Седях на бара и разглеждах подредените бутилки. Огледалото зад тях нагло ме зяпаше в замъглените светлини на пожълтели стари реклами.
Бармана не се усмихваше въпросително, просто седеше и чакаше. Всички бармани са еднакви. Кимнах към последната бутилка. Приканваше ме самотно.
Две бучки лед започнаха да танцуват на ръба на чашата. Докоснах изпотените й стени и отпих жадно. Пареща наслада ме пробуди и насълзи очите ми.
Празният стол до мен изскърца. Ако се обърнех щях да видя Мила Йовович. Е, добре де, не беше тя.
Имаше същите устни. Руса коса. Не много къса. Слаба. Висока почти колкото мен. Така ми се стори.
Зяпах малките и гърди през отвореното деколте. Усмихнах се.
-Ти друга работа нямаш ли си? - сяде ме на бързо без да прикрие пазвата си.
Мога да се закълна, че е естествена блондинка. Всъщност, тя наистина е естествена блондинка. Но това е друга история. Пръстите й се свиха в юмрук и ме цапардоса в корема.
Ако не се бях стегнал щеше да ме свали от стола. Всъщност тя винаги си е една такава наперена и това ми харесва. И тя го знае.
Една набъбнала сълза се търкулна по бузата ми...
-О, малкия, да не се разплака?
Едва ли щях да и доставя подобно удоволствие. Обърнах се с цялото си тяло и се изправих. Усетих прегръдката й. Опитвах се да си поема въздух без да се закашлям, а тя се усмихна.
-От кога не сме се виждали миличък?
За последно я видях преди две години на изложение за фитнес уреди, но не й се обадих. Беше с компания и реших да изчакам по-добър момент.
Закачката между нас беше от толкова отдавна, че не помнехме и двамата как започна всичко. Едно време бяхме колеги и докато се опомним една вечер прекалихме.
След това имахме периоди на отчуждение и привличане. Не можехме да определим отношенията ни като връзка.
-Мисля, че от две години.
-Миналата година те видях на един коктейл, презентираше нова книга на някакъв диетолог и още нещо, но не помня.
-Защо не се обади?
-Сложно е за обяснение.
-Между нас винаги е било сложно.
-Омъжих се.
-Това не би те спряло.
-Бях в осмия месец.
-И това не би те спряло. Похвали се?!
-Няма какво да се похваля. Всичко свърши. Едвам ме спасиха. Другото не е за разказване.
-Съжалявам.
-Не, не съжаляваш. Виждам пламъче в очите ти - и замахна, но този път леко ме чукна под брадичката, имитирах отхвърляне на главата и се усмихнах - Какво ще пием?
-Каквото и да пием, нали знаеш как ще приключи всичко.
-Ти си си все същия. Какво толкова го мислиш. Имаме два дни. Наслаждавай им се.
-Не ти личи да си била бременна. Същото тяло. И си по-хубава!
-А ти си на шишкавял тук там!
-А ти ще ми помогнеш да сваля тези дни няколко кила.
-Винаги успяваш да ме развеселиш. Имам изненада за теб?
Първите водки бяха бързи. Вторите не ги усетихме. И докато се освобождавахме от задръжките навлезнахме пак там, където винаги сме се чувствали на една вълна.
Трябваха ни един-два часа и след това бяхме, като едно цяло. Нещо, което винаги съм се чудел как постигаме всеки път през всичките тези години.
Години в които се привързах към нея и с цялото си сърце я обикнах.
Опитвах се да намеря с други подобна симбиоза. Сходен темперамент. Да открия частица от нея във всяка следваща. Търсех. Бягах. Всичко беше напразно. И колкото и да се опитвах, тя си остана моята ахилесова пета.
Разбрах го преди години, когато се разделихме отново след поредната ни среща, на поредното изложение. И двамата бяхме в момент на откровения и споделяхме всичко което таяхме дълбоко в себе си. Отърсихме се от скрупулите и си разголихме душите.
След това правехме най-страстният секс. Пазя го в спомени и белези по тялото си.
Загубих се в нея за няколко часа и единствено болката на сутринта ме върна в действителността.
Сутринта в която осъзнах, че поредното ни разделяне ще породи в мен огромна празнина.
И не бях песимист. Случи се.
След това не се видяхме три дълги години. Но за това пък следващата ни среща беше катарзис в отношения ни приключил естествено с грандиозен скандал и обиди.
От тогава мина доста време. Преодоляхме много неща заедно, но някои неща си останаха между нас неизказани.
Слънцето ме събуди. Едвам си отворих очите от лъчите му. Тя лежеше до мен и ме гледаше. Най-синьото на очите й ме хипнотизираше. Имах чувството, че ме обгръща мекота й. Целунах я, а след това се опитвах да заровя лицето си между възглавницата и косата й.
-Обичаш ли ме?
Целунах я по рамото, затворил очите си. Беше ме страх да ги отворя. Мълчах...
-Защо никога не ми го казваш? Всичките тези години. Подаръците ти. Всеки път ме приемаш. Не ми задаваш въпроси. Караш ме да се чувствам специална. Отговори ми? Чуваш ли ме по дяволите ?!...
-Мисля, че току що си отговори...
-Престани да ми отговаряш по този начин. Омръзна ми от твоите игрички, ако ме искаш просто го кажи.
-Това ли искаш?!
-Престани... Не знаеш какво ще ти отговоря.
-Да, не зная...
-И ?!...
-Винаги съм те искал. Виждаш ли колко неща ни разделят.
-Колко?!...
-Помниш ли когато се скарахме?
-Да?!...
-Ти тогава не ме чу.
-Ти не каза нищо?...
-Казах...
-Беше много тихо.
-Значи си ме чула?
-Искаше ми се да те бях чула.
-А на мен ми се иска да ти го бях изкрещял.
-Това щеше да промени много неща...
-За кого?
-За нас!
-И искаш сега да го направя, да го...
-Толкова много съм чакала да го изречеш. Знаеш, че между нас винаги е имало нещо, което ни е спирало. Мислех си, че за теб това е забавление, но след като загубих бебето имах много време да помисля.
-Спри!
-Не! Ще ти разкажа, пък ти прави каквото искаш.
-Не искам да те слушам.
-Ще ме слушаш. Помниш ли когато ти се обадих преди три години на Нова година?
-Да?!...
-Имах нужда от теб.
-Честити ми я.
-Седмица преди това направих спонтанен аборт. Бях още в болницата. Толкова исках това бебе.
-Защо?
-Ти си Глупак. Защото беше от теб.
Всичко, което съм мечтал през всичките тези години се изпари с последното ми издишване.
Тялото ми се сгърчи от болка и едва ли щеше да ми стигне въздуха, за да мога отново да дишам. Мускулите ми се разкъсаха. Паниката ме изгори. Адреналина изпочупи костите на тялото ми.
Чувствах се празен и виновен. Гледах я в очите и мисля, че в този момент плачех.
Искаше ми се да си затворя очите поне за миг.
Но не можех. Изправих се срещу нея и я гледах мълчаливо.
-Защо не ми каза?
-А ти защо никога не ми каза че ме обичаш – очите й потекоха. Затвори ги и ме прегърна. Притисна ме към себе си. И усетих топлите й сълзи по лицето си.
Цялото ми тяло настръхна. Усещах се наелектризиран и възбуден.
Повдигнах я бавно и тя се намести в мен. Разтвори бедрата си и леко я докоснах. Очите й се отвориха и пръстите й се забиха в старите белези по гърба ми. Без тласъци прониквах в нея, а погледа й ме разкъсваше. Чувствах вина и не смеех да си поема въздух.
Болеше ме, а сълзите ми капеха върху нея. Болката не беше физическа. Емоционална. Имах чувството, че крещя отвътре и тътена кънти из мен разтваряйки бездна от мъка.
-Искаш ли да си направим бебе? - едвам прошепнах, а гласа ми трепереше.
Тя ме прегърна, затвори очи и не каза нищо.
Сгуши се в мен и ме стисна силно с ръцете си. Движенията ни се промениха. Мускулите ми горяха. Чувствах се много странно. Много виновен. Много самотен.
Спрях и тя се разплака. Обърна ми гръб и го допря до гърдите ми. Сви се на кълбо, а тялото й трепереше. И друг път беше плакала по този начин, но никога не ми каза защо. Сега вече знаех...
След няколко минути се успокои. Дишането и стана монотонно и се забави. Прегърнах я по силно и тишината ни унесе.
Сънувах я с нейното ТАЕ-Бо. Нанасяше ми удари. Изхвърляше яростта си по мен. Усещах бунтуващия й гняв. С несдържана сила ръцете й до полуда ме блъскаха. Оставих я да и свършат силите. Сякаш това беше нейното наказание...
Събудих се в празно легло.
Душа ме ободри. Кафето беше горчиво. Седях и мислех за нея. За всичките тези пропилени и загубени години. Никой нямаше да ни ги върне. Започнах да крещя, докато гърдите ми не се раздраха.
Тишината ме обгърна.
След няколко часа вратата се отвори. Застана пред мен и се усмихна. Широките дънки и прилепналата й блуза и отиваха.
Изправих се срещу нея и я прегърнах.
-Обещай ми, че повече никога няма да си тръгнеш. Моля те!...
-Защо?!...
-Обичам те!...
-Зная! Нали ти казах, че имам изненада за теб.
Хвана ръката ми и ме поведе към коридора. Два куфара седяха до вратата.
-Бях решила да остана известно време при теб, но след като ме Молиш... и Завинаги ме устройва.
