сряда, 25 март 2009 г.

това ли си ти?!...






Хей Блу!
-От какво бягаш, това ли си ти?!






бягам
от много неща
от обич, любов, тревоги, копнежи
харесвам да преследвам изкушения, вълнения, хаос-а в душата ми
тръпна от адреналин докато прекосявам метър след метър с мисли събличащи се в главата ми сутрините в ХЛАДта преди Слънцето да ме огрее
изхвърлям ненужни неща, като рестартиране и пренареждане на приоритетите си
кое е важно, кое да изчака, кое не си заслужава
и всичкото това се случва
докато бягам...

можеш да си отговориш на въпроса, дали това е снимка или асоциация от Блу
сам в гората, прескачайки бари и потоци
стъпвайки на камъни, подхлъзване
опитвайки се да не усеща болка в охлузените рани
опитвайки се да заменя тъгата с Маската на Усмивката
опитвайки се да се отскубне и да продължава, някъде напред да търси това, което го очаква
и все бяга, бяга...
истини, които е разбрал за себе си
не обича, не мрази, не следва никого
просто е това, което е...

и да, това ми харесва
да бягам...

петък, 20 март 2009 г.

-Защо ?!... /3/

много години срещах врати от различно естество
едни бяха изваяни
други изящни
имаше врати, привличащи с допир... не с красота
макар красивите врати да бяха в повечето случаи заключени
всъщност, тогава една врата ми подсказа как се отварят подобни врати
след това да си призная рядко имаше врата, която да не мога да отворя
стига с нещо да ме е привлякла
цвят
мекота
топлина
и... случи се
срещнах преди три години врата
една такава ... ЗАКЛЮЧЕНА
беше ПРЕКРАСНА
една такава пъстроока с рошави гравюри по горната част
изваяни дълги орнаменти надолу
ослепителна привлекателност
и същевременно излъчваше един непринуден
и привличащ усет
за нещо толкова познато
е... какво трепна в мен
и дали не поисках да отворя тази врата
хъммм ...
знаете ли 3 години минаха, а аз още стоя пред нея без да съм я докоснал
не съм чул стон от отваряне
не съм протягал ръка към нея
тя седи все заключена
и макар преди две години да "чух"
шепот от ключ в бравата й
така и не се отвори
след това съвсем се "заключи"
правих опити да я "омилостивя" с какво ли не
с думи
с действия
с традиционни нематериални подаръци
и тя
все оставаше затворена
излъчваше си своята Прекрасност...
тогава един ден я предизвиках
-Остават 10 дни, докато те погаля и отворя!
тогава вратата съвсем се изплаши и започна да ме разпитва...
стенеше мило
шептеше едно такова нежно и ЛЮБОПИТНО
-Остават 9 дни,8,7,6...
а тя милата врата все затворена беше
не помръдваше
не сменяше цвета на привличането си
-Остават 5 дни,4,3,2...
така и не се наканих да се доближа до нея
да я погаля
само шептях каква Луничка е
и това беше грешка
-Не искам да съм ЛУНА... Искам да съм СЛЪНЧИЦЕ!!!
е истина беше...че затворена или отворена вратата е ...
-...красива и нежна ЛУНИЧКА за този, който я харесваше
преглъщах нощем
радвах й се денем
почти през цялото време, чаках пред нея да се отвори
но... тя все си оставаше затворена

-Дядо, много лъжеш ?!...
-Какво искаш да кажеш с това, че Много лъжа Луничке?!...
-Не съм Луничка и колко пъти да ти казвам, че нямам Лунички...
-Зная Луничке! Така казвам само на тези, които Обичам!...

понеделник, 9 март 2009 г.

а преди бях...

-Какво виждаш във водата?!...
-Първата си любов!
-Каква беше тя?!...
-Силна!... като ураган повличащ коси в игра с листа изпълващи цветовете на дъгата с моята радост и усмивки от щастие!
-Влюбвал си се само веднъж?!...
-Не!... втората ми любов, беше нежна! Като целувка от полъха на миг аромат докосващ гальовно с омайните си обгръщания в сладостта си на усещанията ми за безтегловността от чувствата...
-Това трябва да е била страстна любов?!...
-Не! Третата ми любов беше страстна и изпепеляваща... за която нощите се превръщаха в безвремие и доставяха хиляди умирания за душата с полета на проникванията в огнените изгаряния на потъващите тела в порока от удоволствия.
-И аз бих искала моята любов да е такава.
-Любовта е онзи наш допир с магията на вечната ни нужда, да обичаме и търсим красотата на хармонията ни от близостта с щастието.
-Щастлива любов?!... Имала ли си такава?!...
-Да! Безграничната любов! Тя е и жестока и нестихваща. Тя е бездънна като погледа в очите, които никога не си лъгал. Тя е многократна, като докосванията на ръцете ми в косите й, с целувките събуждащи телата. Тя е вечна, като сладостта от прилива на нашите сълзи с изгрева на Слънцето, докосващо ни всеки ден с топлината на прегръдките си.
-Но ти говориш за невъзможната любов?!...
-Да! Тази, която изпитвах когато умирах всеки път...
-Кой си ти ?!...
-Някой, който е забравил, какво е да го обичат...
-От кога не са те обичали?!...
-Имаш ли толкова време да ти разкажа?!...
-Да! Само докато Слънцето изгрява, всеки ден.
-Коя си ти ?!...
-Дъщерята на Тишината! А ти?!...
-Ще ти разкажа. Седни до мен, скоро Слънцето ще се покаже и ще огрее остатъците от самотата на спомените ми за това което съм, а преди бях...

-Преди бях Блу!... И Харесвах това, което Съм!... Не можех да Обичам!...

неделя, 8 март 2009 г.

bludnikoff с вкус на... къпини...

няма равно
порпорцониални частици
от усещанията ми
равняващи се към допира ми
на миговете с мечтите
докосващи моята
хармония и красота
в обичта ми към теб

няма числа
на Фибоначи
и ветрила на Ган
изразяващи силата
в пропорции
на това
което събирам
от остатъците
на чувствата си
с играна думи
да ги асоциирам
към желанията
с които те обгръщам

няма трева по света
по която да стъпиш
и... да не чуя шепота й
и.. да не ме привиква
да видя красотата ти
в допира
с танцуващото ти тяло
в прегръдките на нощта
когато се раждат
танците на Самодивите

няма по-красиви моменти
от усмивката на Луната
превръщаща сребърните отблясъци
в златисти лъчи
на Слънцето
в обагрянето с проникванията
на целувките с вкус
на... къпини
и с нотки на далечна
неугасваща обич...

вторник, 3 март 2009 г.

асоциации...

Чашата беше ледена, а парещото усещане в гърлото ме насълзи. Преглътнах и затворих очи...

...книгата лежеше все още разтворена. Годините се бяха изнизали в тишина, а безвремието беше оставило своя белег върху прашните страници.
Същите тези страници върху които още седяха думите й. Помня ги. Никога не успях да ги забравя. Опитвах се да ги преглъщам в самотата с много чаши. Но с всяко събуждане ме поздравяваха.
Имах дълги периоди на безсъние в които пишех купища думи играейки си със спомените в асоциации на споделяне докато нощта сядаше до мен и забравяше да си тръгне.
Помня една нощ в която чух гласа ти. Викаше ме отдалеч и бавно шепота му ме достигаше галейки усещанията ми. Тогава те видях за последен път.
Миглите ти се докоснаха до бузите ми и ме погали. Устните ти се повдигнаха и се впиха в напуканите ми длани. Дланите на които Линията на Живота щеше да прекъсна на сутринта.
Сутринта която беше толкова далечна и никога не идваше. Останала твърде омайна и тайнствена за да и се насладя с последните си сили преди да ме погълне Хаоса.
Хаоса който всяваше с диханията си докато пропълзяваше върху нас и обгръщаше докосванията на страстта ни в покваряващ танц на телата ни.
Помня... Още помня думите и лицето ти. Последните ти вопли да спра да те разгадавам...

Спрях, но прекомерната ми вяра и надежда превърнаха съзнанието ми във въздушна кула на редяща се от чувства и болка неразрушима Химера на очаквания и изненади каращи ме да те обичам пак и пак и пак...

...бях забравил. Обърнах дланта си и видях Линията на Живота, прекъснатата на толкова много места...