сряда, 3 декември 2008 г.

зная защо плачеш...



зная защо плачеш...
защо си тъжна и унило си затворила очи
косата ти пада и скрива лицето и само издайническите ти хлипове докосват тишината с която си се свила в мен
събрах всички сили за да извървя почти на усет дългия коридор потънал в тъмнина
тази вечер нямаше призраци в него да плашат възбудените ми усещания
бях изморен и се нуждаех от тишина в компанията на чаша вино и ...
преди да видя лицето ти, вече знаех, че си плакала
отново
напоследък си обезверена и почти си се предала
държите навика да се бориш и тялото ти е почти рухнало и отслабнало
само огромни червенини под очите ти, издават нуждата за сън
седнах и още преди да потъна в дълбочината на меките възглавници ти се сви топло в скута ми
взех почти пълната ти чаша с вино и отпих задържайки букета от течността
наслаждавам се на момента от който имам нужда цял ден
тръпчивост изгори гърлото ми с преглъщане, а пръстите ми докоснаха косата ти
мълчеше.
не си ми говорила цяла вечност
очите ти отново са затворени
бавно се отпускаше и красивото ти лице се обръща
изглежда пак си някъде другаде, а тялото си оставила да го пазя и едно усещане ме преследва как потъваше с мен
мълчим и само мъката ми, ме стиска с болка в гърлото, за да не крещя срещу празнината обгръщаща ни
истинската причина е, че изпитвам страх да си призная колко често си мисля за нуждата да ти кажа истината
да споделя с теб за мечтите си, че не са нищо повече от прехвърлящи се мисли
без основи и са безсмислени моменти за губене на време
ръката ти се вдигна и преплитаме пръсти
сложи я върху гърдите си без да отваряш очи
виждам как през миглите се процеждат сълзи, а сърцето ти успокояващо възвръщаш спокойния си ритъм
зная защо плачеш...
защо е изчезнала прекрасната ти усмивка и защо лицето ти е белези от сълзи
искам да ти прошепна за една топлина прокрадваща се в мен
пълзяща нагоре, устремена към сърцето ми в опити да обгърне мрачната ми душа с ново спокойствие
с онова чувство за което знаеш че го има, но никога не го усещаш, освен когато спреш да обичаш
а искам точно това да направя
да обичам в самия миг, когато безвремието изминава вечността на момента и щастието и радостта те изпълват завинаги с надежди, които никога няма да те подминат
защото мига е спрял и сме безсмъртени точно сега
точно в раждащите се спомени
зная защо плачеш...
страх те е да си признаеш, че можеш и да спреш да обичаш
имаш нуждата от доказателство, че всичката светлината, която цял живот раздаваш и се опитваш да подредиш в пъзел от обичта си, ще се върне в теб
и само един единствен човек да те обича така, както си копняла, както си мечтала... и той да е до теб
за себе си не зная талкова отговори, зададени от многобройното мълчание с което засипваш моя ден, но... зная, че пак се скитам
през коридори от тъмнина
нахлупил качулката на самотата прикрит от маските на празнота
там съм в тишината в онзи миг, преди грохота да връхлети и тогава е най-страшно и тихо и най-много ме боли, че те няма и си те представям, как си се свила отново в моите мечти
зная защо плачеш...
защото плача аз...













2 коментара: