Строубъри-Битер-Кампари...

Искаше ми се да ми напише писмо...
...нещо Позитивно-Креативно!!!
Каращо душата ми... да грее.
Нещо, като Слънцето!
...макар, че всичко е начумерено от случващите ни се задължения...

-А къде, ТИ се простира желанието ?!...

-В чаша Битер с Кампари ?!...

С остатъчен вкус на Строубъри!!!

-А какъв е вкуса на пълна шепа с дребни горски ягоди?!...

Напъхани набързо през малките устни, докато тичах през къпините дерящи слабите ми крака...

"Гората се е разшумяла и подплаши дребното ми сърчице и забравих, какъв е вкуса...
...просто бягах в паника...
Бягах и не смеех да погледне зад себе си, защото... ТО ме гонеше..."

...Нещо страшно?!...
-Космато?!...
-Ужасно?!...
...Не го чувах да реве?!...
-Не го усещах?!...

Клоните прикриваха шума от догонващите му стъпки.
А през лицето ми, минаваха жулещите листа.
Усещах ги парещи, повече отколкото надрасканите ми сърбящи колене.
Измъкнах се от надвисналите оплетени клони с борови иглички, изскачайки насред поляната огряна от Слънцето...
... носещо онова чувство на спокойствие...
И страха изчезна...
Усещах смачканите мънички ягоди в устата си...
С онзи лек кисел вкус...

-Спомняш ли си го?!...

...който веднага скрих с няколко едри къпини, попаднали ми пред насълзените очи.
И когато ме попитаха вечерта...

-Какво прави днес?!...

Скрих, колко ме беше страх и как бягах.
Как всичко в мен се бореше за глъдка Светлина.
Мрака ме стискаше през гърдите, едва позволяващ ми да си поема въздух.
Краката ми едвам се отскубваха от преплетените тръни, в които се оплитах бавно и мъчително.

-Но това го забрави?!...
-Да...
Спомнях си и разказвах до най-малка подробност за вкуса на капините.
...и до ден днешен, си спомням единствено него.

-А сега Кампарито, не го ли усещаш?!...
-Не,
...по скоро...
-Битер-Швепса ми газира езика и щипе приятно!...

Леда ме отпуска спокойно и със затворени очи пак съм в тъмната гора...

"Изправям се срещу мрака и взиращо търся малките диви ягоди на върха на езика си.
Клоните продължават надвиснали заплашително да се опитват да ме стреснат.
Шепите ми след толкова години, малко понаедрели се докосва до устните ми...
И, аромата!!!...
Онзи!!!
Странен!!!...
Но запазил се с вкус на...Строубъри.
Облизвам ги...
Усещането е, като завръщане пак сред тръните с малки ръчички с пълни шепи, поднасящи няколкото останали ягоди.
Слънцето, този път е над мен и спокойно преглъщам киселия горски вкус.
Същият, с който Битера доставя на сетивата ми усещането на далечни вълни от приближаващи сладости на Кампари..."

-Къде си не ме слушаш... -Какво става с теб ?!...

Не го погледнах...
Чувам го...
...но съм на една полянка, на която отивам, когато изпитвам страх...
Не страх от него... просто паника...
Паника...
...която ме изпълва с Адреналин...
Някъде там.
Защото го срещам на улицата...
-Онзи!...
Който ми се усмихва!
Но го прави само понякога...
Когато Слънцето блести и е със слънчеви очила...
Иска ми се да го спра.
Да ги сваля...
Да види дълбочината на ирисите му.
Да разбера...
...тези червеникави устни, имат ли вкус на малки диви ягоди...
Или просто е от сладоледа, който облизва...
-А...дали е и сладък?!...

През витрината,
Слънцето ме напича в късния следобед и за миг отварям очите си ...
Не чувам околните.
Гледам ...
Търся да го намеря с поглед...
Вече съм решила...
...готова съм да опитам вкуса....
/Без значение, какво ще ми струва./
...вкуса на прегръщащи топли
Строубъри-Битер-Кампари... Устни.