петък, 16 май 2008 г.


Строубъри-Битер-Кампари...



Искаше ми се да ми напише писмо...
...нещо Позитивно-Креативно!!!
Каращо душата ми... да грее.
Нещо, като Слънцето!
...макар, че всичко е начумерено от случващите ни се задължения...

-А къде, ТИ се простира желанието ?!...

-В чаша Битер с Кампари ?!...

С остатъчен вкус на Строубъри!!!

-А какъв е вкуса на пълна шепа с дребни горски ягоди?!...

Напъхани набързо през малките устни, докато тичах през къпините дерящи слабите ми крака...

"Гората се е разшумяла и подплаши дребното ми сърчице и забравих, какъв е вкуса...
...просто бягах в паника...
Бягах и не смеех да погледне зад себе си, защото... ТО ме гонеше..."

...Нещо страшно?!...
-Космато?!...
-Ужасно?!...
...Не го чувах да реве?!...
-Не го усещах?!...

Клоните прикриваха шума от догонващите му стъпки.
А през лицето ми, минаваха жулещите листа.
Усещах ги парещи, повече отколкото надрасканите ми сърбящи колене.
Измъкнах се от надвисналите оплетени клони с борови иглички, изскачайки насред поляната огряна от Слънцето...
... носещо онова чувство на спокойствие...

И страха изчезна...
Усещах смачканите мънички ягоди в устата си...
С онзи лек кисел вкус...

-Спомняш ли си го?!...

...който веднага скрих с няколко едри къпини, попаднали ми пред насълзените очи.
И когато ме попитаха вечерта...

-Какво прави днес?!...

Скрих, колко ме беше страх и как бягах.
Как всичко в мен се бореше за глъдка Светлина.
Мрака ме стискаше през гърдите, едва позволяващ ми да си поема въздух.
Краката ми едвам се отскубваха от преплетените тръни, в които се оплитах бавно и мъчително.

-Но това го забрави?!...
-Да...
Спомнях си и разказвах до най-малка подробност за вкуса на капините.
...и до ден днешен, си спомням единствено него.

-А сега Кампарито, не го ли усещаш?!...
-Не,
...по скоро...
-Битер-Швепса ми газира езика и щипе приятно!...

Леда ме отпуска спокойно и със затворени очи пак съм в тъмната гора...

"Изправям се срещу мрака и взиращо търся малките диви ягоди на върха на езика си.
Клоните продължават надвиснали заплашително да се опитват да ме стреснат.
Шепите ми след толкова години, малко понаедрели се докосва до устните ми...
И, аромата!!!...
Онзи!!!
Странен!!!...
Но запазил се с вкус на...Строубъри.
Облизвам ги...
Усещането е, като завръщане пак сред тръните с малки ръчички с пълни шепи, поднасящи няколкото останали ягоди.
Слънцето, този път е над мен и спокойно преглъщам киселия горски вкус.
Същият, с който Битера доставя на сетивата ми усещането на далечни вълни от приближаващи сладости на Кампари..."

-Къде си не ме слушаш... -Какво става с теб ?!...

Не го погледнах...
Чувам го...
...но съм на една полянка, на която отивам, когато изпитвам страх...
Не страх от него... просто паника...
Паника...
...която ме изпълва с Адреналин...
Някъде там.
Защото го срещам на улицата...
-Онзи!...
Който ми се усмихва!
Но го прави само понякога...
Когато Слънцето блести и е със слънчеви очила...
Иска ми се да го спра.
Да ги сваля...
Да види дълбочината на ирисите му.
Да разбера...
...тези червеникави устни, имат ли вкус на малки диви ягоди...
Или просто е от сладоледа, който облизва...
-А...дали е и сладък?!...

През витрината,
Слънцето ме напича в късния следобед и за миг отварям очите си ...
Не чувам околните.
Гледам ...
Търся да го намеря с поглед...
Вече съм решила...
...готова съм да опитам вкуса....
/Без значение, какво ще ми струва./
...вкуса на прегръщащи топли
Строубъри-Битер-Кампари... Устни.



понеделник, 12 май 2008 г.

такъв какъвто съм...

В навечерието на празниците всичко свършва.
Понякога дори свършва и огорчението...
Рядко, но се случва да няма кой да ти досажда.
Седиш си сам, отпиваш ледена водка с тоник и си спомняш ...
Enya , Аспирин и общото между тях...
...естествено...
...БОЛКАТА.
Какво сме без нея.
Нима живота ни поднася това, което винаги сме искали.
Хъммм...
... чак пък мечти.
Да не сме малки за да вярваме в несъществуващи измишльотини.
Доверяваме се на усещанията и се опитваме да живеем в
синхрон със себе си,
...докато... жонглираме на
перипета на "тънката червена линия" разграничаваща живота ни от ХАОС-а...
А какво е хаоса за мен ?!...
Безпорядъка, в който мога да намеря това което ми липсва ?!...
Възможността да избирам безразборно случванията, които преливат от единия край в другия?!...
Да преминавам през палитри от чувства и адреналин... потопявайки ме в нуждата от ...Хаос-а ?!...
Хъмммм ... странно..
..а потопявам ли се в него ?!...
...изобщо ?!...
Остава ли ми време да мисля за самото изкушение?!...
-А какво е Изкушение ?!...
-Нещо, като Слабост...
-А какво е за теб слабост ?!...
Доста време се чудех над този въпрос. Измислях различни отговори в зависимост от настроение, желания, лични усещания...
Истината е ...че всеки сам преценява кое е за него слабост...
Шоколад
Алкохол
Жена, мъж...
Предизвикателства...
Важното е да спреш да се блъскаш в острите ръбове на бързея и да успееш да се отделиш от статуквото на самотата.
Така се случи и с мен.
Поех напред, преминах през мъжемразки.
Захвърлих сигурното.
Скочих в дълбокото...
-Бре, ти не знаеш
кво искаш?!...
-Тъй ли... - казваше баба ми.
Аз пък знам, какво е да си безхарактерен...
-
Нееее...
Ето "Това са измишльотини"...
Важно е, да се надуваш и да се прикриваш и правиш на възвишен.
И до къде стигаш ?!...
-Кажи ми ?!...
Там, където търсиш постоянно отговори...Там дълбоко в себе си, на място в което съжителстват множеството ти от образи ...
Слагаш им маски и търсиш новия ден за да покажеш, че не си поредния отшелник в страната на чудесата...
А чудесата свършиха с Троянския кон...
От тогава и
Мерелин не идвал тъдява...
Избираме си приказки.
Гарнираме ги с вълшебства и магии и чакаме да ни изпълнят желанията...
Какви желания драги ми
Смехурко...
Цитаделата се превърна в Нищо...
Може би ще ни помогне да осъзнаем този факт една дребна ирония...
Ние сме това което ни направят...
А има ли сред вас такива, които се борят с това?!...
Нима сме Малцинство ?!...
Градим безсмислени отношения и се чудим защо нищо не се получава...
...а един дребен детайл ни връща в началото...
Нещо толкова дребно и маловажно...
-Няма Маловажни неща...
А какво имаме в изобилие ?!...
Време... МИГ... Вечност ?!...
Не зная.
Но поне сам градя Себе си и поемам отговорността да се изправя пред/зад всичко, което съм Сторил...
-А то какво е ?!...
Обич...
Лъжа...
Обида...
Признание...
-Какво очакваш ?!...
-Да продължа напред, такъв какъвто съм...




неделя, 11 май 2008 г.

след изборно...








вероятност...
съвпадения...
желание...
толкова различни по смисъл неща,
а същевременно,
каращи чувствата ми да трептят...

така я открих...
рано сутринта, с...
чаша кафе и невероятното усещане
за нещо познато...
изпитано...
усетено...

разликата е,
че...
винаги, нещо загубвах...
-Какво ?!...
-Не зная,
може би нищо... в себе си...


...но продължаваш ?!...
-Да...
... въпреки,
че частиците в МЕН се разкъсват...

Там ли е болката ?!...
...надделяваща над разума и в опит да се съберат остатъците...
-Правим грешки ?!...
..а , Аз... май...
много грешки направих,
-Вярно е ...
...и не ги крия...
разкривах отношенията си...
показвах слабостите си...
а в крайна сметка търсех път към НЕЯ...

...дали някъде съгреших
или просто пропаднах в бързея на чудатостите си...
-Дали успях да съхраня ?!...
...вътрешното си усещане в желанието да преборя себе си ?!...
-Дали пожелах да съм с НЕЯ ?!...
въпреки всичко постиганото и от двама ни ?!...

...не зная ?!...
задавам си въпроси...
-Какво искаш?!...
-От какво се страхуваш ?!...
-Нямаш ли мечти ?!...
...затварям очите и продължавам да се надявам...
че утре ТЯ ще се появи...
а...
НЕЯ я, няма...
и... изпитвам вина
и в самозаблуда упреквам душата си...

...приключвам с едно
ражда се друго...
-А дефакто, желая ли липсата Й ?!...
-И...как така... -Ще желаеш ли... точно това ?!...
-Желая всичко... но не си го признавам...
-А какво ще стане утре сутринта ?!...
-И това... Не зная... ще го разбера, когато скрие се лъчат от Луната...
-Но... с нея ще избяга и Надеждата?!...
-... ще протегна ръка в топлотата оставена от тялото й, и ще се наслаждавам на лъчите на Слънцето...

-А ... Луната ?!...
-ТЯ, ... мълчи за сега... ще я прегърна, когато заплаче...






сряда, 7 май 2008 г.

Хаос.../3/



Нуждата сутрин да правя поредния крос, беше изместил навика ми да пия кафе и се превърна в Ахилесовата ми пета.
Отпусках съзнанието си, а техно-миксовете в слушалките ритмично отекваха звуците на Maxi JAZZ.
Идеални за бързото темпо, с което напоследък съчетавах нагласата ми за целия ден.
Нервността ми се изпаряваше с всяка измината минута, успокоявайки ме с равномерно дишане в свежия въздух рано сутринта.
Обичах полусънен да стъпвам на тартановата писа в празния стадион. Чувстгото да си единственият, наслаждаваш се на прохладата преди слънцето да напече, донякъде беше приятна.
Можех без да ме притеснява някой, да се разбягвам на бързия мек тартан и да усетя изобилието от емоции заливащи ме на момента.
Само усмивката ми беше единствения признак с който издавах пристрастеността си към адреналина, насищаш осезаемо всяко кътче в душата ми.
Дори там, където беше тъмно в такива моменти излизайки от виража на скорост, светлината стопляше усещанията ми с пламъче в очите...

...и тогава ми пресече коридора, щях да я блъсна.
...едвам извиках, почти връхлитайки я...

Бях свикнал да съм сам по това време и появата й ме стресна. Задълбочен в мислите си, за малко да не я видя.
Не успях да отскоча, скоростта ми беше прекалено висока. Слушах ритмичното потракване на шиповете от шпайковете по пистата и ...
...Тя се завъртя по посоката ми на движение и лико докоснах гърба й...
Избегна сблъска с невероятна гъвкавост.
Усетила сянката ми зад гърба си и шума от приближаването с викът... я бяха предупредили за опасността.
Подминах я без да спирам и чувството ми на страх ме изпълни с нови сили от адреналин, парещи всички части на тялото ми, тръгвайки от стоманената топка в стомаха ми.
В последните метри натиснах... и сякаш летях носен от вятъра.
Хронометъра в ръката ми спря пресичайки финала. Освободих тялото си и то започна да забавя скоростта.
След тридесетина метра спрях и погледнах времето. Изненадан се взирах в резултата и съвсем забравих да дишам.
Гърдите ми едвам поемаха хладния въздух и със затворени очи се опитвах да разтърся всички мускули, стегнати след поредната изгаряща доза напрежение.
Тя ме подмина без да каже нищо. Не ме погледна. Нито показа с нещо, че ме вижда.

Сутрешни призраци носени от вятъра в изгрева на новия ден.

Започнах да я засичам все по-често.
Появяваше се от никъде и с прецизните си движения караше въображението ми да работи с пълна пара.
Имаше невероятното тяло, излъчваше сила, разкриващо дългогодишни грижи. Всяко мускулче трептеше и очертаваше стегнатата й фигура. Гърдите и се повдигаха при всяко вдишване и ластичния потник едва прикриваше възбудата, която се очертаваше при всяко стъпване с едва видимо поклащане.
Бягаше плавно без подскоци, не се тресеше и изпълваше с красота, всеки миг в страстна нежност.
Косата й, беше винаги на плитка, скрита под шапка и със спортни очила. Можехме да се разминем на улицата, без да разбера.
Познавах тоялото й, до най малка подробност. Устните и рисува всяка вечер, над чаша Smirnoff и усещах допира им, с вкус на далечна Маргарита. Допълнена от сладко Мохито с вкус на остатъчен Тоник и портокалово насищане. Със силен прасковен нюанс от мъхесто докосване, носещо настръхване по всяка точка от тялото ми, пълзящо на вълни от възбуда.
Имаше навика да се събува боса и да тича по росната трева на стадиона.
Гледката беше невероятна за окото.
Привлекателността и нарастваше в мен с обаяние в изящество до съвършенство. Без грам величие или помпозност, събираше багажа и изчезваше.
Дълго оставах да я наблюдавам, дори когато я нямаше.
Търсех я през деня и не един път спирах жени с нейната фигура и кестенява коса.
Устните им бяха различни, а цвета на очите й, никога не видях.
Нямах смелостта да я заговоря на пистата. Омайността й ме възпираше, изгубил сила и думи се наслаждавах на чара, който излъчваше.

Като картина в музей.
Наблюдаваш без да я докосваш.
Готов на всичко за да не загубиш това усещане на магия. Връщаш се всеки ден пред нея и пленителността те изгаря до следващия път.

Така се чувствах до снощи...
Бара беше препълнен.
Водката ми беше ледена и премръзналите ми пръсти, стискаха невъзмутимо ледената хлад носеща мразовити тръпки по ръката ми.
Женското ергенско парти в другия край на бара беше в разгара си. Викове и радостни възгласи допълнително допринасяха за настроението.
Бяхме се събрали да празнуваме успешна сделка. Успокоени и доволни от получените резултати се отпускахме от напрежението, което напоследък ни изпокара целия екип.
Забравили противоречията, шумно допринасяхме и допълвахме атмосферата.
Алкохола свали всичките ми задръжки и в мен започна да гори едно желание да се присъединя към ергенското парти.
За първи път присъствах на подобно нещо. Стоях и наблюдавах всяко движение на жените до приближаващия ги разсъблечен танцьор.
Прокарваха ръце по изпъкналите му мускули и загубили свян и тактичност потопени в хаотични пороци от наслада го допълваха с неприлични и безсрамни движения, разголващи горещи бедра и тела.
Мускулите на ръцете ми се бяха стегнали, юмруците ми бяха в джобовете на спортните дънки, а късите ръкави се бяха впили и ги усещах. Напрежението се разпръсна по-цялото ми тяло.
Нещо щеше са се случи.
Една особена тръпка премина през мен. Пръстите ми се напълниха с кръв и започнаха да пулсират. Ако ги повдигнех пред лицето си, със сигурност щяха да треперят.
И тогава засякох погледа й...
Седеше от другата страна на дансинга.
Скръстила ръце пред гърдите си, прикриваща изящно оформения бюст.
Туниката и широките й дънки, не можеха да прикрият тялото...
... на което се наслаждавах толкова много време.

Света изчезна.
Музиката спря.
Около мен се изпълни с празнина и само очите й, с пламък ме привличаха.
Озовах се пред нея и бавно я докосвах, докато тялото й танцуваше в ритъма на следващите ми движения.
За първи път виждах очите й.
Огромни, ясни и дълбоки.
Гледаха ме втренчено, без да ме изпускат.
Устните и влажни и отворени, привличаха към тях.
Бях толкова близо, че усещах аромата им.
Разпознах сладникавия вкус на Куба Либре и го усетих с дъха й.
Шепота й, едва се чуваше...
-Защо ме отбягваш ?!...

...Нямах си на представа, че моя страх ще се изтълкува по този начин. Изпитвах съмнение и тревога, че съм просто никой и няма да ми обърнат внимание.
Безпокойството ми граничещо с паника и смущение, изпълваше всяко желание да я спра. Буца засядаше в гърлото ми преди да успея да я заговоря и... момента отминаваше...

Гледах я и усещах ръцете й, през ризата. Разкопчаваше ме бавно и с наслада докосваше гърдите ми. Устните и се впиваха със всяко копче и разголваше душата ми.
Завърташе се около мен без да ме изпуска и докосва.
Следвах я с очи и се наслаждавах за първи път на галещата й коса. Мекотата в пръстите ми ме поглъщаше в нея, докато лицето и се приближаваше.
Обхващах талията й, докосвайки нежната и еластична кожа. Следвах извивките по нея и формите й, замениха безпокойствето с желание да потъна в дълбините й...
Без да усетим се намирахме в центъра аплодирани от цялото заведение, полу-разсъблечени показвайки дълго таените трепети един към друг.
След това нещата се развиха от само-себе си, чувствата надделяха над разума, преливащи и изпълнени без свян и скрупули се отдадохме на емоциите.

Утрото ме събуди в косата й, с нуждата да...
Бягам...
...отново.
Разпиляла аромата си в лицето ми, я вдишвах и надделяващия ми страх ме задържаше в прегръдката с която ме... обсебваше.
Надвесен над нея, подпрял главата си на една ръка наблюдавах лицето й, в учудване какъв е истинския и цвят на очите.
Чаках я да се събуди.
Снощи на моменти изглеждаше златен.
В следващия преливаше в тайнствени нотки на орех.
Нюансите й се меняха с усмивката и потъвах със всяко взиране.
Адреналина прегръщаше гърдите ми, като парашут в момента на разтваряне. Тялото ми се носеше в пространството, а аз изпадах в еуфорията на завладелия ме Хаос...
...Хаос, който осмисли всяко мое движение и докосване.

Бях се върнал с чаша кафе и наблюдавах спящата й, усмивка.
Хвърлих възглавницата до лицето й, потъвайки с бавно движение върху нея.
Отместих кичур от кестенявата и коса, тук там изрусена.
Миглите и леко се размърдаха и разтвориха огромните й очи.
Посегна към мен и ме придърпа с шепота си, докато потъвах в дълбини...
-Искаш ли да по мързелуваме ?!...
Беше събота, а нямаше какво да се прави и в неделя...
Подвластен...
Нуждаещ се...
Обичащ ...
...се отдадох на изкушението в пъстротата на ирисите.
...и ХАОСА ме погълна.









четвъртък, 1 май 2008 г.

Луна ли си ?!...


разкажи ми приказка
за теб
за мен
за...някога
за сърцето как шепти
от страниците пожълтели
да науча
мога ли да спра сълзи
ще лягаш ли до мен
понякога
да усетя щастие
с обгръщаща ме топлина
ще ме погалиш ли на тръгване
във... утрото
с лъчите
със докосване
на твоята коса
за дъха ти, парещ
със целуване
спомнящ последната
мечта
да се потопя
във... теб
във... твоята снага
да съм там единствен
даряващ
обичта
със нежност
да се вливам
в пъстрооката ти дълбина
разкажи ми в приказка
какво изпуснах
какво загубих
защо те няма
тук сега
нима сме толкова
далечни...

аз...
...кей безбрежен
на самотен остров
сред мъгли...

а ти...
...моята
Луна ли си ?!...




run...

живота тича
бавно ни убягва
минутка спирка...
и пак напред
красотата ни открива
а ние плачем
че губим я
заменяйки я
за мечти...





Точката МИ на пречупване...


Моята точка на пречупване се намира, точно тук и сега.

От възможността да избирам да продължа така напред или да поискам промяна в отношенията си, само с един човек.
Да.
Сигурно е трудно и боли всяко едно очакване и поредната надежда, която изпитваме и желаем толкова дълго време.
А какво стана ?!...
Потъпках най-святото нещо в което вярвах ...
Нещо, за което съм копнял толкова дълго време.
Това ли е момента в който ще си кажа ...
-Постъпи грешно. Последствията са си за твоя сметка...
И ще живея известно време с тях.
До кога, не зная.
Зависи от избора ми и от това, колко ще ме заболи от Точката ми на пречупване.
Може би...
Правилата се променят и ако искаш да бъдеш с някой... е да бъдеш само с него.
Без Условия...
Без Премълчавания...
Без да прикриваш истината независимо каква Е...
Съгласен съм и това ще наклони везните...
В чия полза ?!...
Моя..
Твоя...
Ничия...
А,
какво става, когато два свята се сблъскат?!...
Нима единия ще надделее и той няма да остане незасегнат ?!...
Не.
Всичко се променя, до най-малка подробност и Ефекта на пеперудата ще ни отправи в незнайни посоки.
Възможността да комуникираме ще помогне ли да видим пътищата ни, дали се пресичат или се сливат?!...
Нямам отговори...
Моят път криволичи, не засегнат от коловозите на живота.
И може би, затова няма посока и цел.
За това съм такъв и търся сред всички малки пътечки.
А истината е друга.
Усещам, че потъвам и търся моята идеална права.
И ми е все по трудно да избягам от себе си.
Греша.
И понасям последствията си.
Точно тук и сега в... Точката МИ на пречупване...