сряда, 3 септември 2008 г.

Гейб в спомени за Саломе!...






- Хей!... Страннико, знаеш ли коя е Саломе?
- Да, познавах Я! Тя беше femme-fatale! Може би... първата ми!
- Говориш така, сякаш си от времето на Ирод?
- НЕ, но... познавах и него! Ирод Атик. Беше прекрасен приятел! Заслужи уважението ми!
- Ти си млад, как е възможно това? Случило се е преди хилядолетия?
- Не, тук грешиш. За мен беше вчера! Познавах ги и бях свидетел как се родиха всички легенди за тях!
- Кой си ти, страннико?... че така смело говориш за времена отминали и забравени?
- Някои ме познават като... Гейбриъл!
- Онзи Гейбриъл?... който с крилата си можел да премести планини?
- Не, това беше Михайл! Обичаше да си играе с хората и техните съдби и да започва войни. Аз просто бях... в сянката му и се наслаждавах на всички пороци, предлагащи ми се от епохите!...
- Тогава можеш да ми разкажеш за Саломе? Каква беше?...
- Приличаше на теб! Имаше прекрасни кафяви очи! Винаги ме караше да си поемам дъх, докато я съзерцавах и... едвам отделях очите си от нея. Понякога се усещах, че не дишам. Полюшването на формите й ме караше да изпитвам желания и потъвах във времето. Гърдите ми изгаряха за въздух... в който тя се носеше със своя омаен танц.
- Моля те, разкажи ми повече за нея?
- Обичаше да носи шалове по ръцете си в синьо с розови туники.
- Но... аз съм чувала, че е ходела в червени одежди?...
- Да, но по-скоро... тя танцуваше само с тях. Нейните робини внимателно я загръщаха с нежни прозрачни шалове... Пласт... след пласт... за да може да ги сваля лесно. Беше... от онези жени с пищни форми, по които се очертаваха жадните погледи на мъжете. Имаше извивки по тялото си, с които привличаше възбудата на всички, дори на жените.
- Нима твърдиш, че Саломе е била Красива?
- Тя по-скоро беше от онези жени с чаровни усмивки, в които се влюбваш, преди да разбереш какво те е сполетяло!
- Но красива ли е била?...
- Да! Много красива и нежна! Същевременно знаеше как да те оплете в ръцете си.
- Как в ръцете си?...
- Обичаше да докосва с нежните си пръсти. Сякаш неволно го правеше, но съм я наблюдавал колко премерени баха движенията й. С онзи чаровен блясък в очите й, от който не можеш да се откъснеш. Започнеше ли да ти шепти... тишината те изпълваше завинаги...
- А ти какво чувстваше, докато тя докосваше другите?...
- Изпитвах наслада! Беше невероятно красиво... По начина, по който го правеше. Понякога я ревнувах в мигове, но знаех, че вечерта ще бъде само моя. Ще споделяме нощите и ще бъдем само ние...
- Но... тя е била femme-fatale, току-що го каза, как си й... вярвал, след като си я обичал?
- Ми, не точно я Обичах! По-скоро я желаех и боготворях, но в един момент я научих да бъде такава и тя изкуши моя приятел Ирод, и си навлече гнева на своята майка.
- В легендите се носят мълви, че тя е умряла заради любовта си към Йоан. Заради целувката по мъртвите му устни?...
- А кой мислиш, че и поднесе отрязаната глава на Йоана, в сребърен поднос и я обрече в горчивина да го целува? Кой си мислиш, че стегна обръча около шията й, направен от златни змии с рубини? Кой си мислиш, че нахвърли войниците върху нея, за да я погубят? Кой си мислиш, че изрече думите от устните на майка й, Иродиада... За да я погуби Ирод?
- Но ти си я обичал. Защо?... Защо го направи?...
- Защото тя усети истинския вкус на любовта. Горчивия и непрощаващ вкус, който щеше да запомни завинаги.
- Но... ти си имал всичкото време на света, за да я накараш да го забрави?...
- Не, нямах го. Тя беше смъртна и щеше да продължи да ме лъже.
- Всички лъжат. Всички носят МАСКИ в живота си! Това не го ли знаеш?... Ти поне?...
- Маска, произлиза от латинската дума за "Личност". Естествено, че го знам... Това е нещото, което ни определя и кара да продължаваме напред. А и имаше още нещо...
- Какво, да не би да си й... Простил?
- Не, но тя го направи и ме помоли да я погубя!
- Защо, Гейбриъл... ще погубваш някой, който ти прощава. Мислех си, че ти си различен...
- Да, различен съм. Затова я запазих, съхраних и я... преродих!...
- ?!...
- В теб!
- В мен?...
- Танцувай! Ще ти подсказвам как го правеше майка ти!...
- Кой е баща ми? Ти ли?...
- НЕ! Аз бях... само този, който я накара да танцува...
- Ти караш и мен да го правя. Да не би да искаш да се превърна в нова Саломе?...
- Не! Тя беше най-красивата жена, която познавам, но не успях никога да я целуна...
- А мен искаш ли да целунеш?
- Да!... Искам, Freckles! Може би това е последното ми желание!... Защото ти си по-прекрасна и от нея...
- Но... Ако танцувам посъщия начин за теб... ще се промени ли нещо?
- Да! Всичко. Ще те Обикна така, както никога не съм Обичал!...
- Хъм... Съгласна съм! Покажи ми как се целуваш? Искам да усетя горчивите ти устни!...
- По-скоро са... напукани...
- Млъкни и ме целуни!...



На Ven ,
която ми показа... горчивината на устните...
и ме накара да ги усетя...




за тези, които си признаваме...




гъдела по скулите
набъбващ и потичащ по бузите
лек хладен момент
който прелива и душата ни се къса
с истината от това
че емоциите ни завладяват
и разбираме, че плачем
плачем за неща, които сме загубили
и какво следва ?!...
когато разберем, че празнината се уголемява
и не можем да затворим очите от страх
че отново ще потекат с първия допир на тъмнината
от онова чувство на мъка
което изпълва дните ни
нощите
мислите
нима да загубиш всичко
се събира на върха на
ЖЕЛАНИЕТО... с което дишаме ?!...
или търсим винаги себеподобните
с които де се смеем
да обичаме
и да любуваме
да пишем послания
да проникваме в себе си
да търсим слънцето в блясъка на очите ни
в игривите на заслепяващи зайчета
и докосванията
на дланите ни
изтръпващи от нашите съкровени тайни
с които прегръщаме утрините
когато... обичаме
и годините си минават
а спомените ни се завръщат
в миг
когато истински сме били щастливи от
желанията
докато са ни Обичали
дори нас
тези
които правим грешки...

а грешките се събират в шепите ни
запечатани и скрити
от нашите мечти

надежди и мълчание
до момента
в който
с усмивка вратата ни отворят
най красивите прощаващи очи...

и гъдела ни пропълзява по скулите
тихо набъбващ по бузите...



Коктейла ми за днес...ЧЕРЕН РУСНАК (Black Russian) или... WHITE RUSSIAN (Бял руснак)





Коктейл...
ЧЕРЕН РУСНАК (Black Russian)






40 мл Водка
20 мл Кафеен ликьор




или как може да го превърнем в ...



WHITE RUSSIAN (Бял руснак)

5/10 Водка
3/10 Кафеен ликьор
2/10 Сметана(мляко)


...уффф тая барманка,
как ме преследва с тоя глас
чак вече я сънувам... ;))))


Моят коктейл за днес... Балалайка!!!




30 мл водка
15 мл трипъл сек
15 мл лайм джус

уффф... да си призная заради барманката е... ;)

- Аз съм Гейбриъл... /5/




не съм студена вода
да ме разливате по плочника спукан...
да се стичам под ваш'те нозя
а зурлите си ги вирите от бездушие...
жалко...
макар истина да е това
че не преглъщате редом с мизерника...
по-бедни сте духом в слова
колкото и да си лъскате сребърника...
ще си останете
с малките радости
стиснали ги до болка в ръка...
да не избягат
че къде ще ги дирите...
то от солидарност
може и да крещите сега...
но кой ще ви чуе
когато се превърнахте в никои...
силни сте, когато сте тълпа
но страхливи сте
когато си отворите очите...
защото виждате това
за което ви отдавна говоря...
а сега бягайте
докато още не съм разперил крила...
защото по страшно ще стане...
косача крачи с черения си сърп в рака
и прибира ви бавно душите...
а аз посочвам с поглед без да мълвя...
само тези
които
погубват...
с лъжите...
мечтите...

бой без правила...





Какво разделя една стена?!...
Когато очакването е огромно, но е по-малко от ината.
Вкопчили се с нокти в болка и тъга, мълчат без да знаят, че това е края, а след това следва само самотата.
Останали без сили. Без да вярват, че отново ще летят, в неведение загубват си душата.
Кръстосват я със алкохол, подвластни от пороци нови, димят с цигари с премрежен поглед от стъкло и вяра спукана до дъно.
Стискат зъби.
Тропат тихо на место.
Надяват се на другия да ги погали.

А стъпката е е прост глагол, за тези които я желаят.
Отронили не една сълза, будуват в изпразнените за живота мисли.
Бягат в себе си да търсят страх ли ги е и от какво?!... Без да чувстват, че сърцето е хамелеон и навътре ги отвежда в дълбините мрачни на грехове с окови тежки.
А как излиза се от този затвор?!...
Все пак някой трябва първи да пристъпи.
Да погали нежната коса, вдъхваща желание с трепет отново да се научи да диша.
Пъстротата на две дълбини да го извиси в неуловимост прокрадваща се в всмукващи думи.
Шепотна прегръдка от мига, вплела отново танцуващи устни.
Лесно е да погалиш сбъдната мечта...
Преди да раздели една стена цяла вселена за двама души...




До като все още се разминаваме...




-Разкажи ми, когато се видим за първи път, какво ще стане?!...
-Ще се спрем, като мимолетен дъх от забравено усещане. Безмълвно ще се усмихнем и лишени от суета с поглед ще се привличаме, като влюбени познати в тъмнина...
-Не ме познаваш. Аз не съм такава...
-Зная. Ти си нереален миг от осезание. Докосващ с нежен поглед трепета, докато впиващите ти се устни ме обгръщат и захапват с омайващи отворени очи. А нежността потекла сякаш е от крясъци на случване, събужда страст останала дълбоко, някъде във нас...
-Невъзможно е. Сънувал ли си ме поне?!...
-Всяка нощ преплиташ ме в косите си. Неуловимо ме ограбваш с извън сетивен стон. Разкъсваш ми в съня душата и с терзание без болка тихичко шептиш. Отдалечаваш се и в хаоса останал сам посягам в тъмнина и като прегръдката на летен бриз, политам със желания надалеч след теб...
-Ти не си ме чувал да говоря, как си сигурен, че аз шептя?!...
-Сърцето ми така усеща, че гласът ти е гальовен, като глътка въздух за нов живот. Като топъл дъх пълзящ с настръхване в усещания за проникване в отворените ми очи...
-И ще се влюбиш ли в очите ми?!...
-Ще ги пазя във съня ти, чак до раждането на деня. Ще съм блясъка потекъл, когато спомниш си за мен във самота...
-Защо така говориш. Нима си тръгваш Блу?!...
-Да, отивам да те срещна. На следващия ъгъл, някъде по кръглата земя на нашата съдба...

ПУРКО !!!.../2/

Много преди да се появят комиксите...
Много преди миналият век,
той измисляше нови
и нови начини да надхитря живота...

Много преди да има герои и супергерои,
той беше вече Легенда...

Много!... Много преди това,
той беше ПУРКО !!!...

Нашият ПУРКО!!!...
Оцеляваящ и докосващ мечтите си...
Сега се завръща за да си довърши делата
и да се изправи срещу самия себе си,
в сблъсък със сенките си...

Останал,
като последна надежда за оцеляване на човечеството...

Той е сам срещу всички
и времето му изтича...



10-те йероглифа...

преди няколко дни
вървях зад една жена...
до тук добре...
походка
стил
прекрасни крака
стилна рокля...
примамлив и изкушаващ загар
остава само да си пресегнеш
и с устни да го усетиш...
вдигната коса
изящна шия
и на гърба в колонка на долу...
йероглифи
след няколко минути
не се удържах и ...
-Какво пише на гърба ти ?!
усмихна се все едно сме на бара
и си пием заедно водката
-Вяра! Надежда! Любов!...
и продължи предизвикателно
да ме наблюдава...
устните и се отвориха
а езика облиза момента
с погледа ми...
-Сигурна ли си ?!...
-Напълно!!!...

едва след няколко часа
започнах да се чудя
как всички са сигурни
в татутата си...
какво символизират...
днес случайно ...
попаднах на 10 от тях
но... нямам представа
дали повечето хора
осъзнават
какво носят
върху себе си...
ако въобще техните
отговарят на
истинските...








































































-Аз пък искам Дракони!!!... Преплетени!!!...

Едно Обещание и много други неща...

...преекспонирано... от мое друго Аз...



Тази история започна за мен в едно лято преди 16 години.
Августовските жеги бяха затоплили земята и беше приятно за разходки.
Само, че аз бях патрул около посолството и за първи път бях тръгнал около високата ограда граничеща с гората.

Тогава я видях за първи път.
Прикова вниманието ми с такава сила, че през следващата година и малко, нямаше вечер в която да съм на пост и да не я съзерцавам.
Виждал съм я в окъпано лято от зелени листа, слънчеви лъчи и песни на птички.
В прекрасната есен с почервенели листа, окапващи в кафяво и с оголени клони надраснали я, пазещи.
В снежнобели премени, засипали я в Невероятна Красота и Тайни с множество следи около нея на незнайни същества.
Виждал съм я и в пролетта, да се ражда за нов живот и всичко да разцъфа за първи път, разкривайки цялото и великолепие.
Всеки път една малка частица от мен оставаше там и като нощно привидение я пазех, защото магията е невероятна.
Очакваш да се случат толкова много неща и да оживеят във всеки един момент.
Но не и през деня...
Всичко се променяше с настъпването на полунощ.
Гората оживяваше, а полъха докосваше всичките и висулки със дървени звуци помежду им.
Привличайки като любовна песен незнайни сили около себе си.

Аз стоях, като ням свидетел и гледах обсебен от чувства на страх и любопитство, какво ще стане.
Тогава всички орнаменти по нея от дърворезбата оживяваха. Имаха различни форми и сенките им пълзяха по нея игриви.
Дървените бухали я пазеха разперили широко криле и жадно поглъщаха гората с наблюдаващи погледи.
А портата й очакваш, че ще се отвори и от вътре, като в приказка ще излезе Иванушка глупака с поднос Пирожки и топло Мляко.
Понякога дори усещах приятния аромат на току що извадени от фурната пресни Милинки и чай от стар руски самовар.

Но почти през всичкото друго време, една тръпка на неизвестност със предстоящото... ме държеше запленен към нея.
От всички части на тялото ми се стичаха пълзящи тръпки.
Свиващи всичко в мен.
Очите ми се отваряха широко и поглъщах с тях тъмнината около нея.
Чувах звуците й, като стенание от поклащането и сякаш пееше тиха песен.

Понякога съм седял с часове пред нея.
Винаги ме омагьосваше по един и същи начин.
Въображението ми играеше с нея и ме отнасяше в незнайни земи на Елфи.

А когато беше пълнолуние и опсипана с лунен блясък... разкриваше цялата Мечта на един самоук майстор.
Беше създадена от човек.
И въпреки всичко, беше от друг свят.
Свят на Мечтатели, Приказки, Самодиви.

Педи 4-5 години минах да я видя.
Беше през деня.

Нямаше го очарованието от нощните ми посещения.
Не се стопанисва от никого.
Наследниците на Рачо Ангелов, търсят пари за да я подържат.
Не се води Паметник на Културата.

Все още... и до кога ?!...

Разказвал съм на много хора за нея.
Някои я знаят, други не.
Но... никой не я е виждал през нощта, когато тя приканва с магия в себе си.

Научих историята й от съседите.
Незаконна постройка.
И рожбата на един истински Мечтател.

Започнал с подръчни средства /стъкло, смачкани пирони, ножчета, шила/ ... създавал я години наред.

Очарован един дипломат /май руснак/ подарил комплект инструменти на самоукия творец, с които тоя създал коридори и стаи пълни с дърворезба.
Аз не зная как изглеждат и не съм ги виждал от вътре.

Съседите твърдят, че когато Людмила Живкова тръгнала да влиза се събула боса и след това излязла плачеща и със щастлива усмивка.

Може би заради Красотата й.

Или е имало докосване до магията на една истинска Мечта.

А какво са мечтите, ако не ги подхранваме с такива чудеса!

В събота вечерта малко закъснях.
Ти не ме попита защо се появих толкова късно, а аз не ти споменах.
Гората ме задържа.
Тъмнината ме прикри, докато я запечатах завинаги в себе си.
Някоя вечер, късно ще те заведа, за да те запозная с нея.

Исках да те изненадам с нощните й снимки.
Обещах ти нещо .
Ето едно мое обещание е изпълнено!

Мисля, че всеки може да открие тайнствените за него неща в нея.

Нужно е обаче само едно... да вярвате в приказки!

Ето това е една моя приказка от преди 16 години, която ще продължавам да я показвам.
Докоснете я с нощта.
Или й се полюбувайте през деня.
Всеки ще прецени сам за себе си.
Аз ще бъда там в тъмнината с множеството привидения, които я пазят.
И ще ви наблюдавам тихо, докато не си тръгнете.


























































Привиденията са на всякъде и наблюдават...














Само тишината остана след мен.
...и изпълненото ми... обещание...



31.03.08...