четвъртък, 27 септември 2007 г.

страховете ми...

...преди известно време ме попитаха:
-Къде изчезна ... ?!?!?
За момента разкъсан от вътрешни противоречия обхванат от паника и болка в търсене на изгубени частици от собственото си АЗ, внимателно и не много старателно се усмихнах заблуждавайки, че тази шега всъщност е била просто поредния поздрав към шеговития ми нрав.
Проблема е, че се бях загубил отвътре. Бях се изпразнил, изчистил от всичко ненужно и отърсил се от ежедневните грижи. Бях се отдал на едно любимо занимание... Сноуборд.
Не си спомням какво отговорих тогава но сега облегнат на дъската се наслаждавах на топлите лъчи до бяло заслепявайки всичко в околовръст. Отворих жадно очи зад големите очила спотайващ остатъците от предишната вечер материализирани в торбички, които така трудно се скриваха в продължение на седмици...
Мъката, която изпитах и залях в остатъците на празната чаша не решиха проблемите ми. Всеки ден ги търсех на пистата и се опитвах да избягам от себе си в надпревара със скоростта, която развивах до лудост без да си давам сметка, че една моя грешка ще ми струва скъпо...
Добър съм, безразсъден и решен на всяка цена да опитам абсолютно всичко което предлагаше спускането от върха на планината. Търсех различни пътища и рискувайки всеки ден, издирвах изход в търсене да открия малкото, което е спотаено някъде в мен.
Там е, не съм го загубил, просто си стои тихичко в очакване да ми стане черен деня за да се появи и да го съсипе докрай. В такива дни обикновено ме хващат Мътните и се покривам защото обикновено наранявам всички около мен, а най вече и себе си.
Страх ме е, когато То се обади отвътре. Знам, че То си има име и съвест и не се бои от последствията с които ще трябва да се справям сам.
Появява се причинява Терзанията ми, показва грешките ми и пак се прибира до следващата Нужда. Не успях за толкова години да го докосна или опозная, а всеки път е неотлъчно до мен и нито един път не ме предпази от Грешките и като чели нарочно ми причиняваше всичко.
И някъде там дълбоко, нещо друго сякаш искаше всичките тези неща да се случват едно след друго. Рискувайки същността си да се загубя докрай.
Наскоро започнах да мечтая и да се смея да показвам нещо забравено в себе си. Опитвах се да изкарам най-Доброто на показ, за да няма съмнение в мен, че съм възвърнал всичко което бях загубил.
До вчера сутринта...

Събрах това, което ми е нужно и се качих сам в планината. Снега покриваше до болка, всичко чисто бяло около мен и засрамен от мислите си подгонен и от параноя се отдадох на адреналина да летя в предизвикателство с миговете на опасност от неразумната скорост с която връхлитах безсмислено по Несъществуващите завои, които веждаше огорченото ми съзнание...
Оцелях вчера, а днес не знам...

Подритнах дъската да отърся снега полепнал по обувките, пуснах я да падне не много внимателно.

Стъпих върху нея, свалих поларената качулка и нахлузих върху голата ми глава с огромните очила меката си шапка.
И точно тогава спрях да мисля. Пуснах тялото си напред, отскочих с единия край на Сноуборда и освободен ме повлече по стръмнината с бързо увеличаваща се скорост, ненужна до лудост в гонитба с подгонили ме бесни Дяволи искащи душата ми...
Напрежението по пръстите ми изби. Бузите ми срещаха вятъра пищящ в грохот на Адреналина. Тялото ми леко се приведе едвам успявайки да пази равновесие с увеличаващата се скорост по склона. Не правех опити да спра или убия скоростта. Решението не беше вече мое...
Дявола в мен се събуди, искаше да направя грешка. Да се отдам на изкушението и да полетя в пропастта.
И затворих очи в СТРАХ летейки без да се замисля за последствията...

Там някъде в тъмното, свито в ъгъла на една мечта ме погледна Зеленооко и усмихнато същество за което така копнеех...
Успя да пробуди за миг инстинкта ми за самосъхранение и да отворя очите си точно, когато дъската се отлепи и полетях надолу...

Разперих ръце за равновесие и плавно по стръмния склон в падане от около 40 метра забих задния край на сноуборда в снега и започнах със свръх сили да го притискам с цялата си тежест по нанадолнището.

Не спрях веднага, отдадох се на усещането, което ме изпълни Страха и на Надеждата, която съзрях със затворените си очи.
Може би точно това търсех на дъното на чашата, а то е било винаги до мен. Прибрах се и без да се чудя взех още не разопакования си багаж и се върнах, готов да се изправя пред всичките си Страхове взети заедно...



Няма коментари:

Публикуване на коментар