петък, 18 април 2008 г.

Неделно Словоблудство...

Между редовете вниквам, там търся те в захлас. Издирвам всяка запетайка, спомена поела с треперещата ти ръка. В лекота я вдишвам, а издишвам я със тежина. Откривам мънички куплети с вкус на горска суета. Аромат на дива круша, сбрана със една сърна. От очите й тъга потекла е в сълза, като допир сред полята с полъха на две крила. Откривам мънички желания, отрицания и пиршества, плажове и заклинания, за принцесата на моята душа. Определено се възнасям, тихо с рими за теб мълвя. С драконите плача, последните терзания ще изгоря. На бас с цветята се облагам, за съдбините на моята душа. Да спра да те притеснявам или изкушаващо да продължа.

Отговори няма, макар да питах Зевс. Той на Медовина се отдава, във вечност замъглил съзнанието днес. До него чашата разклащам, не отпивам в жажда си стоя. Думите завалени просмуквам, но си мисля аз една мечта. Как да се докосна... топло... до твоята снага. Знаеш ли ?!... накрая какво се случи. С Фортуна тайно, аз се запознах.


...и питам я:
-Във Синьо, как да изкушавам?!...
-Без Синевата, как да стана СИН?!...
-Във морска дълбина и СИНЬО... с мисълта ще покорявам ли съдби?!...
-Кажи ми как да плача...и Сини сълзи да текат?!...
-Да дарявам обич...във Теменужен цвят на Син букет...
-Да моля за пощада...в гърба на тръгваща жена...
-Грешките да ми прощава... с целувката на Любовта...

Замисли се Фортуна, потопи се във тага. Не искам да я наранявам, оставям я така. Тръгвам си, надзъртам... в страх за бъдеща мълва, че спрял сам времето във безпорядък и крачил неволно под дъга. Всъщност истината ще ви кажа, случайно ме откри една жена...
-Хайде бе нали се слагаш...
-Публикувай го това...

И в спор се впускам бавно, все потъвам, загубил битката до сутринта. В изкушение се изповядвам, харесаха ме чак накрая с вечерта. Помогнаха... пУети и пУетки... усъвършенствам "туй"... що не понасям от преди. Сега почти със него шепна, без да съм разочарован и в доволство с чувства бродя... безпризорен съм...нали?!...
Търся си земя, намирим нещо... по различна е от реалността. Да го споделя ли безконечно, то е като изгрев с топлина...

Моята земя е пуста и синя ...
когато всичко заспи.
Тъмното минало е синьо,
с неизказани сини слова
и не пожелана синя мечта...

Родих се без да искам, започвам със игра. Бавно се разпръсвам, бях пролет и късна есен и лято във снега. Докосвам по гърдите, оплитаме крака. Пронизвам. И прониквам ...едва, едва. Потънал с тласъци отблъсквам, но в очите им летя. Целувам без да падам, по остриетата вървя. Научил се да давам в тишина стоя. От коридори да ги наблюдавам и в сънищата им да се топя.

Не знам какво съм всъщност... ангел, демон или малко плачещо дете. Изпитвам тихата потребност, да ме обичат сутрин с мирис на кафе. Да мога да докосвам ароматните коси. Да подушвам разпилени техните мечти. Искам да потъвам в топли длани докосващи с любов. А такова чувство не познавам, не позволих да ми се случи то. Късно е сега да диря, дали ще го намеря почти тъжа. Знам, че ще се случи, дори да спра в съня да се въртя. Може би е време, един от нас да замълчи. Дали ще можем да измерим, болката в затворените ни очи. Не знам за себе си дали ще стане, а дали ще замълчи нощта?!...

Утрото в лъч ще ми покаже, пътят до крайъгълната ширина. В табелки ще се взирам за оставена следа, към леглото на нечия... чакаща душа. Усмихвам се, но не мечтая, не копнея, не мълвя. Радвам се, но не страдам, не желая, не ...
...абе направо си горя...

...За изкушение и тласък , за проникване във нежността. За гърдите ти с очи във блясък, за кадифената коса. Как да те сънувам, когато ти пред мен изгря... с тръпка и с терзание и в тленност и със тишина от топлина.


Ти... и аз... и тъмнина... в игра... и Словоблудство... от снощи... до кога ?!...













Няма коментари:

Публикуване на коментар