петък, 31 юли 2009 г.

случайна снимка...

















Вчера намерих тази снимка. Не зная защо я отделих. Седеше цял ден в отворена страница и не ми даваше покой. Дори не я запаметих. От време на време се връщах към нея и я наблюдавах, навяваше в мен странни и объркани чувства.
Днес също. Продължавам, но... се опитвам да я отбягвам, а нещо в нея не ми дава да я затворя.
...и нямам муза да опиша чувствата, които изпитвам докато я съзерцавам. Само тъга и огромна празнина в която мислите ми се лутат безцелно...
Една моя приятелка казва ...

..."Ако изчезнеш сега без следи,
ще оставиш други - в сърцето."...


Този човек не оставя следи след себе си. По нещо приличам на него.
Или може би на мен ми се иска да се отъждествя с този образ.
Защо ли?!... не зная. От известно време съм на пътека в която се чувствам удобно. Тъмно е, има малко светлина и е уютно. Странното е, че е еднотипна. Нито студена, нито е топло. Няма радост, но няма и печал. Има само самота. Една такава леко подтискаща и навяваща присъствието си. Спокоен съм.
Чудя се обаче, кое е обратното на САМОТА ?!... не съм и много сигурен дали искам да намеря и правилното определение. Едва ли ще промени пътеката с нещо. Всъщност може да влоши положението.
Понякога да "извървиш" един път е нужно да си сам. Да не отбягваш това време, а директно да поемеш отговорността за решението си и естествено последствията.
Преди казвах, че съм Самотен, а така казват само хора които имат нужда от някого. Ако нямах нужда да съм с някого, няма да съм и Самотен. Ще живея щастливо, лишен от някои чувства без да зная за тях и ще посрещам както всички други деня.
Е там е разликата, че искам да науча разни отговори...
Искам да не блещукам, а да грея от това, че обичам пълноценно и всеки ден споделям чувствата си.
Искам да разкривам, всеки ден нови неща... заради които да не се връщам отново в пътеката.
Искам да намеря, онова чувство за близост, което никога да не искаш да загубиш.
Искам да мечтая, за неща които ще се случат утре, други ден, следващия месец...
Просто искам да затворя тази снимка и да се усмихна. Да бъда това, което всички виждат когато ме погледнат...
Само, че това не съм аз. Имам толкова много маски на лицето си, че не зная коя е тази, която трябва първа да сваля.
Не зная и как да го направя. Толкова много съм свикнал да бъда Блу, че забравих, какво е да се радваш и на малкото което имаш...
А аз имам. Не всичко, но за сега съм доволен...
Е... може би търся все още момента, в който ще разбера обратното на Самота, но дали ще го позная?!...
Дали ще усетя вълнението или ще продължа отново да "бягам"?!... хъм и ... Това не зная.
В момента се чувствам стъпил в празното. Бездна...
Усмихвам се и заблуждавам всички.
И се чудя, кога ще усетя шума на вятъра от пропадането.
Пропукването на душата и безмълвния хаос завладяващ безпомощно страха в очите ми.
Невидимите вълни на паника и... опитите да спра с длани сърцето да не изскочи през гърдите ми.
Болката...

И ако всичко това може да спре за миг...
Ако всичко това е напразно
Ако всичко това е само преградна стена?!...

То тогава следите в мен ще станат много много дълбоки.
Едва ли... ще мога да ги скрия само с усмивка. Дори с тъмни очила... И с качулка.

Но видите ли в тъмен ъгъл подобно особа... не се страхувайте, просто се усмихнете.

А аз продължавам да гледам снимката и да се чудя ?!...
-Бяга ли от нещо или е целеустремено следва мечтите си...

сряда, 29 юли 2009 г.

един обикновен и скучен ден...

-Помниш ли как започна всичко ?!...
-Да, в един обикновен и скучен ден.
-Явно не е бил чак толкова обикновен?!...
-Необичаен, не е точната дума, но е приблизително най-вярна.
-И... по какво позна, че ще се случи нещо интересно ?!...
-Подсказващо ли?!...
-Да!...
-Преглеждах съобщенията, когато се появи последното. Препратка, която по един различен начин ме предизвика с любопитство, и се потопих в игра на думи... и това ми беше достатъчно.
-Достатъчно ?!... И това ли е всичко ?!...
-Беше различно.
-Кое ?!...
-Не бях подготвен, не успях да устоя на изкушението.
-И това те обърка ?!...
-Да! Премина през мен като стихия, тласна ме и ме захвърли. Тих, замечтан и с илюзия, че отново мога да бленувам и мечтая.
-Не можеш ли ?!...
-Не мога! Търся!...
-Какво?!...
-Чувството да откриеш усещане в мислите на друг, което никога не си изпитвал без да опустошаваш след себе си. Без да робуваш на стремежа да вникваш в нечия душа и да оставяш спомени в нея.
-От това ли те е страх, че ще те запомнят ?!...
-... не зная. Предпочитам анонимността.
-Но искат повече! Как се справяш с това ?!...
-С арогантност, ирония и сарказъм.
-Помага ли ?!...
-Понякога. В повечето случаи.
-... но с нея е различно?!...
-Да! Но това е друга история.
-Имаме много време. Затвори очи и си спомни най-хубавия миг с нея. Разкажи ми го ?!...
-Има едно кътче в мен. В душата ми. Там не пускам никого.
Тя е там,
не мога да ти разкажа това...

...тя е началото
духа на любовта
танцът на вълнението
щастието
сладкото по устните
изкушението
копнежа на погледа
невъзможността
заблудата на очакванията...

...ако продължа, никога повече няма да усетиш дъжда
да почувстваш докосването по тялото си
да откраднеш момента в отдаването си
насладата
тръпката
сълзите
спокойствието си...

ще се превърнеш като мен
вечно бягащ
търсещ
неспокоен
самотен

ще се откриеш
че желаеш
че очакваш
че мечтаеш...

И някой ден ще те попитат...
-Помниш ли как започна всичко ?!...
А ти ще отговориш ...
-Да, в един обикновен и скучен ден...

неделя, 26 юли 2009 г.

защо очите ми са черни...

















анонимността често покрива ръцете ми със сарказъм
без това да прави впечатление на никого за иронията в очите ми
дори когато интимността на шепота извива снагата ми в танци на сетивна страст
сърцето ми крещи заглушавайки съзнанието в опит да забравя пристрастеността на тялото си
да се отдавам на сластолюбието изгарящо и пълзящо в слабините ми
в обръчи от болка задушаващи гърдите в борба за глътка въздух
да се събуждам облян от алчност да проникна заслепен обратно в сънищата
безумно да разкъсам енергията си от жизненост в опит да открия слабостта си
заменяйки я с още един порок от греха на мисли и чувства
превръщайки фантазиите и мечтите в огледални случвания на реалността в блян
за нещо което никога не съм виждал, докосвал... усещал
а тогава защо я помня ?!...
пръстите ми я извайват
думите ми я описват
мислите ми я виждат
а тялото ми бяга в опити да спаси малкото което е останало
преди сянката да се слее с мрака и отново да потъна сред безумни призраци с маски
на слепи докосвания от случайности в изгубващо се отдалечаване
в черно-бял живот със сарказъм и щипка ирония

...слънцето се скри и очите ми станаха черни


понеделник, 20 юли 2009 г.

playback ...

едва ли ще разбера, защо ме е страх
всеки път когато се доближавам, изпитвам паническа тревога
напрежение обзема съзнанието ми и трезвата преценка спира да си поеме въздух ... безмълвно
докато тялото продължава да се движи с темпо, отдалечаващо се в бягства от реалността
с крачки, в плавни ускорения от красота, към пропадания, в повтаряща се бездна
тъмнина
и онзи глас на противоречие
в гърлено шептене... с пръст притиска гърдите ми
опрял рамене в стена
загубил избор
панически се боря с хаоса в несигурността ми
по улеи на събития в пързалки вплетени с пумпал от притеснения и грешки
в усукване на вътрешното ми спокойствие набъбващо болезнено към върховете на пръстите
разкъсващи мисли и чувства, в нереални... желания да я докосна
прегръщам я измислено
виждам я отново
а сълзите срещата се с нощта
и тогава търся отговори, защо ме е страх
защо бягам от всичко
защо сравнявам
не се обръщам
и споря с мълчанието, може ли да се опише сливането на две тела само с поглед
онзи поглед, който освобождава въображението да полети, ако зърна за миг - очите й
...ами ако в прегръдката на деня, съм със слънчеви очила
ще ме разпознае ли
ще ме остави ли отново да бягам
ще ми отнеме ли обичта, която й бях запазил

слънцето и днес мълчаливо грее
очите ми усмихнато се крият зад тъмни стъкла
отдалечавам се, а усещането се повтаря с всяка крачка
догонвайки остатъците от мечтите ми...