четвъртък, 27 септември 2007 г.

7...



Често ми се случваше неконтролируема мъка да залива съзнанието ми и да се опитвам да я преглъщам с алкохол. Търсех бягство прегърнал самотата в компанията на изгарящо питие по тъмни барове в оскъдни осветления. Като, че ли в негласна уговорка всички бяха с приглушена светлина скриваща лицата ни.
Обичам тъмнината и съм свикнал бързо да се ориентирам и откривам празни столове, чакащи да се настаниш в мълчание. Имах няколко любими заведения и често ги навестявах в полунощ. Обикновено се настанявах в края на бара и опирах гръб на сената. Мразя да не знам какво става зад мен. Изпитвам усещане за нещо лошо, че ще се случи и се стремя да се подсигуря.
Онази вечер имах такова усещане. Напрежението в пръстите ми нарастваше със всяка минута. Трудно успявах да държа чашата, без да трепери, докато я поднасях жадно за да замъгли съзнанието ми. Един спомен от детството ми често се появяваше и очите ми се пълнеха в сълзи...

...неделен късен следобед, бях се надигнал на перваза на мръсния прозорец опитвайки са да видя по пътеката към главния вход на сиропиталището, кога ще се завърнат останалите.
В петък идваха непознати мъже и жени и взимаха по някой от нас. Мен ме бяха взели веднъж с едно момиченце преди месец и то защото, аз имах рожден ден. Първият ми рожден ден, който празнувах и ми казаха, че ставам на 7 годинки. Върнаха ме сам, стиснал единствената и последна играчка, която щях да имам някога. Не успях да и се порадвам и час преди да ми я отнемат и счупят.
Чух зад себе си плача на едно рижаво момиченце, което току що се беше завърнало с една обикновена кукла, която с такава любов стискаше и се бореше с две по големи момчета да не и я отнемат. Яростта ме изпълни и с рев се нахвърлих върху тях и заради собствената загуба, която още не бях преглътнал. Сам и окървавен се изправих контролирайки за първи път яростта си и успях да върна почти невредима куклата. Наказанието ми беше да ме прехвърлят в интернат, бях навършил нужните години...

Т
ъкмо бях преполовил поредната си чаша с водка, когато в бара влязоха трима пияни мъже скандирайки неприлични изрази. Тялото ми се стегна като въже, напрежението в мен се изостри, стомаха ми се сви и тръгна една вълна да пълзи нагоре към дробовете ми в спазми стискащи гърлото и едвам преглъщах. Очите ми се отвориха, устата ми се изкриви и като, че ли очаквах конфронтацията. Подминаха ме без да ме забележат. Макар, че съм достатъчно едър за да мога да се справя и с тримата.
На първата маса зад гърба ми седеше един прегърбен старец, който винаги виждах сам с чаша червено вино. Избутаха го грубо от стола и с викове се нахвърлиха без да им е дал причина за това.
Бързо се предвижих от дясната страна на най-едрия и с един удар използвайки движението на тялото си, му счупих предните зъби и го подхвърлих във въздуха, падайки в несвяст по гръб на пода. Втория се оказа много бърз, но недостатъчно и с лакът го ударих през лицето принуждавайки го да седне на замята. Третия му показах вратата и подхванал приятеля си с окървавен и счупен нос излязоха бързо без да издадат и звук в надвисналата тежка тишина.
Наведох се да проверя лежащия дали има пулс. Раздрусах го и го повдигнах леко и не много внимателно с груба сила го изправих и го засилих през вратата към мръсния тротоар. Спокоен се завъртях преди да го видя как пада, но чух глухия удар на тялото. Ръцете ми бяха окървавени и леко ги изтрих в дънките докато сядах потънал в тишината със следващата си студена водка, вливаща се пресъхналото ми горещо гърло...

...на 14, бях едър за възрастта си. Извоювах си прозвището Единака и никой не смееше да ме закача. Тогава преместиха в интерната едно слабо и леко свито момиче. Влюбих се в очите и лицето й. Не знаех, че може да съществува такава Красота. Беше грациозна с издължени ръце и плаха усмивка. Бързо привлече погледите на всички с тялото си. Беше започнало да я превръща в жена. Знаех какво ще стане първата вечер с нея, а не исках да наранят.
Хладнокръвно контролирайки тяло и ум, запазил самообладанието си яростта ми помогна да пратя в Стационара четирима мераклии. Наказаха ме един месец в Карцера, но нея никой не я докосна...

Допих си кротко още две чаши с водка и успокоен без да ми треперят пръстите по които още имаше тук там засъхнала кръв, станах и си тръгнах от бара. Кимнах на няколко човека и усетих в погледите им одобрение за случилото се. Бармана се усмихна за първи път от както го познавам и излязох на празната и тиха улица.
Вървях няколко пресечи в студа леко щипещ лицето ми. Усещах парещия вкус на водка изгарящ ме отвътре. Вятъра пронизваше тъжните ми очи в които се събираха сълзите ми...

...на 21, Я срещнах. Не се беше променила. Изглеждаше Прелестна с издължени черти и беше много Мила с мен. Не я бях виждал от вечерта в която ме вкараха в карцера. Една седмица по късно я бяха преместили в друг интернат. За всичките тези години не ме беше забравила, както и аз нея. Живота ни беше тръгнал в различни посоки. Тя се беше превърнала във скъпо платено момиче на повикване, а аз бях никой...

Вървях по улицата безцелно свил брадичка си надолу опитвайки да скрия сълзите стичащи се по бузите ми. Не знаех на къде точно съм се запътил. Винаги очаквайки, че нещо ще се случи продължавах.
На следващата пряка завих да се прибера и пред мен на тротоара лежеше окървавена жена с изпокъсани дрехи. Наведох се да проверя внимателно имаше ли пулс. Едвам го напипах. Беше бавен, но равномерен. Изчаках десет секунди и го отброих. Спокоен проверих внимателно дали няма счупвания и я повдигнах. Изглеждаше много лека. Главата и клюмна назад и косата й откри бялото и лице цялото в синини...

...на 28, за първи път ми си обади за помощ. Когато отвори вратата цялото и лице беше в синини и жълти отоци, лявото и око почти беше затворено. Яростта ми за първи път от както бях хлапе не ми се подчини. Исках да пребия с голи ръце човека виновен за това и състояние. Останах цяла седмица с нея, пазех я и се грижих с много внимание. След това си тръгнах и намерих човека който и беше причинил това...

Понесъл момичето на ръце се отправих към близката болница. В момента в който влязох през вратата две дежурните сестри и един лекар я поеха и вкараха в спешното. Реших да остана и да разбера състоянието и. След пет минути двама полицай се показаха от към летящата врата и втренчено се приближаваха към мен. В отражението на едно стъкло видях окървавените си дрехи. Ръцете ми все още бяха с полепнала кръв и разбрах защо бяха тук.
Повдигнах бавно ръце и се завъртях към стената. Подпрях се разкрачвайки се краката. Знаех процедурата и не обелих нито дума до като не ме заключиха в килията. Седнах на тясното легло и отпуснах изморено тялото си....

...на 35, я помолих да се омъжи за мен. Исках да имаме дете. Да живеем някъде щастливо на тихо място и да се наслаждаваме на живота.
След една година ни се роди момиченце. Имаше Синдрома на Даун. С множество увреждания и след три месеца почина.
Няколко месеца по късно от мъка тя се самоуби. Преживях всичко сам опитвайки се да се погубя с алкохол. Предизвиквах побои. Безмилостно отмъщавах с Яростта си. Загубих контрол над нея и бях подвластен на настроенията си. Често обвинявах себе си и удрях всичко което ми попадне.
Една година по късно ме е блъснала кола. Кръвната проба доказвала значително количество алкохол. След Шест месеца в кома се събудих обезверен и Сърдит на света...

Бях затворил очи и се опитвах да изчистя съзнанието си от всички мисли. Килията беше студена, а тялото ми настръхнало. Три дни прекарах в размишления и търсех себе си. Нещо което не бях правил от много отдавна.
Следобеда ме освободиха. Младата жена била достатъчно добре за да разкаже случилото се и снеха всички обвинения от мен.
Не отидох да я видя в болницата. В първия цветарски магазин и изпратих цветя. Без картичка. Без да знае от кого са.
Прибрах се и се опитах да забравя случилото се.

След няколко месеца, една сутрин се събудих на 42. Излязох на терасата и направих 12 поздрава към Слънцето. Тялото ми започна да гори и след 30 минути бях плувнал в пот изкарвайки всички токсини от предната вечер, които бях приел с алкохола. Оставих душа да отмие болката от мен и ледената вода да прочисти съзнанието ми.
Същата вечер забравил тревогите си седнал зад бара бях поръчал няколко питиета на всички, без да давам обяснения защо. Понякога и мен ме черпеха и не питах за причината. Предполагах, че има и други хора като мен, които споделяха самотата си по този начин.
Опрял гръб на стената разклащайки чашата се наслаждавах на вкуса на изгарящото ледено питие. Поглъщах и се опитвах да преглътна с нея поредната вечер.
На празния стол до мен се настани млада жена. Косите и падаха отстрани на лицето и не можех да го видя. Тялото излъчваше непоколебимост и се зачудих какво прави толкова късно в бара сама.
Не бях разговарял с някого от много време. Нямах и повод и желание да го направя. Живеех ден за ден и така ми харесваше. Гласът й ме стресна. Беше мил и нежен. Топлината му като, че ли ме загря и навя спомени. Повдигнах очите си и видях Красивото и лице. Имаше нещо познато в него докато съзнанието ми чуваше думите й...
-Благодаря ти за цветята, които ми прати...
-Кои цветя !?!?!- едвам промълвих в първия момент не познах гласа си в учудване...
-Честит Рожден Ден!
Не знаех какво става. Не знаех какво да направя. Бях отвикнал да общувам. Седях и се опитвах да се сетя коя е тази млада жена.
-Благодаря ти!!! Какво искаш да пиеш !?!?!
-Студено бяло вино...
Споменът ме връхлетя. Изпокъсаната рокля. Окървавеното лице синините по него...
-Това си ти...
Неволно бях свил юмруци, тялото ми се беше изправило. Стомаха ми се беше свил и нещо ме стискаше обезпокоително, бавно и мъчително. Очаквах напрежението ми да се възбуди в адреналин. Без причина. Усещане...
Тя се обърна и бавно ме докосна с топлата си ръка. По тялото ми се разля вълна от успокоение. Почувствах се приятно.
Очите й, бяха невероятно дълбоки и наситени. В тъмнината успях да видя всяка окраска от ирисите.
Кожата и изглеждаше прозрачно бяла и нежна, приканваща те да я докоснеш и погалиш.
Косата и падаше на едри масури, които подскачаха при всяко завъртане на главата. Очакващи да доближиш лицето си в тях и да поемеш с пълни гърди вдишвайки благоуханните и аромати.
Устните бяха толкова предизвикателни, чакащи да се впиеш в тях. Да им усетиш вкуса и да потънеш в наслада по тях.
Бавно отпивайки от бялото вино и неволното облизване накараха нещо в тялото ми де се раздвижи. Замислих се от кога не съм изпитвал вълнение по жена. Не се спомнях от кога не сам се заглеждал по този начин.
Желанието ми да я докосна нарасна. Ръката и все още беше върху моята. Говореше бавно с прелестната си усмивка. Очите и издаваха увереност, че знае какво точно прави и мисли.
Изпитвах вълнение и със всяка секунда то нарастваше. Гърдите и се повдигаха и ме предизвикваха бавно в магия, унасящо и приспивно към тях.
Тесните дънки подчертаващи дългите и бедра ме привличаха да ги погаля и да прокарам бавно ръката си. Да усетя еластичността на мускулите. Да ги разтворя още там и де я придърпам към себе си.
За втори път в живота ми нещо в мен се преобърна. Случваше се пак и това чувство ме изпълни от вътре като топъл лъч пробил през мъглата.
Затворих очите си с надежда и вътре в мен видях как желая да я повдигна и да я отведа някъде. Да я понеса на ръце обвила талията ми с краката си и прегърнала ме зад врата.
Исках да и разпилея косата. Да докосна с ръцете си всяка извивка по тялото и от брадичката до коленете. Да погаля надигащите се гърди и стегнатия и корем хлътнал навътре.
Виждах я да извива гръб и да повдига коленете си стиснала отстрани чаршафите да ги дърпа с всичка сила сграбчила ги в ноктите си.
Пожелах да я докосна по гладката кожа. Обхващайки гърдите с шепите си. Да докосна свитите ореоли и твърдите зърна. С дъха си да следвам пръстите ми докосващи се по кожата в пътечка подминаващи талията към венериния хълм.
Да опитам вкуса на бедрата от вътрешната им страна качвайки се към слабините. Да усетя как две ръце ме придърпват за косата към нея. Бедрата и да ме стиснат и бавно да повдигне таза си пред лицето ми .
Исках да я изпия докато тялото и потрепери във вълни пълзящи по нея от всички неврони изпращащи сигнали към стомаха, образуващ топлина която слиза към слабините й.
Видях се да я прегръщам унесен в тишината слушайки как тялото и се успокоява и ритъма на сърцето и се нормализира.
Тръпка премина достатъчна да разбуди всяко заспало кътче в душата ми. Всичко в мен крещеше и я желаеше в този миг. Яростта ми граничеща с лудост напоследък се смени с Нежност, която никога не бях показвал. Обичта, която някога бях притежавал и не успях да даря докрай, напираше да излезе от мен. Тази жена така непозната отключи с едно докосване всичко таено толкова дълго в мен. Вълна на еуфория заля цялото ми тяло и усещах как усмивката ми се прокрадва към лицето. Отворих очи.
Исках я... нещо, което бях забравил как става. Нещо, което смятах за безвъзвратно загубено...
-Искаш ли !?!?
За втори път ме докосна по ръката и нова вълна в мен се спусна към стомаха. Върнах се обратно в разговора и осъзнах всяка една дума, която ми беше казала.

На всеки седем години ми се случваше нещо. Не го очаквах, но го пожелах. Изпих остатъка от чашата си жадно. Изправих се до нея и бях готов да я последвам, изпълнен с оптимизъм за първи път в остатъка от живота ми.





За една Усмивка....



Помниш ли когато нищо нямах и по пясъците тичах до забрава. Във пъзел на звездите те преследвах, а на сутринта в тревата легнал Зората приказка за тебе ми разказа...
Така те срещах във съня и във кей безбрежен тихо се разбивах. За помощ не помолих, а редом с другите застанах... не отминах. И слушах как ти се кълнът, че с Любов безкрайна много те Обичат...
Останах поразен от факт, как всички си приличат. Глава извърнах и прикрит, сълзите си за теб събирах. А ти докосна ме и в Син Брилянт отблясъци в нощта, започнах да засипвам...
А през деня те търсих дълго... и във съня си се събудих. До мен забравени сълзи открих на Пъстроцветни пеперуди, подканващи да тръгнеш сам по безбройните очаквани пътеки пусти...
Ръце протегнах в тъмнина и очите си отворих. Изненада ме една жена, с мен за тайни взе да спори. От обещания останала сама пред мене се изправи, зарадвах и се от душа и за Щастие реших да си говорим...



...колко лесно е от сутринта, да усмихнеш някого... ей така ;)






If It Makes You Happy... ;)

Съновидения...



Вещиците ще ти изпълнят желанието!!!

...кое желание ?
...кои вещици ?
...от толкова бързане забравих да си пожелая нещо, забравих да Обичам, Изстинах и се превърнах в Сух Лед... от онзи, който като го пипнеш и те изгаря... нещо подобно на "Отрицателен Прираст"...А сега ?... може ли да има нещо, което да е хем "Положително", хем да е "Отрицателно"... или пък тоя лед да те гори...?!?!?
Може естествено, особено ако се превърнеш във Вещер, започваш да Чиракуваш при Зли до Болка и обвити в тъмни сили смятащи себе си за Сатанинско избрани Вещици...
Мъкнеха ме по сборове танцуващи полу-голи около огромни огньове, излизащи изпод земята, като пърлещи ноздри на Дракон. Надпиваха се безпаметно и се отдаваха на оргии, завършващи в лъчите на чистото утро...
И така в продължение на години малко по малко се превърнах в Зъл демон преследващ Самодиви, танцуващи нежно по осветени малки полянки в лъчите на синкавата Луна.
Започнах да се наслаждавам на Красотата без да ги докосвам, прикрит в сенки се любувах на Нежността, с която развяваха прозрачните си Самодивски ризи и потъвах в блаженството на Формите им...
А виждал ли е някой Самодива... Истинска ... Прелестна... Обвита в Нежност от обръч с лъчи в косите, парещ да болка сетивата и пленявайки душата ви, като омагьосана прашинка носеща се в полъха на нейните движения...
Да не смеете да дишате и да издавате звук, за да не я изплашите, а тя да се скрие в заобикалящата я гора потънала в тъмнина...
Е Бях там всяка нощ и Я наблюдавах, усещах порива на сърцето ми да я грабна и да се докосна по бяло-прозрачната и гладка кожа. Да погаля изящните й дълги ръце, да вплета пръстите си в нейните. Да впия устни във Формите на гърдите, повдигащи се при всяко вдишване и леко олюляващи при всяко докосване на земята в стъпки от пленителните движения.
Копнеех за дългите и бедра в унеса на представата за докосване и леко разтваряне, желанието ми да проследя всяка извивка от кръста надолу с дъха си. Страстта ми се надигаше и исках всяка частица от душата й, да се вплете в моята и да проникна дълбоко с цялата нежност която притежавах.
Исках да я повдигна и да я придърпам в себе си спирайки времето запечатвайки мига завинаги. Там някъде между лъчите на Луната и Слънцето останали завинаги да я дарявам с Обичта си.
Неволно затворих очите си от страх и шума от миглите ми я изплаши, спря танца в миг и ме погледна преди да успея да ги отворя...Без да виждам Усетих Зеленината им в която щях да потъна на момента в които я погледна...

Погалиха ме нежно по бузата и аромата на кафе обагри ноздрите ми. Потънал в мекотата и топлината на съня, отворих очи огрян в лъчите на русите коси на едно Зеленооко Създание, което в продължение на години доставя истинско Щастие в живота ми Всеки ден.
С лице осеяно в следи от бръчки и с побеляла брада и искрящи Кафяви очи с Любов се надигам и я целувам с Обич, както всяка сутрин го правя от толкова много години.
...и Чувам едно и също от нея:
-Пак ли ме Сънува да ти Танцувам, като Истинска Самодива...



А как можеш да Сънуваш Нещо, ако не си го Виждал Наистина?!??!

...и пак за страховете ми...


Колко глупости може да направи човек изправен пред страховете си... Попаднал сред заобикалящото го ежедневие и подгонен от разочарованието на последните Истини, които е открил сам за себе си...
Дали може да се зареже колебанието си и да превъзмогне вътрешното си страдание с риск да се впусне в поредното приключение на ръба на своите възможности, стигайки пак до глупостта... породена от същия онзи Страх, които те кара да си различен...
На 34... желанието ми да правя Щуротии не свършва... и като, че ли в Планината съм привилегирован да създавам и творя с чувство, пътеки по които да ме следват в търсене на Идеалната "ЛИНИЯ"... както се изразяват Сноубордистите...

Поредното състезание в търсене на призвание и нови таланти рекламирано до безкрайност в комерсиализиране на всичко до което могат да се доберат дадени индивиди опорочават идеята за Сноуборд-революцията, която ни е обхванала от години.
Пионерите или хората, които бяха бунтари и искаха да се различат от другите, бяха отблъсквани и гонени със Дивашкия си стил на каране...
А сега застанали под купола на Материалното Благополучие, Курорти и Организации наливат пари във всичко свързано с този спорт с риск да не загубят и стотинка от огромните печалби, които носи след себе си...
А къде остана свободния дух да превземаш планината без да следваш правила, пътеки и писти. Да търсиш непроходимите маршрути скачайки през камъни и увисвайки във въздуха и да си даваш реална преценка, че приземяването ще е по трудно от предишното... и тази Тръпка да те кара да отскачаш все по високо и по далече.
И то надалеч от пистите в издирването на собствената си свобода сред огромната величествена Планина, самичък със собствените ти незначителни чувства ...
През първия ден на състезанията публиката бива загрявана със "Тръбата"... Улеи в които сноубордистите в изпълнение на акробатични номера успяваха да взривят публиката с грохот в разярен екстаз ...
Тръпката... ето това е май истината събираща толкова много Жадни за Емоции хора... да видят зрелищните скокове на оттласквайки се с многото часове на усилен труд снобордисти завъртащи се на 720 градосови скокове или като те се изразяваха по своему 6-ци , и някои по смели в опити за 7-мици...
А какво ще да стане след няколко години със темповете на развиване на този спорт, нима ще се преодолее границата на възможното и скоковете и сложността им ще доведат до нови измерения в гравитацията... и все по-младите участници ще стават все по-дръзки и по-нахакани и по-Талантливи до безумие...
Обичам да съм сред толкова познати и да се усмихвам на всички. Да се уговарям за по-късни срещи седнали на топло в приятни разговори.
Няколко то часа прекарани в Спускане сред Планината ми носят минути на размисъл и възможност за търсене на отговори, за които не ми остава време да мисля. А там си САМ. Имаш свободата да превъзмогнеш всички страхове трудни за един човек. Трудности с които трябва да се сблъскаш и да прецениш реално да ли ще успееш да се изправиш срещу тях ...
Да знаеш кой ще може да го направи. Да знаеш как ще го направи. Да си Даваш реална преценка ТИ можеш ли да го направиш. И понякога попаднал в такава хармония на тяло и дух, летейки без да мислиш отдаден на красотата, която те заобикаля, бялото до болка на блясъка от слънцето отразено във всяка снежинка ти дава отговори на въпросите които те Терзаят.
Пречистен и и готов за поредното Първо Спускане от различни Върхове в различни Планини и да те Накара да се Връщаш всеки път.
Защото има Хора за които това е Важно. Да задоволяваш себе си. Да правиш това и да искаш да постигнеш невероятни преживявания. Да ти дава Настроение. Да те кара да си Смирен. Да те подлага на различни палитри от приятни Емоции...
И как след, като срещнеш такова място да не се Влюбиш и да не се завръщаш, сред тази Величествена Планина караща те да не я напускаш и да се чувстваш по-Добър човек... Това прави мястото с теб. Ставаш по-силен.
Докосва всички кътчета на душата. Милва всяка частица загубена в теб. Възвръща доверието във всичко, което те заобикаля...
Кара те да се завръщаш. Като нова книга в която си открил тайното послание още в началото, но желаеш да прочетеш до края за да разбереш дали си бил прав...
А аз съм в самото начало, очаквам и откривам всеки път, колко съм близо до Истината. Моята истина. Да се сблъскам със себе си и да разбера дали съм този за който се Мисля...
И там САМ в планината правиш първи стъпки. Търсиш път и "Линия" в която да преоткриеш себе си... стигайки до своята Свобода...
И пак се спускаш рисувайки нови линии в снега, когато си мислиш, че не ти пука за нищо, а всъщност това те кара да се разпуснеш и да се чувстваш Страхотно....
Свободомислието. Ето там ме заведе този спорт и Тръпка. Да стигна до края на предела на възможностите си и да променя Себе си.
Какво ще стане с мен един ден и до кога ще се връщам сред тази Красота. Дали ще мога да прилагам free-style в планината до непредсказуемост и да отскачам и да не знаем къде ще се приземя...
Невероятно е! Тези, които знаят за какво говоря ще ме разберат. Другите просто един ден се Престрашете и Опитаите...
...и Внимаваите, защото започнете ли ще се Пристрастите и ще Откриете огромна доза Страст в Количества стигащи до Влюбване, а когато някой ти предостави тази Свобода ...


След това, никой няма да може да ти я Отнеме...









този връх е в Аляска...
казва се 7601 , защото е и толкова висок...
Сноубордиста е
Terje Haakonsen
може би най-добрия за момента в Света...
...и това е "Първо Спускане" от този връх...
невероятно за окото изживяване...за другото ... не смея да гъдая...
;)

страховете ми...

...преди известно време ме попитаха:
-Къде изчезна ... ?!?!?
За момента разкъсан от вътрешни противоречия обхванат от паника и болка в търсене на изгубени частици от собственото си АЗ, внимателно и не много старателно се усмихнах заблуждавайки, че тази шега всъщност е била просто поредния поздрав към шеговития ми нрав.
Проблема е, че се бях загубил отвътре. Бях се изпразнил, изчистил от всичко ненужно и отърсил се от ежедневните грижи. Бях се отдал на едно любимо занимание... Сноуборд.
Не си спомням какво отговорих тогава но сега облегнат на дъската се наслаждавах на топлите лъчи до бяло заслепявайки всичко в околовръст. Отворих жадно очи зад големите очила спотайващ остатъците от предишната вечер материализирани в торбички, които така трудно се скриваха в продължение на седмици...
Мъката, която изпитах и залях в остатъците на празната чаша не решиха проблемите ми. Всеки ден ги търсех на пистата и се опитвах да избягам от себе си в надпревара със скоростта, която развивах до лудост без да си давам сметка, че една моя грешка ще ми струва скъпо...
Добър съм, безразсъден и решен на всяка цена да опитам абсолютно всичко което предлагаше спускането от върха на планината. Търсех различни пътища и рискувайки всеки ден, издирвах изход в търсене да открия малкото, което е спотаено някъде в мен.
Там е, не съм го загубил, просто си стои тихичко в очакване да ми стане черен деня за да се появи и да го съсипе докрай. В такива дни обикновено ме хващат Мътните и се покривам защото обикновено наранявам всички около мен, а най вече и себе си.
Страх ме е, когато То се обади отвътре. Знам, че То си има име и съвест и не се бои от последствията с които ще трябва да се справям сам.
Появява се причинява Терзанията ми, показва грешките ми и пак се прибира до следващата Нужда. Не успях за толкова години да го докосна или опозная, а всеки път е неотлъчно до мен и нито един път не ме предпази от Грешките и като чели нарочно ми причиняваше всичко.
И някъде там дълбоко, нещо друго сякаш искаше всичките тези неща да се случват едно след друго. Рискувайки същността си да се загубя докрай.
Наскоро започнах да мечтая и да се смея да показвам нещо забравено в себе си. Опитвах се да изкарам най-Доброто на показ, за да няма съмнение в мен, че съм възвърнал всичко което бях загубил.
До вчера сутринта...

Събрах това, което ми е нужно и се качих сам в планината. Снега покриваше до болка, всичко чисто бяло около мен и засрамен от мислите си подгонен и от параноя се отдадох на адреналина да летя в предизвикателство с миговете на опасност от неразумната скорост с която връхлитах безсмислено по Несъществуващите завои, които веждаше огорченото ми съзнание...
Оцелях вчера, а днес не знам...

Подритнах дъската да отърся снега полепнал по обувките, пуснах я да падне не много внимателно.

Стъпих върху нея, свалих поларената качулка и нахлузих върху голата ми глава с огромните очила меката си шапка.
И точно тогава спрях да мисля. Пуснах тялото си напред, отскочих с единия край на Сноуборда и освободен ме повлече по стръмнината с бързо увеличаваща се скорост, ненужна до лудост в гонитба с подгонили ме бесни Дяволи искащи душата ми...
Напрежението по пръстите ми изби. Бузите ми срещаха вятъра пищящ в грохот на Адреналина. Тялото ми леко се приведе едвам успявайки да пази равновесие с увеличаващата се скорост по склона. Не правех опити да спра или убия скоростта. Решението не беше вече мое...
Дявола в мен се събуди, искаше да направя грешка. Да се отдам на изкушението и да полетя в пропастта.
И затворих очи в СТРАХ летейки без да се замисля за последствията...

Там някъде в тъмното, свито в ъгъла на една мечта ме погледна Зеленооко и усмихнато същество за което така копнеех...
Успя да пробуди за миг инстинкта ми за самосъхранение и да отворя очите си точно, когато дъската се отлепи и полетях надолу...

Разперих ръце за равновесие и плавно по стръмния склон в падане от около 40 метра забих задния край на сноуборда в снега и започнах със свръх сили да го притискам с цялата си тежест по нанадолнището.

Не спрях веднага, отдадох се на усещането, което ме изпълни Страха и на Надеждата, която съзрях със затворените си очи.
Може би точно това търсех на дъното на чашата, а то е било винаги до мен. Прибрах се и без да се чудя взех още не разопакования си багаж и се върнах, готов да се изправя пред всичките си Страхове взети заедно...



Music for Reiki... или чаша с водка...

Няма да ви разкажа... защо ми трепереше ръката и защо толкова бях ядосан сутринта и ... ме друснаха нервите...

Няма да ви разказвам... колко ми беше трудно да начупя преди малко бучките лед на дребни блестящи парченца и да напълня широката чаша до половината...

Няма да ви описвам днес коктейли... а направо ще изсипя от студената бутилка с Водка значително количество течност... потопявайки цялата маса от дребни парченца лед въртейки се в чашата в кръг и издавайки онзи така тъжен звън при допира на лед в Леда...

Няма да ви кажа... дали водката изгори част от гърлото ми и дали малко успокой съзнанието ми ... ни то пък искам да го споделя точно сега...

Но ще ви кажа... че точно тази музика по долу... накара възбуденото ми съзнание да се примири временно с настроението ми и да обърна внимание на дребните неща, които заобикалят същността ми...






Ще ви разкажа ... някой ден и за ... Зеленоокия поглед, който така нежно ме омайва и кара обремененото ми съзнание да лети в Мечти ...


Ще ви разкажа ... някой ден и за ... пълната чаша с която голата ми длан топи леда и течността остава недокосната... образувайки само вълнички от все още леко потрепващите от конвулсии на измореното ми съзнание ръце...

Ще ви разкажа ... някой ден и за ... Щастието в себе си... но за него ...
още не е дошло Времето...

Все още само се каня ... да разкажа нещо над чаша ...пълна с Водка и някой ден ще го направя... но до тогава само ще се Надявам ... и ще се потапям в музиката на успокоението... и ...

Наздраве ... с неизпитите ни пълни чаши...

повей...

Изгубих се в цветовете на дъжда, непринудено в пожар за теб горя. В мъглите с огън подгоних студа, със усмивки искам да ти стопля Нощта. Докосна ме тревата, топла и мека... и с аромата си ме загърна полека. Зеленооко погледна вътре във мен и от всеки спомен Любовта събрах за Теб. А Пясъка пази отпечатъците от лъчи, премесени в пъзли с твоите сълзи. Бавно изтича през пръстите блести и по устните ти с... Щастие Нежно думи мълви. В мечта отнесено копнея за слънчева страна... Синевата моя там с Теб да споделя. И на крайъгълен камък облегнати до сутринта, да посрещнем заедно изгрева на Утринта...

Ще успея ли...

Ще успея ли някога да те целуна,
преди да си отворила сънено очи...
През пръстите си да те докосна,
с капещи от Щастие утрини сълзи...
Ще успея ли със топла нежност...
Призори да те обгърна във лъчи...
С погледа Ти ронещ ме до лудост,
за теб да сътворя своите мечти...
Ще успея ли в живота ни кратък,
мигът с Усмивки за нас да спра...
Заобиколена с Любов без остатък,
от Нежни думи да Сияеш с Обичта!









различно...



Може и да бъде по различно,

ако нощите завършват ни с Усмивка...
Обаче, ако решим да си признаем,
трудно ще ни бъде да го направим...
А дните политат в оставащи спомени,
загубени някъде с детството...
Или продължаваме да търсим с Надежда,
във всеки поглед към нас отправен...
Пътуваме през времето и във мислите,
издирваме с тъга във Без Известното...
С края на деня свършващ в мъката,
от новата вечер се изпълваме с Трепета...
А в гласа ни без следа са останали следите,
каращи ни да треперят със сълзи очите...
В бръчки ги скривам с набола побеляла брада,
а в утрото всеки ден избеляват сенките...

А може и да различно,
ако Нощта започва ни с Усмивка...