-Никой съм!...

Когато моето "развинтено" въображение не контролира мислите ми, тогава се появява моментът в който:

Понякога, започвам отначало...


-Никой съм!... - не следвам правила и обичам да обръщам статуквото с думите си в полза на моментното ми настроение...
-Понякога - съжалявам за грешките си, в следващият момент се крия зад слънчеви очила и оставям света зад гърба си.
-Понякога - бягам, но се усмихвам много... в повечето случаи мълча, а отвътре напират думи, думи, думи...
-Понякога - обичам и в повечето случаи съм мнителен, с което се опитвам да вляза в синхрон и да го преодолея, и различно е - няма правила и пътеки, и всеки път е - като първи.
-Понякога - вярвам, че имаме нужда от втори шанс, но - само вярвам... Втора шанс е за хора, които са го заслужили, аз не съм тази група.
-Понякога - истината е като огледалото, трябва да я погледнеш в очите, а с това трудно се живее. Да видиш лицето на лъжец и да осъзнаеш, че ти не си нищо по различен от него.
-Понякога - забравям, какво е да ти липсва някой и притъпявам болката в целувки по мръсни чаши с вкус на червено вино и остатъци от жал и вина. Заблуждавайки се, че съвестта е правопропорционална на опиянението.
-Понякога - съм толкова наивен и вярвам дори в собствените си мечти с които се опитвам... Да се самозалъгвам и да продължавам напред.

-И защо ?!...

Когато стъпя бос, усещам студена суха земя - Не мокра топла трева...
Когато отворя очи, ме изпълва мрак и сивота - Не слънце и радост...

Понякога!...
-Никой съм!...

Неделно словоблудстване в събота или...

За лъжите ми, грешките и "празните" очаквания ?!...

С настъпването на есента, всяка година аромат от билки с привкус на канела с усещане за уют, под звуците на китарен блус чаши с чай топлят премръзналите ми пръсти в полунощ.
Миг от деня, когато всичко е потънало в тишина и само вятъра танцува нежно с тъжните гами на отдавна остарели музиканти се чувствам спокоен. Небрежно мързелувам и необезпокояван се наслаждавам на топлината пълзяща в тялото ми.
Напомня ми очакване на нещо хубаво да се случи. Като отрони частици в очите ми щастие и усмивки. Като допир до нежна кожа в неделна утрин преди денят да се събуди. Като дълго чакана гальовна прегръдката на някой който те обича.
Може би Ехинацеята в чая ме опиянява приятно и като извор разнася из тялото ми стихнал от много време темперамент от страст възбуждайки адреналина ми в дози граничещи с фатални последици.
Нещо, което съм загубил напоследък и с нетърпение очаквам напрежението в пръстите да нарасне, превръщайки се в желания да докосвам и обгръщам с шепи фантазиите си в късните часове, когато задръжките чинно отстъпват място на своеволията ми да правя грешки...

Да!... правя много грешки. Дори и в момента. Инатя се и отказвам да взема правилното решение. По-добре ли ще се чувствам виновен - отколкото "прав" ?!... ми въпрос на гледна точка и принципи, а както се доказало до момента... първо действам, после мисля.
Жалко, че не вярвам как щастието само ще ме намери и ще ме изпълни с душевен мир?!...
Да бе!...
По-скоро ще изпитам нова вина и болка от това -Какъв съм?!... но поне няма да изневеря на себе си.
Само как се мразя да бягам и да загърбвам чувствата си. Нима ще превъзмогна "бариерите си" и ще се откажа от опитите си нарочно да разочаровам всички...


Ми - ще го обясня по следният начин:

-Така никой няма очаквания към мен, което напълно ме устройва...

Ябълки, Маски и Ева с няколко килограма в повече...

През последните години направих толкова много грешки... не, че не мога да повярвам това аз ли съм ?!...
За съжаление в тях открих, че една от лошите ми черти е да не страдам от подобен род неща. Просто "отминавам" и рядко съвестта ми ме "гризе", камо ли да ме дарява с неспокойни дълги нощи.
Едно към безброй е нещо да ми се случи и това да повлияе на душевният ми смут...
Обаче, като се замисля БЕЗБРОЙ не е чак толкова голямо число и вероятностите не са чак толкова неслучващи се.
Мислех, че имунизацията ми е еволюирала, а се оказа - мутирал щам на нещо толкова ... ъъъ как да го кажа ... естествено нещо.
Всъщност, обръщам се назад доста често. Опитвам се да разбера, какво съм крил под поредната Маска, която съм изоставил...
Чувства, страхове, надежди ?!...
Едно от многото ми анонимни лица - прикриващи вътрешният ми Хаос, изпълващ сетивата ми - не с красота - смешно е - а с опит да запълня празнини, които и аз... като всеки друг дълбоко в себе си пази...
Научих се, да ги...
...Превръщам в мечти, понякога в измислени копнежи, игри на думи, очаквания... за които не си правя труда да давам нещо в замяна.
А то - си иска своето. Като ябълката на Ева...
Претекстът да я - уж изгонят от Рая ?!...
Ми ?!... Като е имало ябълки... Що не са имали, като нас - Маски ?!...
Днес си един, утре друг... можеш да задоволяваш себичната си потребност, да преоткриеш забравени чувства и да се наслаждаваш на бягствата си от реалността, защото прости искаш да споделиш... мисли, докосвания, любов...
А как да споделиш Обич към някой?!... когато не можеш да го/я видиш. Да докоснеш. Да усетиш аромата на прегръдката му/й. Да чуеш за първи път гласа му/й. Да те плени прекрасната му/й усмивка.
Ами - ако я откраднеш ?!...
Утре, пак ли ще си ти ?!... ще можеш ли отново да затваряш очите си от блясъка на слънчеви зайчета... да свеждаш притеснен погледа си от това, че са те хванали тайно да ги наблюдаваш ?!... търсиш, желаеш, чакаш...
/Ето пак - още едно - "Всъщност"/
"Всъщност" - от кого ще откраднеш нещо - което не споделят с теб - ми... от себе си. От времето си. Пак от онези мисли, които те навестяват, когато си сам. От това, че вече за една ябълка никой не ти обръща внимание...

А като си с Маска, можеш да бъдеш дори най-малкият от братята опазил "Златната ябълка" от Ламята...
...уффф все за ябълки говоря, а то - толкова много захар има в тях...
/Монозахариди, Дизахариди, Олигозахариди... - тринтири-минтири/
...кой знае Ева може и да е "попрекалила" с ябълките и фигурата й - да не е отговаряла на изискванията за съвършено тяло и за това да са я изгонили, а не за РАЗДОРА... примерно, аз колко раздора съм всял и още никой не ме е изгонил... то пък как ще ме изгонят е друга приказка, ма да си кажа де...

Та за Маските ?!... Ми - не ми пречат. Нито Ева и ябълките...

Нахлупвам си качулката върху слънчевите очила и се усмихвам, пък времето ще покаже дали съм прав...
/стискам палци да съм/

За мокрото и за сухото куче...

Все съм се чудел на изречението:
"Мокрото куче тича толкова бързо, колкото и сухото куче!"

Интересна фраза, нали?!..

Какво да ви кажа, в средата на септември бях на едно събиране. От онези които се стремиш по всякакъв начин да пропуснеш. Нямаш оправдание. Присъствие задължително.

Събудих се с махмурлук, жаден, с болки в сухото ми гърло.
Грешка номер ЕДНО!... - Голяма чаша вода.
Грешка номер ДВЕ!... - Повторих чашата.

Бърз сутрешен душ, единственото ми кафе за деня /350-400ml почти/ новини в нета, няколко писма и преди обяд ми дойде гениалната идея да изляза да направя първия си крос за сезона, за да изхвърля токсините и остатъчните отрови от вечерта.

Грешка номер ТРИ!...
Старите ми маратонки все още са ми толкова удобни колкото и когато си ги купих. Екипа ми е чист и изпран, прилежно сгънат. Шапката с козирка - също. Плеара зареден. Слушалките към него. Нямаше една мъничка причина заради която да отхвърля идеята.

Температура + 16 градуса, слънчево... 11:30 , в града който мразя...

Заинатих се и... излязох. Едвам се прибрах. Не можех да си поема въздух, камо ли да си кажа името. Телефона звънеше на пожар. Оставих го да изгори...

Грешка номер ЧЕТИРИ!...
Лъжица захар и две глътки вода. След 30 сек повърнах всичко.
Но... поне се - "Почувствах" по-добре.

Много рядко си позволявам след крос да консумирам или приемам нещо различно от вода в следващите 3 часа. Кардио, нали трябва и аз да изгоря малко мазнини...

Хубавото от всичко което успях да сътворя беше:
3 обиколки, без спиране и време за което силно се надявах да не е повече от 22мин.
Времето беше :

00:19:56

Крос на пияна глава и то под 20мин. Обикновено е малко отгоре.

Та се сетих за "Мокрото куче тича толкова бързо, колкото и сухото куче!"
Е аз ще перифразирам...
"С махмурлук тичам толкова бързо, колкото и без махмурлук!"

След това стомаха ми стържеше на умряло. До вечерта.

Бира?!... - мислех, че повече няма да опитам, но само си "мислех" 4 дни, след това опитах...