неделя, 28 декември 2008 г.

...понякога, Незабравям!

заобиколена
от лъжливи псета
хвърляш се
на вятъра
без цел

мразиш ме
с момента
обръщаш се
и се понасяш
а ръцете ти
протягат се
назад

нима това е
края
и всичко ли
ще тъпчем?!...
в пълни дупки
със нозе

толкова ли е
омразно?!...
че
чак фалшиво
и мъчим ли се
да проклинаме
"един избран"...
поне

а... ритъма
не пасва
с чаромата
камо ли
с усещането ни
за празнота

е...
в това сме двамата
еднакви
че
чак се плаша
дори понякога
мълча

загубил облик
сливам се
с тъмнината
губя се от спомени
и избледнявам

и...

и...
днес
ще се събудиш
без да ме почувстваш
някъде далеч
и това ще е края

може би за теб

а истината е
че...
в сънищата ти
ще се завръщам
и ще те целувам
тихо
когато спиш

без следи
ще те докосвам
а ти ще го усещаш
без да знаеш
сутрин
във безчувствена целувка
от някой друг...

и ще се чудиш
какво му липсва
а истината
ще е скрита
дълбоко
някъде в теб...

а на мен
това ме е хубавото
че никога
Незабравям...

вторник, 16 декември 2008 г.

Bludnikoff...

Прибрах се с бутилка Smirnoff и си налях два пръста с бучка лед. Miles Davis ме поздрави с първата си песен и от благодарност за добрия избор, оставих остатъка от вечерта да ми прави компания.
Пръстите ми изгаряха от напрежение, а парещото усещане пълзящо по гърлото ми стискаше гърдите ми чак до стомаха и всичко се беше свило.
Продължавах да мисля за тази й усмивка, която не бях виждал от много време. Отворих очи. Бях изпил водката си, а Miles Davis продължаваше, докато влезнах под душа.
Свалих прилепналата тениска и се оставих водата да потече по гърба ми ,изпълвайки в наситено синьо татуировката.
Едва години след случката разбрах, че белезите на гърба ми никога няма изчезнат. Накрая ги прикрих с тату и само с вглеждане от близо и с допир можеше да усети наличие на белези.
Никога не й казах. Тя не ме попита. Носех следите й и не съжалявах. Имахме си своя момент и го използвахме.
Miles Davis си беше поканил гости и колоните издаваха хармония, като от сливане на две тела, знаещи всичко нужно едно за друго, за да си доставят поредната доза удоволствие.
Втория Smirnoff беше бърз. Отсипах солидно количество за третия и се настаних на люлеещия се стол. От монитора ме гледаха очите й...

...и не знаех как да реагирам. Бях се възбудил, а тя ме наблюдаваше от другата страна под душа. Водата обливаше лицето ми и прехапах напуканите си устни.
Тя продължаваше да ме гледа втренчено, а тялото й изправено и стегнато се очертаваше от струйките вода.
Неудържимо ме привличаше. Знаеше то и умишлено продължаваше да повдига ръцете си към лицето, за да обърне залепналата си мокра коса.
Устните и бяха отворени и водата капеше тежко по повдигащите й се гърди. Зърната и свитите й ореоли се протягаха към мен и докато се усетя, бях се опрял в нея.
Вечните ни спорове и закачки прераснаха в страст от обгръщане. Лицата ни се бяха докоснали и ме захапа силно по устните. Прекрачи ме с левия си крак. Вдигна го на хълбока ми докато го задържа се повдигна във въздуха.
Опрях гърба й на мокрите плочки и тя сключи краката си на кръста ми. Приятно оформените и прасци и допира до мекотата им с еластичността на кожата й, бях последното нещо, което успях да усетя преди да проникна в нея едновременно със страхотната болка и по... устните си.
Захапката й, бе съпроводена с парещо усещане от тласъка ми докрай в нея и без да се усетим и двамата крещяхме. Тя от бързото проникване, аз и от двете.
Ноктите и се забиха в гърба ми и ме раздра. Усетих разраняването, но от него нямаше болка. Целувката й, обгърна разранените ми устни и леко ме отпи с топла нежност.
Чувството за върховна наслада и адреналин, замести болката. Остана само възбудата, която продължаваше да расте, докато я държах в ръцете си и прониквах все по-дълбоко и по-дълбоко.
Тясна и топла се повдигаше, докато си помагаше с нокти забивайки ги в гърба ми и се изправяше по-нависоко, а аз я притисках все по-страстно.
Крещеше в ухото ми и го хапеше без да се съобразява, колко силно е стиснала ръцете ми и че ноктите и бяха потънали в кръв.
Хладката вода ни отмиваше и продължавахме стихийно да се отдаваме един на друг, като че ли беше за последно...
И беше за последно, но още не го знаехме...

вторник, 9 декември 2008 г.

лъч надежда, преди да угасне... видя ли я ?!...


днес мога да те обичам
много повече
отколкото някога
слънцето ще пожали пустинята
желая те страстно
и зная как да проникна
в недрата на тялото ти
да открия мига
в който спираш да дишаш
и крясъка ти освобождава душата
а ръцете ти...
те са моята опора
да се върна в теб
преди да продължа да падам
днес мога да те обичам
много повече
отколкото някога
вятъра ще пропусне листата
жадувам те порочно
и в буйната ненаситност
да те догоня в екстаз
да те намеря сред радост
потичаща в сълзи по лицето ти
а очите ти да ме спасят
преди да се изгубя
в тяхната красотата
днес мога да те обичам
много повече
отколкото някога
думите ми ще успеят да ти го кажат
така както ме загуби
така както сънищата ти
не те оставят да продължиш
и моите милувки
те карат да ме очакваш
толкова дълго
след толкова кратка нощ
на толкова мимолетно усещане
докосващо сърцето ти
и ти го разкъса с тъга
и го захвърли след себе си
и го събрах в шепи
и го зарових
там където мога
да те обичам
много повече
повече от колкото
мога с думи
да ти обясня

виж очите ми
за откриеш истината...






понеделник, 8 декември 2008 г.

16 часа свобода...

ааа...
не е честно така
сега в какво да се
превъплатя ?!...
за да мога с теб
по жарава да ходя
да си нося
Косата в ръка
и ти да се правиш
че не забелязваш
и точно в полунощ
тялото ти ще обладая
с хиляди тласъци
под изгряващата Луна
и с лъчите й
ще проникна
в разтворените ти бедра
като поглъщащи очи
остатъците на мечтите
и ще те любя
дълго до сутринта
с греха
от пороците
ще те изпия
ще отнема болката ти
от вина
ще те разкъсам
от проклятията ти черни
а на сутринта
ще те пусна
отново да дишаш
ще ти подаря деня
и блясъка му
с обичта
но... цена
ще трябва да платиш
да се чукаш
всяка вечер
с мен след полунощ

сега
остават ти 16 часа
свобода
после си моя...



open your eyes in world of erotic









събота, 6 декември 2008 г.

начало /2/...


днес се чувствам различно
изпитвам желания да се потопя в изкушенията ти
възбудата ми да си играе с въображението
а думите сами по себе си вече бледнеят пред чувствата, които се разливат
пръстите ми потрепват бавно все едно докосват топлината и влагата между бедрата ти
и не зная за вкуса им, но е достатъчно да го опитам за да зная, че е дрога и съм пристрастен
като вкус на вино по устните с лепкава наслада от привличане с нежност
а нежно е
да се докосваш с дъх по кожата и да разпръскваш косата по възглавницата, да отделяш кичурите на тласъци от стонове и да поглъщаш отворените очи, докато целуваш зажаднели устни, приковавайки ги в захапка и леко засмукване в сладостта от аромата на желанието, споделено с трепета пълзящ нагоре по тялото в очакване на повдигащи се гърди и да ги погълнеш с топлината на устата си в танц с твърдите зърна и гальовната грапавина на езика, извличащ меките провлачени стонове и да ги улавяш в опиума на фина прегръдка от забиващите се нокти в неустоими и неконтролируеми желания по гърба с дълбоки, дълбоки, дълги белези
и нежно е
да се спускаш из венериния хълм по влажната кожата потопила устните с аромат от набъбнали устни разделящи извисили се и разтворени бедра с мекотата на привличането от зависимостта да ги отпиваш и поглъщаш с красотата на съвършеното цвете разпъпващо се в изящно прелъстяване на момента в миг спиращ и пленяващ те в чара на тайните родили всички грехове и удоволствия съдържащи се във вихъра на удоволствията да докосваш с любов потеклата прелест на великолепието от пищността на тялото ти събрало всички изкушения в едно...
да ме погълне с проникване от крещящи тласъци и конвулсии оплитащи телата ни в жаждата на екстаза и възбудата отново всичко да започне от начало...

...и ще купя шоколада, който си пожела...


начало...

четвъртък, 4 декември 2008 г.

gift...


най-хубавия подарък
който съм получавал
е смеха ти
глас изпълнен с толкова топлина
носещ усещане за влюбване
понасящ към аромат
от плуваща еуфория
на сладки поглъщания
изпепеляващ с трепет
свил от вълнение душата ми
най-хубавия подарък
който съм получавал
е погледа ти
с очи въвличащи ме
в прониквания на дълбини от чувства
преплитащи се с докосвания
до твоята нежност на обичане
омайващо мислите ми
в самозабрава и себеотдаване
най-хубавия подарък
който съм получавал
е целувката ти
парещо докосване
откъснало забраненото удоволствие
раждащо греха на копнежа
да се отдадеш потопяващо в жарта
спиращо мига
в несвърщваща наслада от пристрастяване
най-хубавия подарък
който съм получавал
... си ти
и желанието да те почувствам
и да бъда до теб

а сега ме научи да дишам
за да мога да изричам

-Обичам те!...



сряда, 3 декември 2008 г.

зная защо плачеш...



зная защо плачеш...
защо си тъжна и унило си затворила очи
косата ти пада и скрива лицето и само издайническите ти хлипове докосват тишината с която си се свила в мен
събрах всички сили за да извървя почти на усет дългия коридор потънал в тъмнина
тази вечер нямаше призраци в него да плашат възбудените ми усещания
бях изморен и се нуждаех от тишина в компанията на чаша вино и ...
преди да видя лицето ти, вече знаех, че си плакала
отново
напоследък си обезверена и почти си се предала
държите навика да се бориш и тялото ти е почти рухнало и отслабнало
само огромни червенини под очите ти, издават нуждата за сън
седнах и още преди да потъна в дълбочината на меките възглавници ти се сви топло в скута ми
взех почти пълната ти чаша с вино и отпих задържайки букета от течността
наслаждавам се на момента от който имам нужда цял ден
тръпчивост изгори гърлото ми с преглъщане, а пръстите ми докоснаха косата ти
мълчеше.
не си ми говорила цяла вечност
очите ти отново са затворени
бавно се отпускаше и красивото ти лице се обръща
изглежда пак си някъде другаде, а тялото си оставила да го пазя и едно усещане ме преследва как потъваше с мен
мълчим и само мъката ми, ме стиска с болка в гърлото, за да не крещя срещу празнината обгръщаща ни
истинската причина е, че изпитвам страх да си призная колко често си мисля за нуждата да ти кажа истината
да споделя с теб за мечтите си, че не са нищо повече от прехвърлящи се мисли
без основи и са безсмислени моменти за губене на време
ръката ти се вдигна и преплитаме пръсти
сложи я върху гърдите си без да отваряш очи
виждам как през миглите се процеждат сълзи, а сърцето ти успокояващо възвръщаш спокойния си ритъм
зная защо плачеш...
защо е изчезнала прекрасната ти усмивка и защо лицето ти е белези от сълзи
искам да ти прошепна за една топлина прокрадваща се в мен
пълзяща нагоре, устремена към сърцето ми в опити да обгърне мрачната ми душа с ново спокойствие
с онова чувство за което знаеш че го има, но никога не го усещаш, освен когато спреш да обичаш
а искам точно това да направя
да обичам в самия миг, когато безвремието изминава вечността на момента и щастието и радостта те изпълват завинаги с надежди, които никога няма да те подминат
защото мига е спрял и сме безсмъртени точно сега
точно в раждащите се спомени
зная защо плачеш...
страх те е да си признаеш, че можеш и да спреш да обичаш
имаш нуждата от доказателство, че всичката светлината, която цял живот раздаваш и се опитваш да подредиш в пъзел от обичта си, ще се върне в теб
и само един единствен човек да те обича така, както си копняла, както си мечтала... и той да е до теб
за себе си не зная талкова отговори, зададени от многобройното мълчание с което засипваш моя ден, но... зная, че пак се скитам
през коридори от тъмнина
нахлупил качулката на самотата прикрит от маските на празнота
там съм в тишината в онзи миг, преди грохота да връхлети и тогава е най-страшно и тихо и най-много ме боли, че те няма и си те представям, как си се свила отново в моите мечти
зная защо плачеш...
защото плача аз...













събота, 29 ноември 2008 г.

маска от страх...






отговорите

винаги са различни от въпросите

въпросите са тези неща заради, които затварям очи
затворя ли ги идва мрака
с него и страховете

и
онази надежда заради която искам да...
да започна нов живот
на ново място
с нови хора
с нови преживявания и тревоги и трепети от чувства и...

и се случва да не допускам хора до себе си
или да бягам от тях
защото
ако е изгубено точно това усещане
и ако разбера, че то липсва
къде в себе си да го търся

и все ще се чудя
защо не съм избрал да взема решения
решения променящи живота
и не само в частност
но и на тези
които се опитват да ме докосват

слушам скритите подсъзнателни мисли
сънувам ги понякога
събуждаме се с тях
и когато усетя
че се късам отново
и когато се чупя... отново
и когато тъгата ме обкръжи
се опитвам да вярвам в случайности
вярвам на всичко
а не на себе си
а сега на кого да вярвам

когато бушуващата в мен наслада те желае
и докосвам устните ти
докато си затворила очи
повдигнал съм те на ръце
и те пренасям
в измислени от въображението ми светове
и прегръдката ти ме унася
а липсата на обич ме тресе

защо те нямам
нито пък на сутринта частици от теб ще притежавам
и тръгваш си отново с тишината
и тъгата се завръща в мен
с подигравки до дъното на коридора ме завлича
изграден от онези всички лоши мои страхове

там
там съм аз
това което не познаваш
онова изплашено момче
чакащо си самотата
защото тя го е избрала
и може да го разбере

но знаеш ли
искам нещо с теб да споделя
-Страх ме да разтворя ВИНО ОТ ГЛУХАРЧЕТА !...
и за това все ти обещавам
-Днес ще го прочета!...

но... ако в него те открия
ако не мога след това да продължа
и остана без да бягам
пак ли ще трябва отново да мълча
и как ще те търся
и къде ?!...

-Ами ако не те открия ?!...
и утре няма днес
как ще се завърна в подягодите
и в нощта до теб
как ще те обичам тихо
когато ще крещя
и ще мога ли отново да те искам
и... ще имам ли право на това ?!...


петък, 28 ноември 2008 г.

това, което не написах...
















измервам стъкленото време с кристални празнини в остатъци от лед по дъното на чашите
изпълвам тишината ми със хлад и върти се в танц докато очите ми насълзени се затварят
докосвам с пръсти по ръба и спомен за гласа изтръгнато се спуска с хаос от обърканост
а в мрака кръговрат цари
сменям го с любов
с омраза
и понякога боли от липсата на топлина забравена на закачалката ми до вратата
заменям я
както и един брой лъжа
както и един стар копнеж
както и няколко свършващи думи с безсмислена нужда да споря
както и едно безмълвие
както и един страх
както и безброй бракувани мечти от фабриката за въздушни кули
в замяна ще поискам
аромат на кафе
следи по възглавницата ми
преплетени пръсти с поглед в който поне веднъж да се погубя
и
да не съм момент откраднат от някой друг
и
да съм миг от наслада

и
да съм нощта
защото в нея чувствам
че живея
а на теб ти вярвам
че ще разбереш
това
което не написах...

а сега обещавам да прочета
Вино от Глухарчета






















сряда, 26 ноември 2008 г.

моето име...

векторна феерия от скъсани писма
подреждам стари телефонни разговори
с изпразнен поглед през счупени стъкла
а огледалото обърнало е гръб, отново е в мъгла
докато ръцете ми докосват твоята снага
и с целувки те попивам по топлите бедра
през дълбините...към ароматната сълза
събрала се по върхове с отронен огнен вик
от спазъм се изляла в зеленооките проникващи очи
и пак ще питаш
-коя е тя
-не зная
на кой му пука тук сега
живея както мога
лъжа
но... не скърбя
блу съм и всичко губя на мига
днес съм с теб
утре съм отново сам
и сякаш изхабена е връзката от как се знам
ти ме спрягаш с времена
обичам те, не те ...ще те
опс...
забрави
не съм дете
последствията влача, към Голгота
ще го изкачвам цял живот
не ме мисли
33 минах
тук ме ти /и някой друг/ прости...
остават още няколко, почти
а болката я няма
оставих я сама, да се скита из празната душа
а живота продължава
днес една
утре друга
и с усмивка карам по света
а когато ми за липсва...обръщаш се назад
търся се по белези оставени в гърба
и идва онази празнота
началото на нищото
разкъсваща остатъка с мечта
и тя е само една
да се науча да съм
какъвто съм
и да съм блу
а блу
това е моето име

понеделник, 24 ноември 2008 г.

кого ли лъжа ?!...


лъжа себе си
лъжа за тъгата скрита в мен
лъжа, че никой не обичам и бягам с чувствата в далечен мрак
лъжа, колко ми харесва да те докосвам бавно с топъл дъх
лъжа, когато се възбуждам и обгръщам с шепи твоята гръд
лъжа, че ми липсваш... когато си далеч и сълзите ми се стичат в сянка, разкъсваща ме с белези почти обезобразен
лъжа любовта си, че те търся и носталгията ме разхвърля с вятъра, срещу назъбени скали
лъжа винаги
...защото го умея
лъжа защото искам вечно да прониквам в теб
лъжа защото ти единствена успяваш, сърцето ми да спреш
лъжа от как се помня и все мечтая как ще спра до теб
лъжа
и пак те лъжа, когато с очите си във вярност се кълна
лъжа, че те мразя и обидни думи едва шептя
лъжа с напукани кървящи устни, че болката я няма вече в мен
лъжа, че живея и мога пак без теб
лъжа себе си
кого ли лъжа ?!...
нима съм толкова повърхностен и подреден
нима частиците от
пъзела съвпадат и образ съм създал неопределен
и ?!...
какво е да откриеш, че съм почти безцветен
обърнат негатив на гордостта
празна шоколадова обвивка, изконсумирана от палава ръка
нима ?!...
нима... съм толкова изпразнен, че вятъра ме носи в своята игра
и кога ще спра да падам в бездната на тази тишина ?!...
и защо научих се да лъжа ?!...
че се давя в слънчеви лъчи, изгрели от твоите очи
че ми липсваш в празнотата на изстиващи по възглавницата ти следи
че те виждам всеки миг с въздишка, надигаща палаво голите гърди
и... че не мога да се контролирам... и да мисля... и да плача, когато ме целуваш и ноктите забиваш в дълбини
и... нима да лъжа е вина, че те обичам... и да не мога да го изрека
и... защо ?!...
защо от теб да бягам ?!...
нима не знаеш, че всеки миг е изтъкан в лъжа
и кого ли лъжа най на края ?!...
когато се обръщам
и бягам
в страх
че...
ако остана
ще забравя
как е да те обичам
без нито една лъжа



събота, 22 ноември 2008 г.

the blue is key...

спирала ли си
с ръцете вълните
за да не докоснат в хоризонта
нечия чужда синева
и небето да ги обгърне
с мечтите
изгубени в дългото чакане
на седмата вълна
прекъсвала ли си
плача на китара
изтръгнал от сърцето
тъгата на цялата душа
парализираща мислите
за милувка
в спомен спускащ се
по бузите издаващ страха
забавяла ли си
думите за вричане
в стена без ехо
докосващи хиляди огледала
секващо крясъка ти
в претръпване
когато си решила
да споделиш мига с обичта

и стиска те гърлото
ръцете треперят
и очите си затворила
а болката пълзи
към разтворените ти бедра
усещаш вълната
отвътре да те изгаря
а стонът ти разкъсва
моята празнота

може би утре
пак ще се научиш
с мен да говориш
може би ми харесва
да сме безмълвии
тласъци от седма вълна
може би те обичам
когато споделяш
с мен нощта
може би
ти си моята тишина...







петък, 21 ноември 2008 г.

maybe tomorrow...


отчуждението скъсява
разстоянията до вратата
и бавно с тревога поемам напред
неспокойно
протяга в празнотата ръката
и с изкуствена усмивка
пак тръгвам на някъде /проклет/...
а вечерта расте
с ласки от липсвания и трепет ме носи
по оставени слабини

а времето ме стиска, нервно за гърлото
и с безпокойство ме къса
и съм раздробен
а частици останали
по
гърдите ти ме привличат
да се завърна
с неописуемо вълнение
и за мисли от докосвания
да изгоря покрусен

иска ми се...
да се промъкна
отвътре и да те обладая
преди да ни осъмне отново нощта
да мога да се събуждам
от вятъра
и да галя твоята далечна коса

а ръцете ми не помръдват
вкочанени са
истински буци са... лед
сърцето ми спомен нашепва
за болка по гърба от раздиращ с нокти копнеж
очите ми постоянно те виждат
макар с качулка мрака
да е погълнал света около мен

и живея някак си
без случване и /пак/ мечтая
да те срещна в утринта
да ти покажа
без смущение, че страха е минал и...

останал съм без капка колебание
без да зная
какво точно искам сега
но... съм успокоен

и искам отново
...извивките на гърдите ти
да галя разнежен и с изящни целувки
да те обгръщам с топли шепи без суета
да те усещам между бедрата и да те нося
в себе си
облени с топла вода

и искам отново
да повдигам бавно тялото ти
и да гледам в очите ти
на къде вървя
да открия това което търся
и да остана завинаги буден
/поне/ до 5 сутринта

след това...
ще те рисувам в сънища
ще те чакам
с чаша кафе
ще ти разказвам какво сънуваш
ще те обичам
такава каквато си

ще ти напиша
за
антология на чувствата
обгръщащи ме когато съм с теб

а ти не спирай,
провокирай ме
разпитвай
нека се почувствам
за първи път от живота
изкушен

ако
...аз съм живота, искам те отново
5 минава, събуди се...


вторник, 18 ноември 2008 г.

don't color my dice

многоточията на аметиста
палаво хвърляха зарчета
и нямаше сила да спре надеждата
да се образува в точици
превъртаха се с поличбата
и не вярваха на късмета
щипеха се хитро
и откъсваха се
с посивели изхабени ръбове
а Impass -а спореше понякога,
че му идвало времето
но... кой го слушаше,
щом печелеше и вървеше играта
но...изгуби с някъде надеждата,
и остана празнината за чувството

услужи ми с твоите...
черно-белите... зарчета

мисля, че сега е момента
да ги търкулна
и да разбера съдбата си

















неделя, 16 ноември 2008 г.

и кърваво червени започнаха да растат...

...и с бяла риза видях те да се носиш над тревата
и след теб кървави макове разцъфаха с поклон
и пътека остави, червена да те последвам
и продължаваше да събираш шепот от тишина
и вятъра те разголваше и притихнала те усещах
и за миг ритъма на сърцето ми... като, че спря
и исках да те отпия и в шепи да те нося
и да бъда голотата... и горещия трепет до сутринта
и исках нежно и бавно да те разсъбличам
и в жажда да ме обгръщаш и да съм утолен
и... ме погледна, зеленооко ме жегна
и започнах да дишам от устните ти
...капеща тежка, жива вода...
и искам... Още и оЩе и ощЕ
и искам да останеш още малко
и искам макове, кърваво червени...
и искам да ме топлят, защото е... студено
и искам тихо... да растат над мен...

събота, 15 ноември 2008 г.

последната нощ, преди да избягам...

сънувах се
паднал в
пяната на вълните
бавно потъваха коленете ми
исках да ги докосна
/пенливи/
със студенината на пръстите си
но се изплаших
да не обърна... ритъма им
в тишина
а те ме поглъщаха
сякаш не съществувах
откъсваха ме с мигове на тъга
ледено чупеха
частиците щастие
запазил ги бях от спомени за любовта
пропилявах си времето май... в мислене
сънувах ненужни слова
след това се опитвах да ти ги кажа
а е трябвало да те...
прегръщам
неее...
а е трябвало да те...
неее...
а е трябвало да те...
обичам?!...
обичах те... дори и сега
и те желая
и те търся
и се нуждая
от ласка
/поне една/...
дори
когато плача и сутрин се смея
но това ми коства самозабрава и опити да се побъркам от самота
чашите ми говорят с шепот приятен
омайват ме с мисъл за теб
пръстите ми
косата ти докосват
сякаш те вдишвам
отново
отново
отново...
в сутринта до мен
а оранжевите чаршафи...
забрави ги
изхвърлих ги...
даже не помня кога
пресягам се и нищото ме обгръща
в спомен за твоята топлина
празно е
не запълнено
макар да се опитвам заместител да ти сътворя
но истината е
че така ми харесва
да се докосвам до спомени
сънувайки
поредната си синя мечта


















...а сега ми се пуши и...

петък, 14 ноември 2008 г.

blusterous water surface...





сътворих си причина да се задържи отгоре
или по скоро, имах желание да пристъпя напред
стисках шепи
криех в тях изненада и се усмихвах глупаво, като
сричащ поет
всъщност, изпитвах тревога
плахо, озъртах се
чаках да се роди /някакъв/ куплет
мисълта ми, трескаво се прокрадваше
и... търсех жадно своя изгряващ памфлет
нямаше радост
нямаше ласка
нямаше щастие... дори
просто, някой погали ме и... роди се
вихър с любов...
след това, настана тъмата
'щото... син съм на нощта
но...май преди, бил съм... и по... лош
а сега се
разчупвам
усещам
докосвам
и сетен се вричам с трепереща длан
остана сърцето "свито" да се страхува
дали ще гори... отново
в нова любовна игра
но как да се каеш
когато пропукваш се и от теб се разделят...
пътища без край
въпросите шепна
отговори не търся
а искам да имам власт
поне
над собственото си аз
но...понякога късно е да разбереш, че момента си е отишъл
а ти си ... стопаджия
на собствения си... кръстопът


сряда, 12 ноември 2008 г.

без сянка от синева...

прах се изсипва от ръката ми
с вятър разнасящ го в синя пелена
потрепват мускули по гърба ми
от чувствата
приплъзващи се в друга празнота
усмихвам се
от докосването на пръсти
миг издишвам, спотаен
а топлината изтича
и ми е студено и синьо от буцата в душата ми, лед
безмълвно посягам в нищото
и секундите спирам и забивам с очи
звука ме разкъсва до сухожилия
не оставам цял
само кална локва ненужни сълзи
но дали ще изгрее слънце
и ще стопли ли остатъци... на забравени мечти
без болки, без паника, без адреналин
само частици от безцветни лъчи
и няколко облака /купести/ почти белокрили
ще ме повдигнат ли някъде над поля
макове ще ми намигат ли с поклащане
съзерцавайки ги отново дали ще съм...
огън от думи
копнежи от сънища
магия с енергия
или прашинка в нечии очи...
а ръцете бавно продължават, изсипват ме
ненужен прах от изгорели следи
скелет от спомени /напоследък стрити/
без сянка от синева
и само вятъра ще помни
нечии чужди, последни мечти...
ами ако бяха моите ?!...


да очакваш...

да обичаш веднъж, но... нека този път е с надежда
дори да съм труден път
ще вплета смисъл във всяка частица с копнежа...
и да ме забравяш непрекъснато
ще те търся
вечер със залеза
ще те крада в сънища
и ще бъда в тях обгръщаща тиха феерия
и ще те докосвам
когато клепачите спрат да треперят
и ще лежиш в ръцете ми
галещо, като звук на китара
продължителен, като вечност забравил мига да отнеме
и ще бъда отново любов
пълзяща топло в гърдите
жадно поглъщаща всеки стон измъкнал се от въздишките
ще бъда и шепота
топлещ те под завивките
ще съм... и обичта
до която ще се будиш
всяка сутрин



четвъртък, 6 ноември 2008 г.

бой без правила.../4/... с Кисело мляко!

Звука на китарата събужда тайни, които съм заровил. Навътре в най-мрачните ми кътчета, зад клавишите на пианото, нежно носещи ухание от красота на очите ти.
Като тиктакащ часовник, отмерваш ударите на сърцето с барабанената бързана от вълнение...
Не вярваш ли ?!...
Сложи си главата на гърдите ми. Почувствай ме! Пробвай ме!...
Този път съм тишина. Симфония от време. Дълго чакано лято. Пристан за тихи вълни. Просто съм потъващо привличане, обгръщащо... понякога с ръце.
Понякога нежно, като саксофон в тъжен музикант.
Понякога грапаво, като пресипнал певец.
Понякога ... не е нужно обяснение. Вглеждаш се в огледалото и ме виждаш да ти шептя. Леко закачлив поглед. Докосвайки с устни твоето спокойствие.
Виждаш ли ме?!...
Затвори очи. Чуй ме!...
-Аз съм в тишината... звука от сълзи. Шумоленето на усмивката. Трепета от дъха по косата ти. Нали ме слушаш още?!... следвай ме...
На пръсти извисила тялото си, сграбчила чаршафи прехапваш устните... и в стон въздуха се изплъзва. Притиснала с бедра момента спираш тласъците, за да ги поеме пламъка от вкуса на виното с остатъците от пръските на вълните и... пълзи на вътре в теб.
Надолу към разпръскващата се нежност от топлина без да можеш да я контролираш в миг, когато ти се иска безвремието да спре.
Да откъснеш с пръсти частици и да ги усетиш една по една.
Да те докоснат устни, пълзящи и мокри и с вкус на ...
-Кисело мляко...
-Шегуваш ли се?!...
-Не! Дай една лъжичка.
-Какво ще правиш?!...
-Тихо, ще ти покажа.
-Ммммм... Приятно е!...
-Сега си ти. Вземи лъжичката...

понеделник, 3 ноември 2008 г.

-Искаш ли, черно горещо кафе?!...



едно от нещата, които искам е да... обичам
да споделям радостта и напиращото усещане
и... да мечтая с теб
искам да се смеем и пеем до два през нощта
а след това да се любим
искам да те нося на ръце
и да покривам тялото ти с целувки
да преплитаме пръсти в тишина
и да плачем
когато се чувстваме щастливи
няма по-хубава емоция от... страстта
завладяваща тласъците до безумие
деряща гърба в белези от желание
и стонове извисяващи се в луна
и блясъка й, обгръщащ телета ни
и шума от докосванията на очите
когато те виждат
колко много обичаш
а мига
тепърва се ражда
и чака да бъде научен
да разпознава любовта
в прегръщащи се тайни наслади
след това бой с възглавници
и прегръдки в сънища с нежности
а деня ?!...
той ще изчака да се събудим
защото...
е събота и няма каво друго да се прави
-Искаш ли, черно горещо кафе?!...

събота, 1 ноември 2008 г.

Persona non grata...

Колкото повече се отдалечавах, толкова повече изгарях. Опитвах се да мисля трезво, но беше невъзможно. Няколко питиета, бяха леко замъглили главата ми и караха устните ми да се усмихват, сякаш това беше единственото нещо, което можеха да направят.
Бавно се прокрадвах в нощта и сутринта се приближи с полъх от незнайни въздишки, изтръгнали тишината на слепени тела в унисан с чувствата, каращи очите ми да блестят.
Бях на няколко метра от вратата, а имах чувството, че съм вървял дни. Обърнах се и празнотата ме погълна.
Този път нямаше болка. Нито вина. Нито мисли тревожещи възбуденото ми съзнание. Ръцете ми не трепереха.
Точно, като надвисналото спокойствие обгърнало улицата около мен. Това бях. Тъмнина. Сянка. Дишах. Живеех отново.
Обърнах се и колкото повече крачех, толкова повече се привързвах към нежното усещане, което ме изпълваше. Сякаш нещо в стомаха се беше свило на топка от години и сега излъчваше топлина и гърдите ми разкъсаха стотици обръчи.
Не се бях чувствал по този начин от както нуждата да посягам към чашите, беше взела превес над душата ми. Изпразвах чашите, но май се опитвах да унищожа мислите си. Пълнех дъното с тежки проблеми и за моменти ги забравях.
Но всичко беше с времето си. Връщаха се още по-зловещи. И още по-ожесточено се борех. И поемах към неравностойна битка с удари причиняващи ми самозабрава.
Там някъде успях да се открия. Самотата ме изучаваше, а аз я слушах. Разказа ми за себе си и аз я докоснах. Не я прекъснах, никога. Превърнах се в желание да продължа. Да намеря частицата в себе си, която ще ми прости за това, което съм.
И я открих. Спотаена зад клепачите ми. Просто отворих очи и дълбоко в себе си започнах да крещя откъсвайки всичко ненужно и го... забравих.
Хубаво е да не помниш ненужни неща. Ненужни тревоги. Ненужни изблици, каращи тялото да е зависимо и ги замених с... пороци.
Нощта предлага изобилия. Работилницата на дявола господства и те прегръща. Примамва те в изкушения и ако съумееш да им устоиш, продължаваш към следващите.
Но идва и онзи момент в който искаш да спреш. Да се отдадеш и да откриеш реалната си същност. Да спреш да бягаш. Да започнеш всичко отначало с някой, който ти изпълва и искаш да започнеш да живееш истински.
И точно тогава губиш контрол. Чувствата си играят с теб. Потопяваш се в игра с телата и докосванията носят нежни милувки, каращи копнежите да оживяват.
Ръцете обгръщат мислите ти и ти ги следваш безмълвно по извивките на желанията с които проникваш все по-навътре и по-навътре, гонейки тръпчивостта на момента, който те притиска в себе си.
Докосвайки гладкостта на очакването, пропълзяващо по-пръстите ти в мокро отпиване на устните от незадоволяваща жажда, стичаща се в теб и вмъкваща се, като демон... желаещ още и още и още...
И там незнайно преплели пръсти в тласъци се раждат мечтите. Истинските. Чакащи да се отворят очите, за да те погълнат и да отдадеш последната си сълза. Щастливата.
А след това, не знам какво става.
Още не съм достигнал до този момент. Много преди това съм избягал. Защото ме е страх да обичам. И е толкова късно да спира да се влюбвам. Може би, днес ще е по-различно.
Искам да се върна.



Тишина.../2/



Забравих как с думи да те омагьосам. Да възбудя въображението ти с изкушение и да отвлека мисълта ти с дълбочината на погледа си... с шепот...
Забравих как се движат устните ти. Танцуващи нежно върху напукани устни. Оставящи аромати с остатъчен после-вкус на ягоди. Далечни боровинки с дъх на лешникови бисквити и онзи остър, като бръснач болезнен спазъм на адреналин, стискащ гърлото ми за...
Забравих как потъвам в обятията ти. Свил нежно глава в скута ти. Докосващата топлина на ръцете ти отнемаща болката в очите ми. А те са воднисти, далечни и безцветни. С блясък от несподелена...
Забравих как в лятото сияеше с щастие по върха на миглите. Привличащото им пламъче отронено от споделените усмивки от изгарящата нужда да сме ...
Забравих как копнеех да заспя по бързо, за да се събудя преди да си отворила очи. Да докосна в зората със слънчевите лъчи красотата по спокойствието разпръскващо се от лицето ти...
Забравих как разрошвах в хаос косата ти и с часове се опитвах да я подреждам. А аромата на кестени с парфюма носещ жарки усещания от лятото ме привличаха в потъващите докосвания на ...
Забравих как се оставях да се изненадвам. Да се надявам. Да очаквам. Да търся докосванията ти. Да бъда всичко. Да съм последен...
Забравих как Обичам...
Забравих някъде себе си...
Забравих и ... с която споделях мечтите си...
Вече съм само остатъци. Помнещи неволните докосвания на пръстите и ... напуканите устни, леко впиващи се и засмукващи нов живот от непосилните пориви на прегръщащите пороци захвърлящи ни в следващите грехове за телата ни...
Да! Тези неща ги помня. Цената им е ...
Плащам я...

Само се чудех, дали съм забравил да се събудя ?!...
Студено е...
И е толкова тихо наоколо...



Whatever или може би защото съм такъв....




не съм я изплашил... надявам се
не съм я огорчил и предизвикал неуместни чувства на притеснение
не съм я прогонил... или да съм си... издействал подобно отношение
не съм я наранил с това, че се опитах да бъда откровен
не съм ли?!...
всъщност
бях май прекалено ... като за първи път
в страх ... от чувство с което живея от много време
или просто страх
а сега го усещам различно
може би защото ми е спокойно
може би защото ми пука, какво си мисли
може би защото съм си такъв
все искам разни неща, а никога не раздавам собствените си...
а май е време да започна да го правя
не зная обаче как... а ми се иска да се науча и... да ги дарявам
може би защото ...оф... това може би... МОЖЕ БИ МОЖЕ БИ МОЖЕ БИ
съм препълнен и искам да отлея себе си
както... се опитвам да се самоизтрия
и нищо не се получава
а то... всичко е толкова различно
кагато... докосваш нечия ръка
погалиш слепоочията и впиваш устни
с отворени очи
и се потопяваш в сладкия вкус на цигарата
тръпчивостта на мартинито
палавия език прокрадващ се в търсене на себеподобен
и... момента отминал за миг в който ти усещаш
че си отново.. цял
без страхове
без очаквания
без надежди
но... си там и да продължаваш да се спускаш по тялото
докато не откриеш устни
които да вдъхнат нов живот в теб
сладък аромат
достатъчен да ти накара до полетиш
и да се впуснеш някъде
където някой... може би.... искам да сподели с мен
а гласа... забравих да го спомена
омайващ
привлича ... и си пожелаваш да те обгърне в топлина
и ... да изгориш
без да си мислиш за ...след това... и Whatever
а толкова сладко е да го чуваш
че чак се залепи за устните ми
и... го нося с вкуса от тръпката
която ми сподели
като детска игра... -ТИ ГОНИШ!
и сега съм дете
учещо се отново да обича
и този път да се опита да раздава миговете си
несподелените
и онези... напиращите да се родят отново
а след това е лесно
можеш да обичаш цял живот...

събота, 25 октомври 2008 г.

two years...2 вдишвания...2 дълги докосвания...2 незебравяния... 2 поглъщания завинаги...




срещнах я
в бруталния свят на тъгата
с качулка се бях прикрил от...самотата
очите ми блестях
като топчета сред нови мъниста
а душата ми покрита
с прах ...
от спирачки на влак
...и писък
почти разкъсаха ме в... зората
с цветята
скрити зад гърба ми
трудно дишах
едвам се усмихвах
страх ме обсеби, на момента
и болката пълзеше
прегръщаше ме силно ...
сякаш се усмихвах за последно
и неволно
от желания... скрити
пресегнах ... в стъпка напред
почти, онемял
гърлено да я зърна
...и беше
с очи, като на кошута
в кафяво-златисто...
...погълна ме
сякаш съм далечна... възбуда
.../ е, вечерта друго стана...
ма ... променям хронологията
обратно в романа/...
..без да отроня... дума
отворих очите /свалих си очилата/
и се изпъчих гордо.... за двамина
Блу се усмихна
Нео се стегна
...и ...я обикнах...
...е сега ще кажете, това е банална история...
ми... да сте си срещали
любовта
когато не ви е искала !...

е усмихнах се
това май помогна
след това
беше лесно
защото я целунах
а тя за първи път...
плахо ме прегърна...

петък, 24 октомври 2008 г.

160 символа...



в рамките на 30 минути
да изпратиш 160 символа ... лесно е
да изразиш себе си
да почувстваш нуждата да го правиш
да кажеш нещо кратко и ясно
и да споделиш отношението си
ДА !...
НЕ ?!...
въпрос на гледна точка
за теб субективно
за мен обективно
без причина
ей така да искам да ти кажа, че ми ...
не, няма да го кажа тук
не и в момента, където и да е било
бил съм и преди СЕГА
и преди да зная, че съм бил обичан
и преди да мога да крещя
и да се... страхувам
всъщност за това има в мен толкова празнина
и за това бягам
за да мога утре отново пак да съществувам
за да мога... утре отново да Обичам
да те ОБИЧАМ!!!
и... да бъда отново... никой
просто 160 символа
1 SMS...
а... дали ще бъда чакан...



неделя, 19 октомври 2008 г.

асоциации от съзерцания...

За какво мечтаят си цветята, докосвани от нежната ръка. Потъваш изкушен в наслада, провокирано протягаш се в съня. Завинаги с ухание омайват, разголено в прегръдка ти шептят. Екстаза бурно в страст извайват, с Обич искат в теб да връхлетят.