събира и олицетворява
чистата и съвършена Красота,
родена от нещо
толкова незначително...

Песъчинка...

Песъчинка,
като нас самите...

А сред вас има ли песъчинки ?!....

Аз познавам една Перличка !!!...

А вие ?!...
;))))))))









неделя, 20 април 2008 г.

Oтворено писмо до Нина Николина...

-Харесвам Нина Николина...
-Знам, познавам я...
-Харесвам и брюнетки с големи усти...
-Аз пък съм руса и... другото...май имам го...

Ето така започна една история,
която доведе до събитията
да напиша отворено писмо до Нина Николина...
или до жената в сърцето ми...
или до себе си...


"здравей любов
и единствена
за сега
знаеш ли...
ще бъда болезнено откровен...
...в първия момент...
много се зарадвах
че
нещата започват да се нареждат
и това
че
ще имаш подкрепата на някого
с когото да споделяш
неволи и радости

знаеш ми отношението
относно подкрепата
на човека до теб
и как това променя
всичко
особено
ако има и обич

бях също така
и приятно изненадан
че си готова
за подобна промяна

усещах го
че копнееш за
...МОМЕНТА ...
да стане веднага

и двамата
имахме причини
това да не се случи
и с течение на времето
се разделихме
един от друг

копнеех за теб
и те смятах
за една единствена
след това ти замина

много съм си мислил
звънях ти
писали сме си
но...
знаех
че това ще се случи

бях до теб
когато имаше нужда
...е нямало ме е
и когато си плакала сама

знам
че
живата поднася изненади
и понякога
щастието за един
е радост
...или тъга за друг

така е...
определено знаеш
колко те обичам
няма
да ти го доказвам
с думи
наистина
вече се радвам
и съм щастлив
за теб

онази вечер...
ми дойде малко в повече
след като
осъзнах всъщност
какво каза
след като
ти пожелах
цялото мое щастие
да те спохожда
и да е с теб
като
ангел хранител

наистина
нямам право
над теб
нито над това
ти какво правиш
всеки е самостоятелен
и изпълнен с копнеж
да оцелее
така както
смята за добре

ти си намерила
утеха в някой
който не е бил страхлив
като мен
което
го издига в очите ми
и му пожелавам
наистина
да осъзнае
какво
съкровище държи в ръцете си

аз...
имах тази възможност
да те взема
не се борих за теб
защото си мислех
че имаме време
сгреших...

сега
мога да живея
само с любовта
и обичта си за теб
и понякога
късно вечер
да плача и...

да се наслаждавам
на целувката
онази вечер в бара
помниш ли я
с вкус на червено вино
и водка

изпитвах огромна
нужда
да се кача
исках да изкарам
една вечер с теб
исках да те
прегръщам
и успокоявам
когато плачеш
и така
да посрещнем
изгрева

искам това нещо
да бъде усетено
от някой друг
защото знам
че това
ще те направи силна...

аз...

аз
ще продължа
и
някой ден...

пак ще се засечем
и ще се смеем
над всичко това

зная
че те изпуснах
като жена
но няма да позволя
нищо да ни попречи
да те изгубя
като приятелка

никога
не съм имал намерение
да спирам отношения
и комуникация
с теб
и двамата имаме
прекрасна
връзка помежду си
знаеш винаги
как да ме
намериш...

а аз
само
ще си затворя очите
и пак ще съм
с теб
ще усещам
вкуса на
устните ти
гъделичкащия поглед
усмивката ти
топлите докосвания
нежността
с която ме обгръщаше...

зная...
че всеки мъж
ми е завиждал
в твоята компания
както и аз завиждам
на всеки
които изпита
любовта ти...

единственото нещо
което ще поискам
сега е...
да не ме забравяш
като приятел

ще пиша
винаги
особено
когато
изпитвам нужда
да ти давам това
което смятам
че заслужаваш

обичам те
не на шега
и те
пускам свободна
като онази фраза
помниш я нали

"ако обичаш някого истински, пусни го да си тръгне..."

ето
с най голямата си
прегръдка
и със сълзи в очите
те пускам

бъди миличка щастлива
и заради мен
и знай
че моя живот
е винаги отворен за теб...

бъди добре дошла в него
когато и както поискаш

зная
че ще се справиш
защото
ВЯРВАМ В ТЕБ

сега малко
ще замълча
поради обясними
причини
но...
ще те обичам


заслужи си го
и се гордея с теб
подкрепям те

твой приятел
ЗАВИНАГИ
блу..."

.................................................

-Блу...ще разбуниш много духове ?!...
-Това е целта Перличке...
-.../дгд/ хахах...
-дам ;)))



Съновидения...


Чашата падна и се разби на стотици парчета.
Пълна с водка и парещо студено докосване, не успяха да я задържат в пръстите ми при гледката на това, което смятах за невъзможно.
Старите навици, никога не се променят.
В камерата държах празна чаша с няколко бучки замръзнал тоник. Самотната полупразна бутилка Smirnoff и формите за лед и правеха компания, докато желанието не ме изкушаваше с жаждата да ги грабна в просъница, след поредните Съновидения.

Беше невъзможно.

Сънищата и старите приказки от баба ми се преплитаха с въображението, от както се помня...

-Стига пълни главата на момчето. Още е малък за да разбере. Най-много да объркаш всичко.
-Ти гледай да не те види, дърт караконджул такъв...

...думите й, със непознатия глас смятах винаги за плод на фантазията ми.
Свикнал с това, продължавах да живея на ръба на границата между реалността и всичко заобикалящо ме.
Виждах лицата на хората прикрити от маски с усмивки, празните погледи и остатъците на тъга от самотните нощи, препълнени от сълзи и посивели торбички под очите.
Всички прикриваха същността си. Срещах озлобени и с оголени зъби непознати същества. Лукави и хитри, подмолни и безчувствени създания, оглеждащи те с омраза, разкрил същността им.
Научих се да ги игнорирам. Плашещи и стряскащи ги оставах, без да ги погледна. Правеха вежливо път, а зад гърба ми подскачаха извили грозни и дълги нокти. Готови да те разкъсат, ако проявиш слабост и страх.
Отчуждих се.
Времето ми беше съюзник в борбата с опитите им да ме провокират да се издам. Усещаха, че ги различавам, по начина по който ги наблюдавах. Объркваше ги безучастието ми в това да ги разкрия.

Беше невъзможно.

Знаех, че в повечето случай, това беше от присъствието на баба ми преплела подробно приказките за Самодиви и Караконджули. Снимките пожълтели в един полуразкъсан албум, овехтял и прашен скрит на тавана, разкриваха истината за това кой съм, само че аз още не знаех.
Изглеждам като всеки един. Не се различавам от никой. Само, че... загубих всичко по пътя на търсенето. Знаех, че съществува не съм в сънищата ми. Думите на старата врачка, още кънтяха в мен преди баба ми да и каже да мълчи...

-Той ще срещне момичето на последните Самодиви...

...не разбрах в началото смисъла на думите. Детското надделяваше и бързах да тичам на воля в гората по тревата с нападали и боцкащи бодли от огромните Ели.
Търсех непознатите пътеки от разказите и невидимите белези по малките полянки, от стъпките на танцуващи жени.
Събирах цветята и плетях малки венци. Оставях им ги да знаят, че съм бил там.
Никога не разбирах къде изчезваха, но така или иначе гората беше различна от всички други останали, които посетих след това през годините.
Сега сам се върнал в старата къща. Празна и скърцаща. Усещах я как диша и се радваше на присъствието ми. Уютно ме посрещаше и се чувствах спокойно, от много годени насам.
Гората не се беше променила. Всички пътеки в нея бяха изчезнали. Но познавах всяко кътче от нея в стремежа ми да я пробягам всеки ден, от единия и край до другия и да разбера тайните или да открия нечии забравени следи.
Понякога ми се струваше, че виждам в нея Малко момиче. Бягащо пред мен. Гонех го и се изгубвах с мисълта да зърна очите й.
Един път ми се стори, че носеше моето венче и очите и блестяха като злато.
Друг път я виждах, седнала на полянката и очите й, бяха кехлибарни като лешников цвят с усмихнат блясък.
Но в момента в който се приближих нея я нямаше.
Понякога я сънувах да се приближава и с тъга очите й, ме поглъщаха безцветни, като хищник слабата си жертва.
След това се събуждах и до сутринта мислех за нея.
Навика ми за чаша с водка и бучки тоник, успокояваха порива ми да скоча в гората сред мрака и да я търся, сред отчуждената студенина отблъскваща всеки.
Но тази вечер беше различна.
Бях на средата на пояната. Тя се приближи към мен и без страх ме погали. Усещах по настръхналата ми кожа, мекия приятен аромат на росна трева. Дългите й коси полепващи по мокрите ми пръсти. Приближаващата се топлота от изгарящите й меки форми.
Полупрозрачната и премяна едвам я прикриваше и със стъпки и танци, омайваше душата ми.
Следвах я бавно и леко вдървено, като че ли краката ми бяха вдървени.
Студенината от тревата се просмукваше и усещах пръстта, полепнала да пълзи по мен.
Всичко беше някак толкова живо... и невъзможно. Знаех, че ще се събудя и няма да мога за заспя повече. Исках да я докосна и да я отнеса завинаги, там където никой нямаше да ни открие и любовта между нас ще е възможна.
-Знам коя си...
-Ти си момчето на последните Караконджули...
-...момичето но Самодивите.
Прегърнах я, а очите и бяха Златни.
Притиснах я силно в прегръдката си, усещайки тялото си различно. Виждах в очите й, че ме приема такъв какъвто съм. Без да се притеснява.
Не ме обвиняваше.
Не се страхуваше.
Бяхме това, което единствено можем да бъдем късно вечер в сънища и в съновиденията ни. Преплитахме телата в нощните танци и всеки от нас се наслаждаваше на любовта с която дарявахме моментите.
-Ти ли плетеше венците за мен?
Това не бяха думи от приказки. Не беше и поредния ми сън. Желаех да я срещна, но не очаквах тези думи.
Пръстите и погалиха плачещите ми очи. Бяха препълнени от вятъра навлизащ в тях. Клоните с листата ни прикриваха, а Луната от полянката навлизаше с лъчите едвам и на оскъдната светлина изглеждаха огромни, както и стичащите се по бузите ми парещи следи.
-Плачеш...
Бях я срещнал. Най-накрая я намерих. Плачех от Щастие, но и от болка, че тя наистина съществува, а на сутринта пак щях да започна да я търся.
Беше й, сън. Защото... аз бях караконджул. С копита и опашка. Имах рога и можех да обичам и да дарявам любовта си, само на истинска Самодива.
Тя беше.
Преплела ме с дългите си коси в нежните си ръце и парещи целувки.
Пропадах с нея в прониквания и я желаех, все повече и повече, преливайки от ново усещане, че обичам.
След това, отворих очите.
Беше 2 през нощта и се отправих напълно събуден към камерата, за да направя компания на мислите си и леденото питие, което щеше може би да успокой възбуденото ми тяло и съзнание след поредния сън.

Беше невъзможно.

В ръката си държах леденото питие и преди да отпия и да го задържа в устата си, докато ме изгаряше и преглъщах... я изпуснах.
Разби се на стотици парчета в стъпките от копита, свършващи в краката ми.

За първи път се усмихнах спокойно.
Значи всичко беше истина.
Тя съществуваше.
Моята малка Самодива.



петък, 18 април 2008 г.

Хаос.../2/



Всичко е толкова объркано.
Непредсказуемо...
Вярвам в несъществуващи пророчества.
Отъждествявам илюзии, мечти, блянове... с Фантазия.
И всичко започва със затварянето на очите.
Въображението си играе в мен и създава безразборен Хаос...
Поне до това заключение стигам късно в нощите с гостите ми Самота...
Тъмнина...
Меланхолия...
-Не ме карай да се влюбвам в теб...
Молба ли беше ?!...
Заклинание...
Или... го казваше на всички...
Изпих си кафето мълчаливо и затръшнах вратата без да видя цвета на очите й.
И скочих с бънджи в Хаоса...
Повлякох страховете си...
Навлякох си Терзание...
Умиление...
Дребни незначителни мисли...
Очаквах щастие да изгрее в поглед с докосване...
Телефонен звън...
Случайна среща...

Една година очакване.
Мълниеносно спречкване със себе си...
-Защо си такъв?!... Какво очакваш ?!...
-Нищо... - даже не зная защо продължавам.

Объркването се смени със съжаление.
Навлизам в етап на нов период.
Очаквам промени последвали трудни решения.
И... я видях...
Седнала на пейката, фонтана плискаше пръски на слънцето, а лъчите се провираха през тях във миниатюрна Дъга.
Огромните й очила прикриваха половината лице.
Беше остригала кестенявите масури, с които обичах да си играя и разрошвам.
Усмихваше се.
Беше ме видяла преди да се усетя, че тя е тази, която ме изкушаваше за втори път.
Мотора работеше на тихи обороти.
Двигателя почти не се чуваше, но усещах вибриращите му трепети преминаващи праз тялото ми, като напрежение от възбуда, страх, дълго чакано удоволствие...
Стана и с плавна грациозна походка в ослепителна усмивка се приближаваше към мен.
Изплашен и все още стискаш спирачката... не смеех да дишам...
Тръпката се надигаше от стомаха ми и пълзеше по гърлото в опити да излезе от мен...
Сълзите ми напълниха очите да прелеят и само очилата ми предпазваха слънцето да ги обагри с цветовете си в бразди по бузите...

Една година и моят ХАОС се появи отново...

Започна с една арогантна закачка и свърши с пропадането в необятните утрини, мързеливите съботи и недели, приготвените палачинки и единственото слънце, което нарисувах на една стена срещу прозореца на хотелската ни стая....
Всичко или нищо... и тя изчезна...

Сега се появяваше и нямах представа, какво да очаквам.
Нима тези наши тропизми ни завладяваха неусетно или просто бях от хората подвластни на адреналина...
Изгасил мощния двигател на мотора се бях облегнал на него и с нетърпение свалил каската попивах плавните й движения...
-Здравей Хаос...
И се хвърли на врата ми...
Не задавах въпрос.
Не исках да знам какво й се е случвало.
Наслаждавах се на топлината от тялото й.
От целувката.
От усмивката й, последвала кикота й, с невероятното и весело излъчване.
-Готов ли си и...и този път да ме последваш пак ?!...
-Разбира се Ди...
Едвам с гърлен глас признах нетърпението и желанието да съм с нея, независимо към какво ще ме изправи...
Беше изненада, бях със затворени очи и не знаех с какво се съгласявам.
Това беше единственото и условие... да и се доверя на сляпо.
Бях готов и на по-малко, защото тя беше жената разтуптяваща сърцето в мислите ми.

Тя беше Хаоса...
Всичко това започна, заради голямата ми уста и всичко щеше да завърши с лентата вързваща ми очите.
Сложи ми внимателно каската и потънал в тъмнина, всички сетива ми заработиха на пълни обороти.
Намести се пред мен на седалката.
Притисна гърба си към мен и я прегънах ослепял...
Мотора изрева мощно и потегли със 190 конски сили, отлепяйки предната гума и оставящ следи на асфалта с мирис на изгоряла гума и бензинови изпарения.
Прегръщах я и усещах накланянето на мотора на завоите...
Имах чувството, че виражите са уголемяват и чаках с нетърпение да се протъркат коленете ми в асфалта.
Усещах вибрациите на мотора.
Бързите смени на скоростите.
Мощното изстрелване от место и внезапните спирания.
Мълчаливо потънал в тъмнина доверил се на тръпката, инстинктите ми бяха като замрели...
И това не беше всичко...
Едва сега започваше...

Мотора спря рязко притискайки ме плътно в нея.
Помогна ми мълчаливо, както се бяхме разбрали предварително и тръгнах до нея усещайки, че газя по трева...
Усещах слънцето парещо раменете ми.
Чувах тишината на стъпките от няколкото човека около нас.
Всичко беше толкова бързо, че не успях да разбера кога ми закопчаха всички катарами.
-Обеща да ме последваш, без да задаваш въпроси?!...
-Да, при условие, че ми разкажеш какво се е случило с теб...
Усетих топлата и малка ръка в своята и ме повлече.
Помогна ми да изкача две стъпала и се троснахме на дървени седалки.
-Мълчи моля те, каквото и да чуеш...
Грохота започна мълниеносно, извиваше бясно.
Увеличаваше се със всяка измината секунда...
Започна бавно да друса и стомаха ме се сви ниско долу, като притиснат от нещо докато имах чувството, че политам нагоре.
Ушите ми заглъхнаха, а тялото ми се изпълваше от напрежение...
Не усетих колко време е минало.
Стисках ръката й, а треперещото и рамо се беше свило в прегръдката ми.
Не бях единствения изправен пред страховете си, но бях единственият, който не знаеше какво точно става.
Предполагах към какво ме е насочила и странното беше, че ми харесваше.
Усещах вятъра проникващ през отворената врата.
Хладта на високите облаци сред, които летяхме и очакването да полетя надолу.
Чувах песен на ENYA в далечината.
Прекъсната от сирена и тя ми помогна да се изправя до нея.
Все още с превръзка на очите, треперещ целия от неизвестност, доверяващ се на ХАОСА стисках силно ръката й, за да не я изгубя отново.
И тогава изгубих ориентация.
Изгубих сигурността...
Пропадах с въртене и усещане за безтегловност.
Вятъра пищеше проникващ в каската ми и беше единствения признак, че се движех.
Пропадах.
Без да зная със каква скорост се приближавах към земята.
Въздуха почти не ми стигаше.
Поемах го напразно и се мъчих с изгарящите ми гърди да дишам.

Стискаше ръката ми.
Усетих да ме обгръщат краката й.
Ръцете й, ме прегърнаха през шията и в слепотата си безпомощен се вкопчих в нея.
Бях зависим.
Доверих се на сляпо.
Като любов от пръв поглед.
Скок със бънджи.
Проникване с наслада.
Изгаряща страст.
Приятна болка от стенания...
И...
Желанието за още... и още... и още...
Удара от спирането на пропадането ни със отварянето на парашута изкара въздуха ми...
Държах я в прегръдките си.
Усещах плавното носене.
Възбудата ми растеше.
С нея и Хистиричния ми смях...
Смееше се с мен.
Гърдите и се повдигаха и се притискаше.
Усещах я пак, като предишния път...само, че не правехме...
И земята ни удари.
Претърколихме се няколко пъти, докато не я усетих над себе си.
Превръзката ми се охлаби и видях надвесено най-прекрасното лице...
Усмивката и ме успокои сменяйки адреналина с чувство на възбуда ...
И за първи път виждах очи с цвят на ... Огън.
Роден от Хаос...

Със затворени очи ли ?!...



Да се събудиш в самотата на нощните мисли, разтревожили неспокойните терзания с въртенето в оранжевите чаршафи.
Да прегръщаш възглавницата и напразно да търсиш топлината, останала от някого.
И едва ли след студените нощи?!... ще си спомня за какво дори съм мечтал.
А в празните брадясали сутрини... отварям клепачи и самотата ме поглъща в тишината и се пропукват очите ми.
Пясъка в тях дращи и сълзите се спускат по бръчките на лицето... останали от смачканите спомени, а ням свидетел от аквариума, ме гледа изпиващо...питащо...неразбираемо...
Кафето горчи.
Водата е ледена.
И тъгата заглушава мълчанието ми...
Нямам щастливи спомени.
Някой ми ги прибра.
Няма отражение от сенки, оформящи контурите от прелести.
Имам надежда, че е останала една истинска любов.
Последната, която още не ме е разочаровала.
Дишам.
Премислям, но... не споделям.
Тая в обръч чувствата и ги въртя на пръста си.
След това маратонките поглъщат душата ми и... Бягам.
Без да смея да се обърна и да видя, какво оставям.
Качулката прикрива лицето ми и потънал в нишки от страхове плета собствения си Хаос за следващия ми ден.
Изгарям.
Докосвам.
Усмихвам се...
Едва... само с мислите си.
За какво са ми тогава ръцете.
Очите.
Устните.
Какво да докосна, когато ме връхлита непоносимата болка от очи, които някога ме галеха...
Затворено.
Заключено.
Забравено.
Неми тъжни спомени.
А как се създават Щастливи... и весели мигове изпълващи с обаяние мислите.
Със затворени очи ли ?!...
Може би само ТЯ и аз знаем...
Моята НеРазочарована до сега ...
Любов...

-Аз съм Гейбриъл ...3




Несправедливостта на съдбата ви, в същността и зависимостта да се отдадете изцяло на стремежа да се борите за вашите чувства, ви кара да се питате постоянно...

-Убиваме ли се всеки път, когато изпитваме възбуда в нашия жалък живот...

Тогава се сещате за него. Празнословците за чуждото щастие. И се питате защо, никой не ви обича, а ви унижават в опитите ви, да устоявате и постигате дребни цели.
Търсите ангели хранители, разговарящи с вас във въображението ви. Криете се под чужди имена, за които заплащате със щастието си.
Питам...

-Вие щастливи ли сте? Помните ли какво е щастие...

И не чакам отговорите ви, защото...

-Аз не мога да Обичам. Защото всяка моя любов се превръща в погубена саможертва...

Кажете ми, честно...

-Чувствате ли се превъзбудени, когато невидими очи ви погледнат...

Да не би да виждате своето бъдеще, когато умирате всеки ден...

-Вие не знаете кой съм...

Не съм ангел. Няма такива. Има вампири, които ви изпиват, когато им подадете ръката си за помощ. Правите избори в търсене на своя ангел. Съставяте условия, без да се ослушвате за молбите на другите.
Не ме чувате. Не ви и питам вече. Не пазя и никой. Борите се за живота си, без да знаете, че ви държа в ръцете си.

Не се плашите. Не ме и виждате. А ви срещам на всякъде, по моите пътища дарил ви със свободата ви...
Нужно ви е да отворите очи. Без да се прекланяте на колене... на никого.

-Сред вас няма Богове. Не сте и Ангели. Вие сте себе си...

Аз станах като вас. Без крила. Изгубих безсмъртието. Научих се да плача. Да не вярвам в бога и на този, който не вярва в мен. Започнах да се страхувам, изричайки...

-Знам кой съм. Какъв трябва да бъда...

Да счупя окови те. Да стана свободен и едва след това да умра.

-А вие умряхте, когато започнахте да проклинате...

Ще си тръгна от вас. И никой няма повече да получи от мен своята душа. Няма да имате спокойствие. Нито щастие.
Просто трябва да си тръгна.
Станах смъртен. Единственото което остана в мен са знанията ми. Ще ги предам на моето потомство.
Повече няма да ме разтревожите със собствения си живот. Потърсете си друг ангел.

-Аз не сам ваш. И не ви обичам. Прощавам ви. Вървете със собственото си мнение.
-И на сбогуване, ще ви даря последното нещо, което притежавам...

Изборът!

Подложете го на съмнение...
...и ако някога, ви стане мъчно за мен...
Обадете ми се.

Гейбриъл



Съновидения.../2/


Напоследък, колкото и бързо да тичам имах чувството, че тъпча на място. Усещането за непълноценност, се беше сменило с настроение от апатия и меланхолия.
Точно тогава, като по... "Заповед на Щуката", пред мен се появи един старец. Спрях до него леко уморен и с усмивка го приветствах.

-Ще имаш ли нещо против, да повървя до теб известно време?!...

Погледна ме, леко се извърна и продължи да върви. Каза си нещо, което само той си разбираше и свали качулката от побелелите си коси...

-Здравей страннико, искам да те попитам нещо?!...

За първи път, се случваше да спра своя бяг. На всичкото отгоре да приказвам от години с непознат, а той да иска да ми задава въпроси. Всъщност бях повече от любопитен, отколкото изненадан и с усмивка се обърнах в очакване.

-Разбира се, защо не. Може пък, да науча нещо от твоите въпроси за себе си...
-Обичал ли си?!...

В първия момент си помислих, че не съм чул добре. Нима ме питаше, такъв банален въпрос. Очаквах нещо възвишено. Да определя от мъдростта му, кой сам?!... В какво се превръщам и по какъв път съм поел?!...

-Виждам объркването ти. Ще ти дам малко време да си помислиш.

И докато го изричаше уморено, седна на крайъгълния камък на кръстопътя.
Замислих се, изправен пред него с опулени очи. Прехапах устните си. Започнах да се връщам в забравените спомени, кога за последно обичах.
Изплъзващото се чувство на допир и нежна топлина, започнаха да пълзят във мен. Сърцето ми започна да бие по бързо, а гърдите ми учестено поемаха въздуха.
Стареца се усмихна, сведе доволен поглед и тихо продума.

-Млад си, още не си се научил. Тепърва ще обичаш истински.

Още по странното беше, че не съм млад. Обичал съм много пъти. Обичал съм постоянно. Само, че ...като, че ли всеки път нещо ми липсваше. Празнотата не се запълваше и отронваше парченца от мен в дълбоката пропаст на самотата ми. Ставаше все по зле и по зле. Плашех се и затова бягах от всичко.

-Приличаш малко на мен - каза ми стареца - ще се научиш да разпознаеш истинската любов. Трябва ти още време.

Повдигнах очите си, докосвайки го с поглед, бръкнах в широките джобове на дънките. Качулката донякъде се беше отметнала назад и очите ми жадно поглъщаха светлината с усмивката му. Като лавина думите му ме връхлитаха преди да успявам да ги осъзная.

-Как? Та аз си мислех, че бягам от нея, а ти сега ми казваш, да се върна назад?!...
-Избора е само твой, аз мога само да ти покажа, какво ти липсва...

Липсваха ми много неща. Не бях готов, точно сега да ги споделям с него, но като, че ли пламъчетата в очите му друго говореха.

-Липсва ми самоувереност, че съм някой. Живота се комерсиализира и матерялното надделява над потребностите. Интересите надсочеха желанията, а чувствата ни се замениха със блясъка. А аз съм най-обиновен и самочувствито ми отдавна си тръгна.
-Бягаш, защото обичаш...

Дори пред себе си, не желаех да отговоря на този въпрос. Вътрешно изпитвах страх със пълзящи стоманени обръчи, стягъщи душата ми. Стомаха ми се свиваше, а тялото ми се паралезираше с ледени усещания в изтръпващите ми крайници.

-Трябва да послушаш сърцето си. Позволи му то да избере. Ще се изненадаш, колко правилни избори взима само...

Слънцето напичаше зад гърба ми и сянката от тялото ми падаше върху лицето му. Дълбоките му бръчки ме успокояваха, а очите му блестяха с онзи пламък носещ любопитство и...

-Да, прав си. Бягам защото я срещнах. Защото тя е красива...
-Танцува ли?!...
-И е Самодива...
-С пъстри очи...

Нещо ме стегна, въздуха ми спря и забравих да дишам. Гърдите ми изгаряха, а отчете ми я виждаха в полупрозрачната и премяна да се върти в кръг около лунните блясъци по полянката. Прикрит зад дървото, онемял и забравил за времето, не смеех да мръдна да не я изплаша.
Тялото ми се вкамени, пръстите ми побеляха от стискане в дланите, а гърлото ми крещеше за въздух и безсилни крясъци в тишината...

-Виждал си я. Какво стана след това?!...

Стареца се усмихна, сведе глава. Отпусна раменете и...

-Избягах, като теб...
-Колко време?! До кога бяга?!...
-Цял живот. До сега...

Изненадах се от думи те му. Нима това е по-силно от нас?!... Нима не можем да раздаваме обичта си?!... Колко е трудно да покажем, че Обичаме някого.

-А ти не продължавай напред. Върни се... и заради нас й покажи, истинската любов. Чувствата на душата и как обичаме когато ни е страх и плачем сами в нощта...

Тези думи ме сепнах. От къде знаеше, че плача самичък. Чашата с водка прокрадваше в спомените ми пътечки по които се връщах в реалността, но този старец срещу мен кой беше?!...
Погледнах в очите му. В кафеникавите дълбини на блясъка. В жадните отворени устни... и познах себе си....
Видях се седнал на крайъгълния камък след години, прегърбен в бягствата от щастието си. Изморен. Самотен. Разговарящ със себе си.
Студенината ме поглъщаше и се превръщах в сивота. Борех се с последните си сили да върна на душата си топлината...
За първи път знаех, какво да направя с живота си...

Отворих очите си. Слънцето тепърва пробиваше през щорите. Имаше още един час докато часовника ни събуди. Надигнах се над лицето й, а шума на вълните ми правеше компания.
Усмивката й, леко се накланяше на една страна, а очите и шареха под клепачите. Отметнах един кичур от разрошената й коса и
този път останах , потънал в здрача докато я пазех в съня й.

Искам...



Честит 8 Март!!!
Пожелавам ви Достатъчно!!!
Хубави неща в живота...
Прекрасни мигове изпълнени с трепети...
Щастливи докосвания...
Радостни омайвания от погледи...
Пожелавам ви Достатъчно!!!

Осем, като вечността...



-Здравей...
-Здравей ?!...

-Още ли си с рижави плитки ?!...
-О, моят любим Осем, къде се изгуби ?!...

-Не си ме забравила...за 20 години...
-Продължаваш да ме закачаш?!... Липсваше ми...

-Първата ми любов! Едва вчера се смяхме заедно...
-Напоследък, не се смея...

-Нима не показваш прекрасната си усмивка и пламъчето в очите?!...
-Много грижи, малко свободно време, разочарования... Какво става при теб?!...

-Попаднах във водовъртеж от усещания по течение с ръбове. Опитвам да ги притъпя. Спускам се и установявам, че стават по-остри. Не загладени от удари. С онова чувство... пробождащо като бръснач, че ще загубя контрол и паниката ще завладее съзнанието ми...
-Познато ми е...
-...страха ще продиктува отдаването на провала в скали с имена на "депресия и унижение" впиващи се с не зарастващите си рани. Кръговрат на утопия живот.

-Променил си се. Спря ли да бягаш от любовта ?!...
-Да. Сега я търся. Свиквам с новото....

-Разкажи ми какво е усещането, забравила съм го вече...
-Задушава трезвата преценка. Променя настоящето. Надделява над разума и нуждата да скоча в поредния бързей.

-Срещу течението...
-В ехото от крясъци и желания, подвластни на вълните разбиващи се в душата ми...

-Чуваш ли шепота й в морето ?!...
-Това е гласът й. Нежен, заглъхващ, омаен в блясъка на сълзи по бузите й. Тихите стонове от тъмната стая, а аз съм застанал пред вратата с тъжни очи...

-Защо не влезеш да я прегърнеш, да и разкажеш за себе си. Страх ли те е...
-Тя не знае още за мен. Не ме познава. Как да нахълтам през заключена врата ?!...

-Напиши и писмо. Изпей и песен. Изпрати и слънчеви зайчета в нейните Пъстри очи...
-Не съм поет...
понякога,дори съм ужасен,
но в стих, да...
ще се опитам,себе си да изразя
за Ада няма да й говоря
даже, в него бил съм
леко надолу,там в ляво
с болката всичко около тебе гори
въпреки всичко, успях да изляза
малко, по-малко... жив съм
и...
нито съм черен демон
нито ангел
нито свръхчовек
дух не съм
нито пък звяра
но съществувам
изпълнен, с множество грехове
но...
плача сутрин преди да отворя очите
прегръщам възглавница, в самота
да я събудя със поглед
да бдя над съня й
по усмивката да гадая сънува ли
по устните да я прегърна, с мекота
да разроша косите й, нежно

да вдъхна утринната й роса
а...
нима ще мога някога да я позная
ако се разминем в коридор от тъмнина...

-Ето видя ли?!... и мен така ме обичаше. Бях го забравила. А сега и покажи, как обича мъжа Телец...
-Нима е толкова лесно, чувам я сега да плаче...

-Хайде почукай
приятелю на тази врата и да не забравяш да ми се обаждаш...- и връзката прекъсна.

Пристъпих бавно, едвам повдигнах натежалата си ръка. Стомаха ми се беше свил на топка и напрежение сковаваше движенията ми. Видях са как почуках и с поемането на въздух, чух глухите удари по врата...

blue...

неизречената вина...


вървя без да виждам
по липсващ мост
докосвам се в нищо
минало заличавам с настояще, като
огледално отражение наопаки,
накланям се
душата я тегля в скала
опитен клонинг, с жигосан номер кървящ
въжето протрито от възел скъсено
на ръба съм от избор в посоки,
без сила
протягам се в белези с разкъсани сухожилия
отделям мускули след епидермиса в купчинка боклук
по скелет разчупен треперя от студ
оглушал съм от жажда /без/грешен,
не чут
без надежда,
без песен прераждам се в следващ ден
в седма вълна разбивам скръбта
тътена следвам към острови от самоирония
кей съм безбрежен,
потъвам с неизречената вина
защо ми я спести
тя ме бутна с камъка


с благодарност към sowhat...

Огледалото на Душата...



Сюрреалистичното прекланяне му беше счупило коленете. От тежината на камъка, пукнатините бяха откъснали тежката глава. Помня го от предишното си идване, облян на пиедестала целия в бяла светлина. Сега не беше останало нищо. Сиви парчета се търкаляха раздробени и създаваха безпорядък в хаоса сред останки. Мислителят не съществуваше. Освен в моето съзнание целият в блясък. Може би, някой ден ще се върна да го възстановя, ако не стане на пясък или прах.
Призрачно от стената, две увиснали очи от картината, утопично наблюдаваха тягостно и подтискащо. С нокти времето, беше разкъсало дрехите на жената, но все още си личаха очертанията на гръдта й. Дребни остатъци от парцали, посивели и изхабени се въргаляха на пода откъснали се от тежината на сумрака.
Нещо привлече вниманието ми и прескачайки се приближих с неуловимо усещане от пълзяща в мен тягостна нотка на страх. В краката ми, Усмивката на Мона Лиза прегъната беше долетяла и легнала до отчупените устни от някогашното замислено лице. Посегнах и с навеждането в мен плъзна болезнен спазъм от стомаха към гърлото ми, причинявайки странно усещане. Пръстите ми трепереха от напрежение, а челюстите ми стискаха зъбите в опит да ги счупят.
Като, че ли в стаята витаеш сила, която пазеше целувката им. Стиснала ме в неуловим хлад, просмукващ силите ми, без да мога да си отдръпна ръката. За цяла една вечност ме потопиха в халюцинационният мираж на мнимите им сънища сред ледове.
Сепването беше от неосезаем допир, погалил белезите по бузите. Качулката прикриваше тъмните ми очи, а аз едвам се откъснах с плаха стъпка в средата на помещението. Болка пареше лицето ми, а сълзите потъваха в кървящите рани, отворени отново. Губеха се в кръвта и като натежали капки падаха парещи върху гърдите ми.
Дишах тежко и бавно, объркан с растящо любопитство от тайнствеността. Противоречиво и подозрително, всичко оживяваше в мистериозност, а аз губех отново. Усещането беше, като пробождане с игли по цялото тяло, наредени в гъстота със звучно трептене разкъсващи кожата.
И тогава видях Огледалото. Отразяваше симетрично несъществуващи дървета в абсолютен синхрон. Вятъра еднакво развяваше клоните, подканяйки те да стъпиш на тях и да скочиш в празното пространство.
Видях неща, въображаеми от минали вечности. Подсъзнателно всичко подтикваше съзнанието ми да падна. Последното усещане, което щях да имам преди да стана от щитоносец в обикновен човек.
Тя ми липсваше.
Но нямаше да се подчиня безцелно на разгневената празнота, изкушаваща ме към потока на забравените мъртви спомени. Всеки един е като енигма. Все още ме изпълват с чувствата и емоции, сподавяни в желания за докосване на пленителната й усмивка.
Поразителна и смайваща с дъха тръпка, ме прегръщаше изправен срещу огледалото. Видях очите й, такива преди да се усмихнат. Успокоени. Чисти. Сини.
По удивителен начин образът й, мълчаливо ме хипнотизира и сграбчи в разкриващи послания, загубили се във вечността на времето. Проникваха в мен мълниеносно и едвам успявах да усетя светлината нахлуваща в хладта на стаята от огледалото.
Същото чувство, което изпитах докато наблюдавах невъзможната целувка на пода, ме провокира опиянен и преди да се усетя прелъстяващо, разгръщах нектарните й устни с вкуса на недостъпния далечен касис погълнал ме в претопяващата лудост на безумието с неподправени съвършенства.
Лепнещи сокове от зрели плодове нахлуваха равномерно освобождавайки ме от задушаващата примка на съзнанието ми.
Неволно притворил очи почувствах пропадането. Събуждах се във възбудата да обичам отново. Да продължавам да я търся, пленен от огън и жар. Подпален да докосна сърцето й, там където е скрита моята душа.
Стоях разперил ръце. Отворил очи на ръба на огледалото.
Нищо не ме задържаше в мрачния свят на безвремието.
Оставих се да ме повлече чувството на любов. Виждах Синевата за първи път, като Човек. Усещах болката на Надеждата, че пак ще я прегърна.
Не правих опити да спра пропадането. С ускорение тялото ми се обгръщаше в пороците на живота. Тепърва щях да се уча да живея в безчувствения и равнодушен свят, потънал в апатията на бездушни същества.
Може би, пак щях да срещам Лъжливия, но без спомени нямаше да знам как да се измъкна от изпитанията, на които ще ме подлага отново.
Само се надявах, като се събудя да я помня.
Нея.

и съм...




и съм...
Тъмно сини пламъци
замъци
Червени снегове
ледове
Побелели люляци
улици
Лилави ветрове
зверове
и съм...
Безцветни разстояния
терзания
Необятни повърхности
лудости
Нерелефни желания
мечтания
Чувствени страсти
слабости
и съм...
Фатални жадувания
милувания
Гибелни копнения
прозрения
Стъклени съзерцания
отрицания
Хладни разочарования
изгубвания
и съм...
безсъдържателен
празен
пуст