вторник, 11 август 2009 г.

скок без парашут...

Каквото и да си въобразявах изчезна в момента в който я видях. Страховете ми за миг се изпариха с поклащането на дългите й бедра.
Беше с издължени кости и мускулите създаваха форми, каращи душата ми да стене, а въображението да открива нови светове от чудеса.
Метна сака в багажника и ме прегърна. Не обичам да показвам чувствата си, но мисля, че този път се поувлякох. Седнахме в колата и потеглихме.
Спонтанно пътуване в края на седмицата и без да разбера, то се превърна за мен в преломната точка от сблъсък на усещания и интереси. Време в което си дадох сметка, че ако се налага да разчиташ на някого, то трябва да е някой, когото обичаш.
Дали я обичах го разбрах в мига, когато висях на ръба на скалата и единственото, което можеш да ме накара да помръдна беше гласа й. Крещеше от болка. Бях на края на силите си. Изтощението ми късаше мускулите, а параноята си беше направила купон с хаоса и адреналина в мен.
Протегнатата ми ръка беше изтръпнала. Едвам се държах закрепен с един единствен карабинер. Чувах гласове отгоре, какво трябва да направя, но виждах единствено страха в сините й очи.
Пуснах се от скалата внимателно и увиснахме само на обезопасяващото въже. Свободната ми ръка стисна внимателно края на повода и започнах да я изтеглям към себе си. Успях да я прегърна през раменете и да я повдигна. Прегърнах я след цяла вечност. Усетих дъха й в лицето си. Сълзите й пареха бузите ми, а сърцето й, като чели беше парен чук блъскащ за последно.
Тъмнината ми обви и желанието ми да се потопя в море от халд, запълни болката с празнина. Имах чувството, че се нося легнал на повърхността на вълните. Слънцето ме пареше в очите и... те смъдяха от болка в момента в който ги отворих сред мрака.
-Пусни я приятел. Държим я...
Бяха се спуснали до нас и се опитваха да я освободят от мен. Борех се с всичко в себе си и в последствие разбрах, колко сили съм положил да я запазя в прегръдката си.
Време в което неадекватно съм изключил мислите си, но рационално инстинктите ми за самосъхранение са включили нещо повече. Нещо, което разбрах в последствие в болничната стая.
Пещерата беше едно моментно настроение и желание, в което се спуснахме надълбоко. Не бяхме подготвени, какво може на и очаква в действителност, но и с любовта е така.
Изпитваш чувства. Обичаш някого. А когато се наложи да го докажеш си готов на всичко и това е последното нещо в света от което се страхуваш.
А как разбираме, кога да скочим в дълбокото? Да допуснем някой до себе си? Има ли формула срещу разочарования и болка?...
Не зная...
Дори тогава не знаех. Исках да запазя една частица от себе си. Нещо, което живееше в мен. Тя живее в мен. Може би, това е истинската любов, когато без да се замислим взимаме решения, които ни променят и търпим последствията.
Учим се да превъзмогваме страховете си, само когато се нараняваме, а живота ни се отдалечава без да се замисляме за грешките си.
Бях седнал на леглото й. Стаята беше отрупана с цветя, а тя се усмихваше.
-Гадна пещера. Повече няма да те водя там!... - и стисна ръката ми, докато сълзите й се докоснаха с усмивката й... - Благодаря ти!...
Единственото нещо, което исках в момента е да ми благодари. Исках да я изведа, колкото се може по-скоро от тук и да я заведа на едно място... Слънце... Пясъци... Коктейли... Но с нашият късмет...
-Имам една идея?!... повдигнах очите си въпросително към нея.
-Не съм скачала с парашут?!...
А какво е любовта, ако не скок без парашут?!... Усмихнах се и всичко, което си въобразявах изчезна в момента в който я целунах...

Няма коментари:

Публикуване на коментар