Вчера намерих тази снимка. Не зная защо я отделих. Седеше цял ден в отворена страница и не ми даваше покой. Дори не я запаметих. От време на време се връщах към нея и я наблюдавах, навяваше в мен странни и объркани чувства.
Днес също. Продължавам, но... се опитвам да я отбягвам, а нещо в нея не ми дава да я затворя.
...и нямам муза да опиша чувствата, които изпитвам докато я съзерцавам. Само тъга и огромна празнина в която мислите ми се лутат безцелно...
Една моя приятелка казва ...
..."Ако изчезнеш сега без следи,
ще оставиш други - в сърцето."...
Този човек не оставя следи след себе си. По нещо приличам на него.
Или може би на мен ми се иска да се отъждествя с този образ.
Защо ли?!... не зная. От известно време съм на пътека в която се чувствам удобно. Тъмно е, има малко светлина и е уютно. Странното е, че е еднотипна. Нито студена, нито е топло. Няма радост, но няма и печал. Има само самота. Една такава леко подтискаща и навяваща присъствието си. Спокоен съм.
Чудя се обаче, кое е обратното на САМОТА ?!... не съм и много сигурен дали искам да намеря и правилното определение. Едва ли ще промени пътеката с нещо. Всъщност може да влоши положението.
Понякога да "извървиш" един път е нужно да си сам. Да не отбягваш това време, а директно да поемеш отговорността за решението си и естествено последствията.
Преди казвах, че съм Самотен, а така казват само хора които имат нужда от някого. Ако нямах нужда да съм с някого, няма да съм и Самотен. Ще живея щастливо, лишен от някои чувства без да зная за тях и ще посрещам както всички други деня.
Е там е разликата, че искам да науча разни отговори...
Искам да не блещукам, а да грея от това, че обичам пълноценно и всеки ден споделям чувствата си.
Искам да разкривам, всеки ден нови неща... заради които да не се връщам отново в пътеката.
Искам да намеря, онова чувство за близост, което никога да не искаш да загубиш.
Искам да мечтая, за неща които ще се случат утре, други ден, следващия месец...
Просто искам да затворя тази снимка и да се усмихна. Да бъда това, което всички виждат когато ме погледнат...
Само, че това не съм аз. Имам толкова много маски на лицето си, че не зная коя е тази, която трябва първа да сваля.
Не зная и как да го направя. Толкова много съм свикнал да бъда Блу, че забравих, какво е да се радваш и на малкото което имаш...
А аз имам. Не всичко, но за сега съм доволен...
Е... може би търся все още момента, в който ще разбера обратното на Самота, но дали ще го позная?!...
Дали ще усетя вълнението или ще продължа отново да "бягам"?!... хъм и ... Това не зная.
В момента се чувствам стъпил в празното. Бездна...
Усмихвам се и заблуждавам всички.
И се чудя, кога ще усетя шума на вятъра от пропадането.
Пропукването на душата и безмълвния хаос завладяващ безпомощно страха в очите ми.
Невидимите вълни на паника и... опитите да спра с длани сърцето да не изскочи през гърдите ми.
Болката...
И ако всичко това може да спре за миг...
Ако всичко това е напразно
Ако всичко това е само преградна стена?!...
То тогава следите в мен ще станат много много дълбоки.
Едва ли... ще мога да ги скрия само с усмивка. Дори с тъмни очила... И с качулка.
Но видите ли в тъмен ъгъл подобно особа... не се страхувайте, просто се усмихнете.
А аз продължавам да гледам снимката и да се чудя ?!...
-Бяга ли от нещо или е целеустремено следва мечтите си...
