понеделник, 31 август 2009 г.

да си се измечтеш - на воля...

не обичам да псувам
това... не го знаеш
/да си ме чула/ ?!...

пия водка с лед ?!...
това е метафора
предпочитам бира

дали съм с маска на лице ?!...
и това не го знаеш
макар да съм безразличен

очите ми... са ?!...
ясни
без злоба
без следи
без остатъци на каквото измислиш

чувствам се добре
понякога се усмихвам
зад очила
крия се
защото ми писна

но... не псувам
така ми е добре
просто съм си... аз
мисля си
мечтая

понякога вървя напред
купувам ти цветя
хвърлям ги - в страни
и пак се връщам
букет да ти избирам

и...
шепна
в далечните земи
неразбираем съм
но... това е от времето
утре Слънце ще изгрее

и то ще е за мен - пъстрооко...

а за теб - ти каквото си измечтеш...


вторник, 11 август 2009 г.

скок без парашут...

Каквото и да си въобразявах изчезна в момента в който я видях. Страховете ми за миг се изпариха с поклащането на дългите й бедра.
Беше с издължени кости и мускулите създаваха форми, каращи душата ми да стене, а въображението да открива нови светове от чудеса.
Метна сака в багажника и ме прегърна. Не обичам да показвам чувствата си, но мисля, че този път се поувлякох. Седнахме в колата и потеглихме.
Спонтанно пътуване в края на седмицата и без да разбера, то се превърна за мен в преломната точка от сблъсък на усещания и интереси. Време в което си дадох сметка, че ако се налага да разчиташ на някого, то трябва да е някой, когото обичаш.
Дали я обичах го разбрах в мига, когато висях на ръба на скалата и единственото, което можеш да ме накара да помръдна беше гласа й. Крещеше от болка. Бях на края на силите си. Изтощението ми късаше мускулите, а параноята си беше направила купон с хаоса и адреналина в мен.
Протегнатата ми ръка беше изтръпнала. Едвам се държах закрепен с един единствен карабинер. Чувах гласове отгоре, какво трябва да направя, но виждах единствено страха в сините й очи.
Пуснах се от скалата внимателно и увиснахме само на обезопасяващото въже. Свободната ми ръка стисна внимателно края на повода и започнах да я изтеглям към себе си. Успях да я прегърна през раменете и да я повдигна. Прегърнах я след цяла вечност. Усетих дъха й в лицето си. Сълзите й пареха бузите ми, а сърцето й, като чели беше парен чук блъскащ за последно.
Тъмнината ми обви и желанието ми да се потопя в море от халд, запълни болката с празнина. Имах чувството, че се нося легнал на повърхността на вълните. Слънцето ме пареше в очите и... те смъдяха от болка в момента в който ги отворих сред мрака.
-Пусни я приятел. Държим я...
Бяха се спуснали до нас и се опитваха да я освободят от мен. Борех се с всичко в себе си и в последствие разбрах, колко сили съм положил да я запазя в прегръдката си.
Време в което неадекватно съм изключил мислите си, но рационално инстинктите ми за самосъхранение са включили нещо повече. Нещо, което разбрах в последствие в болничната стая.
Пещерата беше едно моментно настроение и желание, в което се спуснахме надълбоко. Не бяхме подготвени, какво може на и очаква в действителност, но и с любовта е така.
Изпитваш чувства. Обичаш някого. А когато се наложи да го докажеш си готов на всичко и това е последното нещо в света от което се страхуваш.
А как разбираме, кога да скочим в дълбокото? Да допуснем някой до себе си? Има ли формула срещу разочарования и болка?...
Не зная...
Дори тогава не знаех. Исках да запазя една частица от себе си. Нещо, което живееше в мен. Тя живее в мен. Може би, това е истинската любов, когато без да се замислим взимаме решения, които ни променят и търпим последствията.
Учим се да превъзмогваме страховете си, само когато се нараняваме, а живота ни се отдалечава без да се замисляме за грешките си.
Бях седнал на леглото й. Стаята беше отрупана с цветя, а тя се усмихваше.
-Гадна пещера. Повече няма да те водя там!... - и стисна ръката ми, докато сълзите й се докоснаха с усмивката й... - Благодаря ти!...
Единственото нещо, което исках в момента е да ми благодари. Исках да я изведа, колкото се може по-скоро от тук и да я заведа на едно място... Слънце... Пясъци... Коктейли... Но с нашият късмет...
-Имам една идея?!... повдигнах очите си въпросително към нея.
-Не съм скачала с парашут?!...
А какво е любовта, ако не скок без парашут?!... Усмихнах се и всичко, което си въобразявах изчезна в момента в който я целунах...

-Здрасти! Аз съм!...

-Здрасти! Аз съм! Спиш ли?...
Не я бях виждал цели осем месеца, а сега звъннеше в един и половина през нощта.
Странна птица е. Един ден се появи и започнах да и я засичам да пуши цигари между етажите. Отвореният прозорец. Чаша с кафе в ръката. Полъха в късите й, руси коси. Слаба. Висока. Няма как да не я запомниш. Особено погледа й, попиващ движенията ти.
Всеки път в който се качвах по стълбите, дима от цигарата й преминаваше през тези вперени и огромни сини очи. Изкачвах се бавно, а с всяко стъпало спортната й фигура се разкриваше и оформяше в прекрасна гледка.
Често копнеех да разтворя ръце и да я обгърна. Да повдигна и притисна тялото й. Да впия устните си в нея и да проникна в очите й.
Но получавах единствено само погледа й. Търсех я и жадувах за вниманието й. Започнах леко да се привързвам към тази игра и се страхувах да не свърши скоро.
Всяка среща ме изпълваше с радост и чувства, които отдавна бях преодолял. Все едно тепърва се влюбвах и трябваше да преживявам всичко отначало.
Нямаше трийсе години и предполагах, че всичко това за нея е забавно и търси развлечение. Пет-шест години може би имаше между нас, в които се научих, кога флирта и играта прерастват в нещо повече. Държах се на дистанция от нея и като чели това и харесваше.
Усмихваше се докато се разминаваме по коридора и с часове този миг ме преследваше. Нямах нищо против. Блуждаех през прозореца и си мислех за нея. Единственото, което ме притесняваш, че с подобен род жени, нищо хубаво не ме чака. Тепърва предстоеше да го разбера...
Беше петък. Края на финансовата седмица. Всички анализи и отчети бяха разпратени на клиентите. Доклада с техническите прогнози очакващ одобрение от шефа, а следобеда все още не беше привършил.
Върнах се от барчето с няколко парченца лимон и бутилка тоник. Смачках лимона с лъжичката за кафе и го покрих с два пръста водка. Нямаше лед, но поне тоника беше леден. Климатика работеше тихо и се отпуснах на стола отпивайки с наслада в усещащото се присъствие на алкохол.
Бях на втората чаша, когато се почука на вратата. Обърнах стола и две сини очи се появиха през вратата. Безшумно тялото и се вмъкна в офиса прикривайки гърдите си с една синя папка.
-Имам един въпрос относно фундаменталните ти прогнози.
Останах с впечатлението, че това е риторичен въпрос и зачаках да продължи. Остави папката на бюрото без да я отваря. Изправи тялото си и гърдите й се очертаха под фината материя. Имаше малки и остри гърди. Зърната й напираха да изскочат и с нищо не спираха погледа ми да им се любувам.
Седеше пред мен и се усмихваше, все едно отново играем и всеки очаква другият да направи погрешно движение и да спечели.
Имаше приятен и тих глас. Леко се носеше и създаваше усещане за спокойствие. Може би водката допълнително ме беше отпуснала, защото не се притеснявах да я гледам право в очите.
Почти не я чувах, какво говори. Въображението ми крещеше -СЕКС!СЕКС!СЕКС... и като че ли това можеше да се прочете по лицето ми. Усмихвах се, и спокойните ми очи я поглъщаха.
Тя се беше преместила до прозореца и наблюдаваше улицата. Слънцето все още грееше и прозираше през вискозната й пола, разкривайки прелестно оформени бедра. Какви да са и бедрата всъщност? Не съм очаквал нищо друго. Наблюдавах я, прекрачвайки границата на играта.
Премести един стол до мен и се завъртя с гръб към бюрото. Повдигна краката си по посока на прозореца върху един празен контейнер за документи и взе пълната ми чаша.
Отпи бавно. Не бързаше. Виждах как преглъща и облиза устните си. И да беше усетила алкохола с нищо не се издаде. Обърна се и се усмихна.
-Имах нужда! Добро е! Искам да те попитам нещо лично? - и прекрачи границата...
Оказа се, че имаме сходни виждания по много въпроси. Водехме леки разговори и за първи път се усетих, че ми е приятно да споделям неща за себе си без грам притеснения.
Петъците се превърнаха в наша тайна за следобедни срещи, и с часове обсъждахме вълнуващи ни неща. Притегателната сила витаеш между нас, но се засилваше в моментите ни на среднощни забавления. Сякаш се откъсвахме от всичко и нищо друго не съществуваше.
Една неделна сутрин се събудих до нея, а тя ме наблюдаваше. Беше сложила ръката си на гърдите ми и сините й очи ме гледаха.
-Трябва да си замина!
Мълчах... Защо не и казах, че я обичам. Дали щеше да промени нещо?
-Трябва да се върна у дома. Чакат ме!
Целунах я и се замислих, как приключват всички връзки. Със скандали. С отчуждение. С болка. С любов и приятелство. На момента. С години. Затворих очи. Нямаше какво да й кажа. Поне за сега.
Бързо си оправи багажа. Усетих целувката й. Мълчахме за първи път и двамата. Вратата се затвори тихо и всичко потъна в мълчание за цели осем месеца.

август 2005

Странно как толкова много неща помним за някой друг, а забравяме собствените си нужди. Изпитваме желание да запълним нечия чужда любов, а отричаме собствената си потребност да ни обичат. Бягаме от отговорности и задължения и разчитаме на краткотрайни връзки да ни донесат миг успокоение с което да запълним празните си души.
С нищо не се различавам от подобен род хора. Крия се от подобни отношения и забравям всеки който ме е докоснал по някакъв начин. Опитвам се да продължа, но понякога има неща по силни от нас.
Събудих се преди час и седя на балкона. В компанията на черно-бели улици и няколко все още светещи лампи по отдалечаващия се тротоар.
Минава два, стискам чаша с водка и тоник. Бучките лед се въртят в танц и издават тихи звуци на докосвания. А сънят ми не ми дава покой.
Минаха близо четири години от последният ни разговор. До сега не я бях сънувал. Държеше ме за ръката и сините й очи ме караха да се чувствам щастлив. Исках да и кажа нещо и колкото пъти да се опитвах не можех да издам и звук. Усмихваше се и чакаше да ме чуе. Тогава се събудих...
Луната се показа и черно-белите улици станаха още по тихи и самотни. Студени. Чашата ми беше празна. Докато влизах в кухнята все още се чудех какво исках да и кажа в съня си.
Дали вече имам какво да споделя с нея? Дали сега вече мога да и кажа Остани? Не заминавай? Ще се върнеш ли?
Седя срещу огледалото и се наблюдавам, като на сън. Телефона в ръката ми.
Сигналът даде свободно и след третото позвъняване, някой ми вдигна от толкова далеч. Едва пророних в слушалката...
-Здрасти! Аз съм! Липсваш ми...

август 2009

неделя, 9 август 2009 г.

да погледнеш в очите ми...

ако някой ден
сложиш глава на гърдите ми
и там усетиш сърцето
и го чуеш
да ти прошепва, че те обича
то със сигурност
ръцете ми ще те прегръщат
а очите ми
никога няма да те излъжат
...

отворена врата за пороци...

Тишината и самотата ме обгръщат с приглушена светлина от улични лампи, а тропота на съседите е единственият шум.
Понякога ми се иска да чуя нещо различно от течението между стаите и сблъсъка на бучки лед в чашата.
Въобразявам си онзи звук на тяло, сменящо насън позата си.
Учестеното дишане и стоновете от прониквания на тела в танц на удоволствия, потопени в багри на чувства и страст.
Спомени. И болка. Това остава... осъзнавам и преживявам липсата... и че никога вече няма да е същото.
Краткотрайни връзки, превръщащи ме в бездушна черупка, носена от настроения и желания за похот и задоволяване на себичната ми самоувереност. Грешки...
Бягства... когато ме докосват отвътре. Опити да запълня празнини, но от страх се унищожавам всеки път, преди сляпото увлечение да ме пристрасти в нови безумни страдания.
Миналото не се променя. Не го и забравям. Изненади. Скръб. Щастие. Изпълвам го с радост и любов, а очите ми са, като отворена врата...
...посрещаща и готова за нови хаотични усещания... потопяваща с пороци слабостите ми.

тъгата търси врата...







вдигаш ръка
спираш на автостоп живота
откъсваш една сълза
и с нея се загубваш в спомена
прегръщаш момента с тишина
облягаш се и отпиваш
не познаваш вкуса
парещо пониква
опожарява
а очите ти, черни
запълват нощта
и до изгрева
остават самотни
а тъгата търси врата
през пръсти
да се излее в думи
непонятни

всяка пустиня има Оазис!...


лесно се забравя нещо, което нямаш
а да го запомниш, значи, случило се е нещо друго
нещо, което е оставило следи
връщам се назад... там, където... времето е спряло
интерпретирам се, от спомени
и се чудя
-Аз пустиня ли съм?!...
толкова ли съм пуст, че не се откривам в дюните
заровен сред пясъка
загубен
ронещ се с вятъра
и това ли съм?!...
-Оазиса ли съм?!... аз, в моята пустиня
нима съм толкова недостъпен?!...
това ли е Оазиса в мен
мираж
който сам не мога да намеря
нима това е желанието в мен
да потисна и забравя себе си
да пренебрегна и загърбя
-А после?!...
пак ли ще се връщам назад
за да открия колко добре се познавам
ще се усмихвам
ще срещам красиви лица
а вътрешно ще кънтя празен
като вълна разбиваща се в кей
а вятъра ще ме разнася
в неизречени думи
завинаги забравен

събота, 1 август 2009 г.

Маската на последният съвършен лъжец...



...това май е единственият вариант в който можеш да бъдеш лицемерен позьор

и да ти се размине, заради заблуждаващата показност на чувства
и да те наградят, за това, че си фалшив


...Може и да си последният съвършен лъжец...

или пък не ?!...

блъф...

хубаво, топло
няма дъжд
малко пусто
вътре, в мен
радостно
и нощите
приличат си с дните
времето спря
пейката не хвърля сянка
губи се в тъмнина
тишината настъпва
и чудя се
ако се обърна
чужд ли ще съм ти
няма никой
отново сам
синя пейка
кошче без боклук
тук таме Луна
и объркан, аз...
никой не идва
за къде да бързам
не ми е до мечти
камо ли до надежди
и дали съществувам
в черно-бяло сияние
обсипващо с въпроси...
-Кой си ти ?!...
-Кой ?!..
-Кажи ?!...
а фаса изгаря
забравил съм го
тананикам
от джобовете вадя шепи
бонбони разхвърлям
букет с рози дори
рецитирам
покланям се в захлас
и пея
сякаш те виждам пред мен
искам всичко да ти кажа
което трудно шептя
импровизирам
приличам шут
на Челентано досущ
правя се и ... на луд
слагам очилата
тази сцена не е моя
какво ли правя тук
я бързо да бягам
че излагам се пак
-Защо ?!...
кент флош роял
ново тесте
без миза
пак в играта
залагам пода
с пет поредни чувства
даже са от една боя
и ако блъфирам
по какво ще разбереш ?!...