петък, 31 декември 2010 г.

Синдромът на Естета

можеш да затвориш очи и да усетиш:
-полъха на сияйната нощ
-мекотата на шума
-безкрайният шепот на листата
-топлината на изгрева

и можеш и да се втренчиш в него, като:
-пясъчна дюна, обгърнала последният дъх
по пътека, водеща към измислена мечта
-светлина, танцуваща в плясъка на всяка вълна
със целувка, отнела всяка свобода

да можеш да се опиташ да забравиш:
-първият си страх, щастлив празник
-първата си дума, обич
и в хаос да се сблъскаш с емоциите на копнежа
заливащ с похот всеки миг

можеш да затвориш очи и да усетиш тези неща
а можеш... и да си сложиш слънчеви очила
защото има толкова много красота
която с годините става все по-хубава

а всеки от нас се превръща в естет
/по един или друг начин/
любещ всичко изящно/прекрасно...

вторник, 1 юни 2010 г.

Асимилация*

чиста водка
тухлена стена
ролинг стоунс
цигара
черно бяла снимка
татуиран спомен
безцветен поглед
фалшива усмивка
слънчеви очила
смешна гримаса

чиста водка
разголена плът
игра
размазан грим
приказна гора
стъклена душа
вятър студен
лъжлива тишина
самотна голота
скучна игра

чиста водка
цяла нощ
без мезе
лимон и сълзи
грешни думи
надежди луди
оплетени рими
бяла тениска
чиста душа
истинска синева

чиста водка
липсваща свобода
целувки пропуснати
чувства изгубени

чиста водка
като обич
изгаряща...



*Асимилация
Активно поведение,
чрез което човек променя средата,
вместо да се приспособява към нея


http://img227.imageshack.us/img227/9793/288681.jpg

петък, 28 май 2010 г.

думи...

Малките часове заспиват, а света прелива в светлини. Изгрева цъфти в очите ми и влюбено галят нежни лъчи. Усмихната нощта дари ми мечти с обич да блестят като звезди. И в спомени да минават дни, а самотата ми за теб да крещи...

Прекрасни чувства
без лъжи
теб те няма
и целувките ти

забравям ги в думите с други жени
усмихвам се отново, познавам ли те
-Коя си ти?!...

понеделник, 10 май 2010 г.

ама хич не е просто...

не вървя по твоите следи
просто, стъпвам в тях
не срещам твоите очи
просто ги сънувам хубави
не изрече думи за сбогом
просто не мога това да те забравя
не остана последна в нощта
просто в тишина останах самотен
не видях тогава сълзите ти
просто избягах, преди да ги откъсна с частица от душата си

съжалявам... е трудна дума
неразбираема за мнозина
не тълкуваща се в думи неизречени

а колко по-лесно беше да остана
последна вечер
да скъсам последната си струна
и да се разкрия
душата си пред теб
да я разпъна
и... да ти покажа колко те обичам
и... без да искам да пророня
че само теб съм винаги искал... и искам

просто е
няма сложни отношения в празнотата
просто е
няма сложни чувства и болка в липсата
просто е
май още те обичам
къде си?!...
още ли ме помниш със Зимата?!...

неделя, 2 май 2010 г.

най-хубавото нещо, което може да ти се случи...

вятър
небе, синева
ти
докосващ аромат от коси
далеч си
а в мислите си с мен
като слънце в очи
грееш с усмивка, завинаги
и липсваш ми
без да го изричам
мълча
но те виждам във всяка
и откривам те пак
с целувки те завивам
събуждам те с нощта
до утрото си моя
а после те чакам до вечерта

утро пее
лято трепти
слънчеви очила
обърни се
и се усмихни
бяло вино с лед
вкус на страстта
печат по устните
с пълзяща топлина
по далечна
далечна
мечта...

събота, 1 май 2010 г.

символично...

слуша, думи чужди
не ги чува
вижда теб, от преди
шептиш, отново
с глас напевен
притискащ с топли ласки
откъснал, миг от щастие
на стената, забучил го с пирон
увиснал редом с надежда
пропукана с паяжина, запълнена
а друг някой е все така сам...

вторник, 20 април 2010 г.

да те поведе съдбата...

Тези, които ме познават знаят, че не обичам да ми задават въпроси. А госпожица Малки-Остри-Цици беше започнала да ме дразни. Нехарактерни подхвърляния и забележки, като закачки можеха да прелеят търпението ми, а аз съм търпелив... понякога.
Пиехме сутрешното си кафе и са надявах тишината да продължи. Беше прегърнала дългият си крак на стола и бавно лазеше из лаптопа. Новините явно не й бяха интересни, защото постоянно нарушаваше тишината.
Отхапах нещо наполовина от бутер тесто. Имаше вкус на вишна.
-Ти ли си ги правила?
-Да, правя и със сирене, кашкавал и с бекон или шоколад...
-На плика им пише ФОРНЕТИ?...
-Голям си детектив.
Стана кисела и се навъси. Явно примирие с целувка нямаше да има, което за момента напълно ме устройваше. Единственото нещо, което ме вълнуваше беше на няколко пресечки по надолу по улицата.
Макар напоследък да изпитвах любопитство и нужда от нея, интереса ми се изчерпваше със секс. Обичам секса и не го крия. И двамата знаехме защо се срещаме. Нямаше признаци за нещо повече, докато тя не започна да се държи странно. Първа крачка към отчуждение... Поне за мен.
Беше заместила една аптекарка, а сега може би щях да я заместя с една улична музикантка. Не зная какво ще стане. В природата ми е любопитството и общо взето не обичам да си губя времето.
От няколко дни ме водеше в едно ново заведение в един подлез. Обикновено ранният следобед е за среща с познати и приятели - време за кафе, което аз лично не обичам да го губя по този начин. Може би затова следобедното кафе го заменям с Бира. Светла. Студена.
Единственото ми притеснение беше, че бутилките бяха от малките и нещо не можах да им хвана бройката. Освен това - също й навъсеният поглед на госпожица Малки-Остри-Цици, че често си общувах със сервитьорката. А проблема беше в това, че се страхувах момичето с бирата да не би де не ме открие сред няколко то маси. Само какви страхове изпитвах.
Днес бях настроен някак войнствено. Може би заради нея, а навярно и тя го усещаше. Проблемите в краткотрайните връзки са неизбежни.
-Днес ми изглеждаш различен?
-Само малко, защо?
-Защото изглеждаш различен...
-Само да знаеш колко...
Усмихвах се. Но не на нея. В подлеза срещу заведението се бяха появили двете музикантки и настройваха китарите си. Вече няколко дни гледах пледоарията на следобедното им забавление.
За свое оправдание ще споделя, че едната въобще не ми беше по вкуса. Беше нисичка. За което винаги съм се чудел, как ниските хора са все сърдити. Като джуджетата. На всичкото отгоре имаше изпъкнали напред зъби, като цъфнала роза и всяка нейна усмивка оголваше венците и извън моите фантазии.
Преди години имах невъобразимо удоволствие с подобна персона. Всеки път по някакъв начин зъбите ни все се срещаха и накрай се отказах да я целувам. До момента в който не усетих засмукването й, на друго място прерастващо в нещо неописуемо и в неповторимо удоволствие пренасящо кръвта ми в друго измерение на чувствата.
Така, че бях ПАС по-принцип, но когато имах вариант да избирам - отбягвах "цъфнали рози".
Предпочитах приятелката и с масивни челюсти. Голяма уста през която можеше да мине и влак и ония наперени едри гърди щръкнали на пук на земното притегляне.
Госпожица Малки-Остри-Цици още първият ден, в който ги видяхме обърна внимание на този факт.
-Силиконче Малкия...
Наричаше ме "Малкия" въпреки всички мои опити да я оборя. Успявах всеки път, но явно тя влагаше нещо друго в смисъла. Май беше зареди разликата в годините.
Общо взето имах няколко дни да наблюдавам Щръкнали-Наперени-Цици и заключението ми, като не квалифициран експерт, че подобен род неща има в природата съществуват и по естествен начин. Но за сега не желаех да споделям мнението си до не изясняване на случая. Нали бях детектив...
А случая беше започнал още преди две дни. Оставах след "Малки-Остри-Цици" да си допия следобедната бира. Стисках зелена-малка-бутилка и отпивах студена-светла-бира. Слушах уличните музикантки и се усмихвах зад слънчевите си очила. Имаха интересен репертоар. Особено една песен на Васко-Кръпката, която вече два пъти им спечели по една бира. Сервитьорката с не особено голямо желание им ги носеше, но пък това и беше работата.
След известно време останах сам. Проблема с малките-зелени-бутилки беше почти решен. Смяна празна за пълна. И се наслаждавах на гледката фантазирайки си, какво крие певицата под широките си дрехи. Страхотна фигура?!...
-...няма БИРА-ааа, а сърцето ми...направо-ооо...СПИРА-ааа.
Усмихнах се когато очите ни се срещнаха. Вдигнах бутилката и посочих празните места на масата ми. Седях известно време сам и се опитвах да спечеля битка с погледа и усмивката й. След това се отказах, просто се наслаждавах.
Прикрита със спортен широк панталон, с множество джобове и бели гуменки на босо Converse, не успяха да скрият плавна й грациозна походка. Сякаш се носеше към мен и усмивката й, беше последното нещо, което наблюдавах, докато гърдите й, се люшкаха приспивно. И ми се искаше да заспя на тях - или около тях.
Ръцете й бяха големи с дълги пръсти, нормално къси нокти в огнено червено. Посегнаха и без да ги затрудни вдигнаха двете зелени-стъклени-бутилки. Обичам жени с големи ръце. В тях не само ръцете са големи. Правя асоциации с други неща. Като например с душа...
-От теб ще стане прекрасна певица!
-Аз съм Прекрасна Певица!...
Мога да кажа, че беше брюнетка и че косата и беше малко над раменете, нито къса нито дълга и - чувствах превъзбуда. При мен земното притегляне беше в пълна сила и кръвта ми се събра само на едно-единствено място което позволяваше това.
Един тънък гласец в главата ми нашепна -Пази се от "Щръкнали-Наперени-Цици"..., но не му обърнах внимание.
-Къде се изгуби русокоска с Малките Цици?
-Изплаши се от теб.
Известно време се наблюдавахме, сякаш всеки беше хванал по един микроскоп и търсехме пукнатини в другия. Само дето бяхме усмихнати. Ако има значение де.
Джуджи със "цъфнали рози" се беше телепортирала до нас.
-Може ли да ти я отнема за малко, някой иска да я поздрави?
-Естествено, освен ако този Някой не иска да поздрави и мен?
Джуджи се нацупи. Обикновено така влия я на другите, но "Щръкнали-Наперени-Цици" ми се усмихна отново и двете ми обърнаха гръб и се отдалечих и ме оставиха сам, за да размишлявам над нетактичното си поведение.
Допих малката-зелена-бутилка и се изправих. Две усмихнати очи ме дебнеха. Една усмивка ме приветстваше. Един показалец се вдигна и ме привика.
А аз се оставих да ме поведе съдбата...

неделя, 18 април 2010 г.

за 5 секунди...

Този път нямаше да може да се съблече за по-малко от 5 секунди. Последният път беше през лятото и прохладният вятър от към морето едвам раздвижи тежкият горещ въздух, полепнал по потните ни тела.
Беше само по тънка рокля, с почти невидими презрамки, едвам прикриваща повдигащите и се остри и малки гърди. Нямаше сутиен и в солидарност с този факт - беше с миниатюрни прашки.
Слабото и тяло, дългите крака, и онова привличане в необяснимо усещане цяла вечер, възбуждаха в мен не само въображението ми. Мога да сравня с метафори състоянието си ясно и точно, но едва ли ще мога да кажа нещо повече от това, че я желаех.
-Харесвам те!
-Зная, че ме харесваш...
Гласа и беше всичко друго, но не и неприятен за слушане. Мек, топъл, проникващ. Още не се бях усетил и бях започнал да го поглъщам, докато бавно обхождах тялото и, а в мен пълзеше похот с невъобразими последици.
С чаша бяло вино в ръка се опитваше да разхлади гласа си, който сега ми се струва, като пламък от някой там кръг на ада. Моята чаша със светла бира пасти да яде в опита ми да разхладя настъпващата вечер.
Беше рано и бара още не беше започнал да се пълни. Слънцето залезе и красивата гледка се отрази в огромните и очи. Продължаваше да ме омайва като Сирена с гласа си и да запълва огромните ми празнини от познания, които някак си бях забравил за момент в нейно присъствие.
Май се бях влюбил, от което ми стана приятно, не само на душата. Разглеждах тялото и. Събличах без да се затрудня роклята и, за по-малко от 3 секунди и усещах дългите и крака обвити около мен. И то още докато бяхме на бара, а климатика не се усещаше, че работи.
Пръстите и на краката се раздвижиха. Съвършени, и ми се прииска -
ъъъ... не си мислете глупости или с перверзни мисли да обливате момента, просто чехлите и, бяха в синхрон със всичко друго, което исках да отнема от нея. Също и от себе си.
По-късно още докато си свалях слънчевите очила, тя се беше освободила от роклята с едно движение и беше изритала на някъде чехлите си. Едвам успях да затая дъх при вида на гледката, а доста гледки съм виждал. Трениран съм в това отношение и поддържам форма доста често, но... изгубих дар слово и усетих топлите и устни потапящи ме във вкус на басейн от вино и букет на сладост с онзи привкус на нещо тежко и в очакване да се случи нещо лошо.
Винаги съм бил скептичен в отношение на краткотрайните връзки и може би затова не обърнах внимание. А май трябваше да бъда по-внимателен. Кризата настъпва след третия ден...
Оставих се на момента и май моя вкус на студена светла бира са завърна разхлаждащ мислите ми с докосванията й, уж неволно. Тая игра я зная. Но се оставих да ме поведе в резултата.
Само какъв съм станал, не можеш ме позна отстрани.
-Искаш ли да се махаме?
Кимнах и след секунда усетих как пръстите и се впиха в моите. Отдавана не ми се беше случвало. Естествено се държах добре и от арогантността ми и лошото ми държание нямаше и помен.
Сега след няколко месеца, едвам прикривам усмивката си всеки път, като си помисля за нея. Отново имах чувството, че ще се случи нещо лошо.
Притесненията ми ще се изпарят веднага щом я докосна и напразните усилия да спра да се измъчвам, ще се слеят с устните и, в онзи невъобразим момент на възбудата с който запълвам миговете докато заспя.
И тя се появи, така като беше обещала. Само че имаше един малък проблем, който не бях предвидил.
Беше със широки спортни панталони, много тясна и прилепнала блуза с дълбоко деколте разделящо на две малките и остри гърди на една стара игра - разделяй и владей - и аз нямах нищо против да се включа отново в нея. И единственото ми притеснение беше, че този път нямаше да може да се съблече за по-малко от 5 секунди. Трябваше да и помогна. А тя после на мен. Нали съм притеснителен и като нищо ще взема да се объркам нещо.
Но не се обърка нищо. Тя е стриктна - почти толкова колкото - аз не съм. Но това е друга история...

събота, 17 април 2010 г.

патоген-мутант

никога не успявам да си тръгна навреме
струващо ми тревоги
печал
малко откраднати сънища
нови надежди
частици спомени и време...
време в което се връщам назад
търся скрити докосвания
неизказани сливания
прониквания от чувства
заслепяващи всяко забавяне
превръщащо в инат възможността ми
да постъпя правилно
а аз не постъпвам правилно
дори са ме плашили с луда крава
отказвал съм експериментални ваксини
положението Не се е влошавало
влюбвал съм се пак
също толкова бързо съм разлюбвал
патоген-мутант
и нищо, идва утре
идва ден в който ще забравя някой спомен
специален
и хубавото е, че няма да помня кой е
ще бъде празно
ще размахвам ръце
в тишина
и ще се чудя
тези капки, нежно докосващи с топлина
какво са
тайни ?!...
скрити сред сини цветя
бездни
лъжи
ще ми липсва ли
ако сънувам очите и
а как ще зная
нали съм ги забравил...

а сега сънувам
но... не зная коя е
с лешникови очи
значи ли, че съм я забравил ?!...

събота, 10 април 2010 г.

а може би се изплаших...

днес
15:35
Константин Величков
срещу сладкарница НЕДЕЛЯ
през трамвайните линии
малко след Сливница, посока нагоре към затвора
черни дънки
бяла блуза
черно яке
вятъра разрошва косите й
странно толкова секси ми се стори, че затаих дъх
Сссекси...
много секси
поисках да й се обадя
да я видя
да и се зарадвам
тогава се сетих за последният ни разговор:
-"Може да ми се прииска да те срещна"...?!
-"А аз пак, мога да не искам да те срещна..."

винаги съм я харесвал
и с нищо не бях заслужил подобно отношение
ако си призная, че изпитах желание да правя секс с нея/на момента/, няма да излъжа
нещо отвътре в мен се пробуди и колкото и да го мислех...
...бях сигурен, че това няма да развали приятелството ни
но само си го мислех

подминах я
беше толкова красива,
сссекси...
усмихната...
сигурно тази нощ ще я сънувам
напоследък - често ми се случва
може пък днес да съм направил грешка
но... това е защото, все още не мога да определя дали я обичам
или просто съм любопитен...

тези дни ще разбера
а може и следващият път да бъда мил с нея
тя го заслужава
дори повече, отколкото мога да си представя...
и уж имам богато въображение ?!...

а може би се изплаших...

събота, 13 февруари 2010 г.

bebe malo




video















искам такава усмивка...

Ахилесовата ми пета...

Седях на бара и разглеждах подредените бутилки. Огледалото зад тях нагло ме зяпаше в замъглените светлини на пожълтели стари реклами.
Бармана не се усмихваше въпросително, просто седеше и чакаше. Всички бармани са еднакви. Кимнах към последната бутилка. Приканваше ме самотно.
Две бучки лед започнаха да танцуват на ръба на чашата. Докоснах изпотените й стени и отпих жадно. Пареща наслада ме пробуди и насълзи очите ми.
Празният стол до мен изскърца. Ако се обърнех щях да видя Мила Йовович. Е, добре де, не беше тя.
Имаше същите устни. Руса коса. Не много къса. Слаба. Висока почти колкото мен. Така ми се стори.
Зяпах малките и гърди през отвореното деколте. Усмихнах се.
-Ти друга работа нямаш ли си? - сяде ме на бързо без да прикрие пазвата си.
Мога да се закълна, че е естествена блондинка. Всъщност, тя наистина е естествена блондинка. Но това е друга история. Пръстите й се свиха в юмрук и ме цапардоса в корема.
Ако не се бях стегнал щеше да ме свали от стола. Всъщност тя винаги си е една такава наперена и това ми харесва. И тя го знае.
Една набъбнала сълза се търкулна по бузата ми...
-О, малкия, да не се разплака?
Едва ли щях да и доставя подобно удоволствие. Обърнах се с цялото си тяло и се изправих. Усетих прегръдката й. Опитвах се да си поема въздух без да се закашлям, а тя се усмихна.
-От кога не сме се виждали миличък?

За последно я видях преди две години на изложение за фитнес уреди, но не й се обадих. Беше с компания и реших да изчакам по-добър момент.
Закачката между нас беше от толкова отдавна, че не помнехме и двамата как започна всичко. Едно време бяхме колеги и докато се опомним една вечер прекалихме.
След това имахме периоди на отчуждение и привличане. Не можехме да определим отношенията ни като връзка.

-Мисля, че от две години.
-Миналата година те видях на един коктейл, презентираше нова книга на някакъв диетолог и още нещо, но не помня.
-Защо не се обади?
-Сложно е за обяснение.
-Между нас винаги е било сложно.
-Омъжих се.
-Това не би те спряло.
-Бях в осмия месец.
-И това не би те спряло. Похвали се?!
-Няма какво да се похваля. Всичко свърши. Едвам ме спасиха. Другото не е за разказване.
-Съжалявам.
-Не, не съжаляваш. Виждам пламъче в очите ти - и замахна, но този път леко ме чукна под брадичката, имитирах отхвърляне на главата и се усмихнах - Какво ще пием?
-Каквото и да пием, нали знаеш как ще приключи всичко.
-Ти си си все същия. Какво толкова го мислиш. Имаме два дни. Наслаждавай им се.
-Не ти личи да си била бременна. Същото тяло. И си по-хубава!
-А ти си на шишкавял тук там!
-А ти ще ми помогнеш да сваля тези дни няколко кила.
-Винаги успяваш да ме развеселиш. Имам изненада за теб?

Първите водки бяха бързи. Вторите не ги усетихме. И докато се освобождавахме от задръжките навлезнахме пак там, където винаги сме се чувствали на една вълна.
Трябваха ни един-два часа и след това бяхме, като едно цяло. Нещо, което винаги съм се чудел как постигаме всеки път през всичките тези години.
Години в които се привързах към нея и с цялото си сърце я обикнах.
Опитвах се да намеря с други подобна симбиоза. Сходен темперамент. Да открия частица от нея във всяка следваща. Търсех. Бягах. Всичко беше напразно. И колкото и да се опитвах, тя си остана моята ахилесова пета.
Разбрах го преди години, когато се разделихме отново след поредната ни среща, на поредното изложение. И двамата бяхме в момент на откровения и споделяхме всичко което таяхме дълбоко в себе си. Отърсихме се от скрупулите и си разголихме душите.
След това правехме най-страстният секс. Пазя го в спомени и белези по тялото си.
Загубих се в нея за няколко часа и единствено болката на сутринта ме върна в действителността.
Сутринта в която осъзнах, че поредното ни разделяне ще породи в мен огромна празнина.
И не бях песимист. Случи се.
След това не се видяхме три дълги години. Но за това пък следващата ни среща беше катарзис в отношения ни приключил естествено с грандиозен скандал и обиди.
От тогава мина доста време. Преодоляхме много неща заедно, но някои неща си останаха между нас неизказани.

Слънцето ме събуди. Едвам си отворих очите от лъчите му. Тя лежеше до мен и ме гледаше. Най-синьото на очите й ме хипнотизираше. Имах чувството, че ме обгръща мекота й. Целунах я, а след това се опитвах да заровя лицето си между възглавницата и косата й.
-Обичаш ли ме?
Целунах я по рамото, затворил очите си. Беше ме страх да ги отворя. Мълчах...
-Защо никога не ми го казваш? Всичките тези години. Подаръците ти. Всеки път ме приемаш. Не ми задаваш въпроси. Караш ме да се чувствам специална. Отговори ми? Чуваш ли ме по дяволите ?!...
-Мисля, че току що си отговори...
-Престани да ми отговаряш по този начин. Омръзна ми от твоите игрички, ако ме искаш просто го кажи.
-Това ли искаш?!
-Престани... Не знаеш какво ще ти отговоря.
-Да, не зная...
-И ?!...
-Винаги съм те искал. Виждаш ли колко неща ни разделят.
-Колко?!...
-Помниш ли когато се скарахме?
-Да?!...
-Ти тогава не ме чу.
-Ти не каза нищо?...
-Казах...
-Беше много тихо.
-Значи си ме чула?
-Искаше ми се да те бях чула.
-А на мен ми се иска да ти го бях изкрещял.
-Това щеше да промени много неща...
-За кого?
-За нас!
-И искаш сега да го направя, да го...
-Толкова много съм чакала да го изречеш. Знаеш, че между нас винаги е имало нещо, което ни е спирало. Мислех си, че за теб това е забавление, но след като загубих бебето имах много време да помисля.
-Спри!
-Не! Ще ти разкажа, пък ти прави каквото искаш.
-Не искам да те слушам.
-Ще ме слушаш. Помниш ли когато ти се обадих преди три години на Нова година?
-Да?!...
-Имах нужда от теб.
-Честити ми я.
-Седмица преди това направих спонтанен аборт. Бях още в болницата. Толкова исках това бебе.
-Защо?
-Ти си Глупак. Защото беше от теб.

Всичко, което съм мечтал през всичките тези години се изпари с последното ми издишване.
Тялото ми се сгърчи от болка и едва ли щеше да ми стигне въздуха, за да мога отново да дишам. Мускулите ми се разкъсаха. Паниката ме изгори. Адреналина изпочупи костите на тялото ми.
Чувствах се празен и виновен. Гледах я в очите и мисля, че в този момент плачех.
Искаше ми се да си затворя очите поне за миг.
Но не можех. Изправих се срещу нея и я гледах мълчаливо.

-Защо не ми каза?
-А ти защо никога не ми каза че ме обичаш – очите й потекоха. Затвори ги и ме прегърна. Притисна ме към себе си. И усетих топлите й сълзи по лицето си.
Цялото ми тяло настръхна. Усещах се наелектризиран и възбуден.
Повдигнах я бавно и тя се намести в мен. Разтвори бедрата си и леко я докоснах. Очите й се отвориха и пръстите й се забиха в старите белези по гърба ми. Без тласъци прониквах в нея, а погледа й ме разкъсваше. Чувствах вина и не смеех да си поема въздух.
Болеше ме, а сълзите ми капеха върху нея. Болката не беше физическа. Емоционална. Имах чувството, че крещя отвътре и тътена кънти из мен разтваряйки бездна от мъка.
-Искаш ли да си направим бебе? - едвам прошепнах, а гласа ми трепереше.
Тя ме прегърна, затвори очи и не каза нищо.
Сгуши се в мен и ме стисна силно с ръцете си. Движенията ни се промениха. Мускулите ми горяха. Чувствах се много странно. Много виновен. Много самотен.
Спрях и тя се разплака. Обърна ми гръб и го допря до гърдите ми. Сви се на кълбо, а тялото й трепереше. И друг път беше плакала по този начин, но никога не ми каза защо. Сега вече знаех...
След няколко минути се успокои. Дишането и стана монотонно и се забави. Прегърнах я по силно и тишината ни унесе.

Сънувах я с нейното ТАЕ-Бо. Нанасяше ми удари. Изхвърляше яростта си по мен. Усещах бунтуващия й гняв. С несдържана сила ръцете й до полуда ме блъскаха. Оставих я да и свършат силите. Сякаш това беше нейното наказание...
Събудих се в празно легло.

Душа ме ободри. Кафето беше горчиво. Седях и мислех за нея. За всичките тези пропилени и загубени години. Никой нямаше да ни ги върне. Започнах да крещя, докато гърдите ми не се раздраха.

Тишината ме обгърна.
След няколко часа вратата се отвори. Застана пред мен и се усмихна. Широките дънки и прилепналата й блуза и отиваха.
Изправих се срещу нея и я прегърнах.
-Обещай ми, че повече никога няма да си тръгнеш. Моля те!...
-Защо?!...
-Обичам те!...
-Зная! Нали ти казах, че имам изненада за теб.
Хвана ръката ми и ме поведе към коридора. Два куфара седяха до вратата.
-Бях решила да остана известно време при теб, но след като ме Молиш... и Завинаги ме устройва.