а преди бях...

-Какво виждаш във водата?!...
-Първата си любов!
-Каква беше тя?!...
-Силна!... като ураган повличащ коси в игра с листа изпълващи цветовете на дъгата с моята радост и усмивки от щастие!
-Влюбвал си се само веднъж?!...
-Не!... втората ми любов, беше нежна! Като целувка от полъха на миг аромат докосващ гальовно с омайните си обгръщания в сладостта си на усещанията ми за безтегловността от чувствата...
-Това трябва да е била страстна любов?!...
-Не! Третата ми любов беше страстна и изпепеляваща... за която нощите се превръщаха в безвремие и доставяха хиляди умирания за душата с полета на проникванията в огнените изгаряния на потъващите тела в порока от удоволствия.
-И аз бих искала моята любов да е такава.
-Любовта е онзи наш допир с магията на вечната ни нужда, да обичаме и търсим красотата на хармонията ни от близостта с щастието.
-Щастлива любов?!... Имала ли си такава?!...
-Да! Безграничната любов! Тя е и жестока и нестихваща. Тя е бездънна като погледа в очите, които никога не си лъгал. Тя е многократна, като докосванията на ръцете ми в косите й, с целувките събуждащи телата. Тя е вечна, като сладостта от прилива на нашите сълзи с изгрева на Слънцето, докосващо ни всеки ден с топлината на прегръдките си.
-Но ти говориш за невъзможната любов?!...
-Да! Тази, която изпитвах когато умирах всеки път...
-Кой си ти ?!...
-Някой, който е забравил, какво е да го обичат...
-От кога не са те обичали?!...
-Имаш ли толкова време да ти разкажа?!...
-Да! Само докато Слънцето изгрява, всеки ден.
-Коя си ти ?!...
-Дъщерята на Тишината! А ти?!...
-Ще ти разкажа. Седни до мен, скоро Слънцето ще се покаже и ще огрее остатъците от самотата на спомените ми за това което съм, а преди бях...

-Преди бях Блу!... И Харесвах това, което Съм!... Не можех да Обичам!...