Чашата беше ледена, а парещото усещане в гърлото ме насълзи. Преглътнах и затворих очи...
...книгата лежеше все още разтворена. Годините се бяха изнизали в тишина, а безвремието беше оставило своя белег върху прашните страници.
Същите тези страници върху които още седяха думите й. Помня ги. Никога не успях да ги забравя. Опитвах се да ги преглъщам в самотата с много чаши. Но с всяко събуждане ме поздравяваха.
Имах дълги периоди на безсъние в които пишех купища думи играейки си със спомените в асоциации на споделяне докато нощта сядаше до мен и забравяше да си тръгне.
Помня една нощ в която чух гласа ти. Викаше ме отдалеч и бавно шепота му ме достигаше галейки усещанията ми. Тогава те видях за последен път.
Миглите ти се докоснаха до бузите ми и ме погали. Устните ти се повдигнаха и се впиха в напуканите ми длани. Дланите на които Линията на Живота щеше да прекъсна на сутринта.
Сутринта която беше толкова далечна и никога не идваше. Останала твърде омайна и тайнствена за да и се насладя с последните си сили преди да ме погълне Хаоса.
Хаоса който всяваше с диханията си докато пропълзяваше върху нас и обгръщаше докосванията на страстта ни в покваряващ танц на телата ни.
Помня... Още помня думите и лицето ти. Последните ти вопли да спра да те разгадавам...
Спрях, но прекомерната ми вяра и надежда превърнаха съзнанието ми във въздушна кула на редяща се от чувства и болка неразрушима Химера на очаквания и изненади каращи ме да те обичам пак и пак и пак...
...бях забравил. Обърнах дланта си и видях Линията на Живота, прекъснатата на толкова много места...
Няма коментари:
Публикуване на коментар