вторник, 20 април 2010 г.

да те поведе съдбата...

Тези, които ме познават знаят, че не обичам да ми задават въпроси. А госпожица Малки-Остри-Цици беше започнала да ме дразни. Нехарактерни подхвърляния и забележки, като закачки можеха да прелеят търпението ми, а аз съм търпелив... понякога.
Пиехме сутрешното си кафе и са надявах тишината да продължи. Беше прегърнала дългият си крак на стола и бавно лазеше из лаптопа. Новините явно не й бяха интересни, защото постоянно нарушаваше тишината.
Отхапах нещо наполовина от бутер тесто. Имаше вкус на вишна.
-Ти ли си ги правила?
-Да, правя и със сирене, кашкавал и с бекон или шоколад...
-На плика им пише ФОРНЕТИ?...
-Голям си детектив.
Стана кисела и се навъси. Явно примирие с целувка нямаше да има, което за момента напълно ме устройваше. Единственото нещо, което ме вълнуваше беше на няколко пресечки по надолу по улицата.
Макар напоследък да изпитвах любопитство и нужда от нея, интереса ми се изчерпваше със секс. Обичам секса и не го крия. И двамата знаехме защо се срещаме. Нямаше признаци за нещо повече, докато тя не започна да се държи странно. Първа крачка към отчуждение... Поне за мен.
Беше заместила една аптекарка, а сега може би щях да я заместя с една улична музикантка. Не зная какво ще стане. В природата ми е любопитството и общо взето не обичам да си губя времето.
От няколко дни ме водеше в едно ново заведение в един подлез. Обикновено ранният следобед е за среща с познати и приятели - време за кафе, което аз лично не обичам да го губя по този начин. Може би затова следобедното кафе го заменям с Бира. Светла. Студена.
Единственото ми притеснение беше, че бутилките бяха от малките и нещо не можах да им хвана бройката. Освен това - също й навъсеният поглед на госпожица Малки-Остри-Цици, че често си общувах със сервитьорката. А проблема беше в това, че се страхувах момичето с бирата да не би де не ме открие сред няколко то маси. Само какви страхове изпитвах.
Днес бях настроен някак войнствено. Може би заради нея, а навярно и тя го усещаше. Проблемите в краткотрайните връзки са неизбежни.
-Днес ми изглеждаш различен?
-Само малко, защо?
-Защото изглеждаш различен...
-Само да знаеш колко...
Усмихвах се. Но не на нея. В подлеза срещу заведението се бяха появили двете музикантки и настройваха китарите си. Вече няколко дни гледах пледоарията на следобедното им забавление.
За свое оправдание ще споделя, че едната въобще не ми беше по вкуса. Беше нисичка. За което винаги съм се чудел, как ниските хора са все сърдити. Като джуджетата. На всичкото отгоре имаше изпъкнали напред зъби, като цъфнала роза и всяка нейна усмивка оголваше венците и извън моите фантазии.
Преди години имах невъобразимо удоволствие с подобна персона. Всеки път по някакъв начин зъбите ни все се срещаха и накрай се отказах да я целувам. До момента в който не усетих засмукването й, на друго място прерастващо в нещо неописуемо и в неповторимо удоволствие пренасящо кръвта ми в друго измерение на чувствата.
Така, че бях ПАС по-принцип, но когато имах вариант да избирам - отбягвах "цъфнали рози".
Предпочитах приятелката и с масивни челюсти. Голяма уста през която можеше да мине и влак и ония наперени едри гърди щръкнали на пук на земното притегляне.
Госпожица Малки-Остри-Цици още първият ден, в който ги видяхме обърна внимание на този факт.
-Силиконче Малкия...
Наричаше ме "Малкия" въпреки всички мои опити да я оборя. Успявах всеки път, но явно тя влагаше нещо друго в смисъла. Май беше зареди разликата в годините.
Общо взето имах няколко дни да наблюдавам Щръкнали-Наперени-Цици и заключението ми, като не квалифициран експерт, че подобен род неща има в природата съществуват и по естествен начин. Но за сега не желаех да споделям мнението си до не изясняване на случая. Нали бях детектив...
А случая беше започнал още преди две дни. Оставах след "Малки-Остри-Цици" да си допия следобедната бира. Стисках зелена-малка-бутилка и отпивах студена-светла-бира. Слушах уличните музикантки и се усмихвах зад слънчевите си очила. Имаха интересен репертоар. Особено една песен на Васко-Кръпката, която вече два пъти им спечели по една бира. Сервитьорката с не особено голямо желание им ги носеше, но пък това и беше работата.
След известно време останах сам. Проблема с малките-зелени-бутилки беше почти решен. Смяна празна за пълна. И се наслаждавах на гледката фантазирайки си, какво крие певицата под широките си дрехи. Страхотна фигура?!...
-...няма БИРА-ааа, а сърцето ми...направо-ооо...СПИРА-ааа.
Усмихнах се когато очите ни се срещнаха. Вдигнах бутилката и посочих празните места на масата ми. Седях известно време сам и се опитвах да спечеля битка с погледа и усмивката й. След това се отказах, просто се наслаждавах.
Прикрита със спортен широк панталон, с множество джобове и бели гуменки на босо Converse, не успяха да скрият плавна й грациозна походка. Сякаш се носеше към мен и усмивката й, беше последното нещо, което наблюдавах, докато гърдите й, се люшкаха приспивно. И ми се искаше да заспя на тях - или около тях.
Ръцете й бяха големи с дълги пръсти, нормално къси нокти в огнено червено. Посегнаха и без да ги затрудни вдигнаха двете зелени-стъклени-бутилки. Обичам жени с големи ръце. В тях не само ръцете са големи. Правя асоциации с други неща. Като например с душа...
-От теб ще стане прекрасна певица!
-Аз съм Прекрасна Певица!...
Мога да кажа, че беше брюнетка и че косата и беше малко над раменете, нито къса нито дълга и - чувствах превъзбуда. При мен земното притегляне беше в пълна сила и кръвта ми се събра само на едно-единствено място което позволяваше това.
Един тънък гласец в главата ми нашепна -Пази се от "Щръкнали-Наперени-Цици"..., но не му обърнах внимание.
-Къде се изгуби русокоска с Малките Цици?
-Изплаши се от теб.
Известно време се наблюдавахме, сякаш всеки беше хванал по един микроскоп и търсехме пукнатини в другия. Само дето бяхме усмихнати. Ако има значение де.
Джуджи със "цъфнали рози" се беше телепортирала до нас.
-Може ли да ти я отнема за малко, някой иска да я поздрави?
-Естествено, освен ако този Някой не иска да поздрави и мен?
Джуджи се нацупи. Обикновено така влия я на другите, но "Щръкнали-Наперени-Цици" ми се усмихна отново и двете ми обърнаха гръб и се отдалечих и ме оставиха сам, за да размишлявам над нетактичното си поведение.
Допих малката-зелена-бутилка и се изправих. Две усмихнати очи ме дебнеха. Една усмивка ме приветстваше. Един показалец се вдигна и ме привика.
А аз се оставих да ме поведе съдбата...

2 коментара:

  1. винаги ли си толкова нетактичен ? :)

    ОтговорИзтриване
  2. Тактичността е приоритет на моето бъдещо самоусъвършенстване...
    ;)

    ОтговорИзтриване