-Здрасти! Аз съм!...

-Здрасти! Аз съм! Спиш ли?...
Не я бях виждал цели осем месеца, а сега звъннеше в един и половина през нощта.
Странна птица е. Един ден се появи и започнах да и я засичам да пуши цигари между етажите. Отвореният прозорец. Чаша с кафе в ръката. Полъха в късите й, руси коси. Слаба. Висока. Няма как да не я запомниш. Особено погледа й, попиващ движенията ти.
Всеки път в който се качвах по стълбите, дима от цигарата й преминаваше през тези вперени и огромни сини очи. Изкачвах се бавно, а с всяко стъпало спортната й фигура се разкриваше и оформяше в прекрасна гледка.
Често копнеех да разтворя ръце и да я обгърна. Да повдигна и притисна тялото й. Да впия устните си в нея и да проникна в очите й.
Но получавах единствено само погледа й. Търсех я и жадувах за вниманието й. Започнах леко да се привързвам към тази игра и се страхувах да не свърши скоро.
Всяка среща ме изпълваше с радост и чувства, които отдавна бях преодолял. Все едно тепърва се влюбвах и трябваше да преживявам всичко отначало.
Нямаше трийсе години и предполагах, че всичко това за нея е забавно и търси развлечение. Пет-шест години може би имаше между нас, в които се научих, кога флирта и играта прерастват в нещо повече. Държах се на дистанция от нея и като чели това и харесваше.
Усмихваше се докато се разминаваме по коридора и с часове този миг ме преследваше. Нямах нищо против. Блуждаех през прозореца и си мислех за нея. Единственото, което ме притесняваш, че с подобен род жени, нищо хубаво не ме чака. Тепърва предстоеше да го разбера...
Беше петък. Края на финансовата седмица. Всички анализи и отчети бяха разпратени на клиентите. Доклада с техническите прогнози очакващ одобрение от шефа, а следобеда все още не беше привършил.
Върнах се от барчето с няколко парченца лимон и бутилка тоник. Смачках лимона с лъжичката за кафе и го покрих с два пръста водка. Нямаше лед, но поне тоника беше леден. Климатика работеше тихо и се отпуснах на стола отпивайки с наслада в усещащото се присъствие на алкохол.
Бях на втората чаша, когато се почука на вратата. Обърнах стола и две сини очи се появиха през вратата. Безшумно тялото и се вмъкна в офиса прикривайки гърдите си с една синя папка.
-Имам един въпрос относно фундаменталните ти прогнози.
Останах с впечатлението, че това е риторичен въпрос и зачаках да продължи. Остави папката на бюрото без да я отваря. Изправи тялото си и гърдите й се очертаха под фината материя. Имаше малки и остри гърди. Зърната й напираха да изскочат и с нищо не спираха погледа ми да им се любувам.
Седеше пред мен и се усмихваше, все едно отново играем и всеки очаква другият да направи погрешно движение и да спечели.
Имаше приятен и тих глас. Леко се носеше и създаваше усещане за спокойствие. Може би водката допълнително ме беше отпуснала, защото не се притеснявах да я гледам право в очите.
Почти не я чувах, какво говори. Въображението ми крещеше -СЕКС!СЕКС!СЕКС... и като че ли това можеше да се прочете по лицето ми. Усмихвах се, и спокойните ми очи я поглъщаха.
Тя се беше преместила до прозореца и наблюдаваше улицата. Слънцето все още грееше и прозираше през вискозната й пола, разкривайки прелестно оформени бедра. Какви да са и бедрата всъщност? Не съм очаквал нищо друго. Наблюдавах я, прекрачвайки границата на играта.
Премести един стол до мен и се завъртя с гръб към бюрото. Повдигна краката си по посока на прозореца върху един празен контейнер за документи и взе пълната ми чаша.
Отпи бавно. Не бързаше. Виждах как преглъща и облиза устните си. И да беше усетила алкохола с нищо не се издаде. Обърна се и се усмихна.
-Имах нужда! Добро е! Искам да те попитам нещо лично? - и прекрачи границата...
Оказа се, че имаме сходни виждания по много въпроси. Водехме леки разговори и за първи път се усетих, че ми е приятно да споделям неща за себе си без грам притеснения.
Петъците се превърнаха в наша тайна за следобедни срещи, и с часове обсъждахме вълнуващи ни неща. Притегателната сила витаеш между нас, но се засилваше в моментите ни на среднощни забавления. Сякаш се откъсвахме от всичко и нищо друго не съществуваше.
Една неделна сутрин се събудих до нея, а тя ме наблюдаваше. Беше сложила ръката си на гърдите ми и сините й очи ме гледаха.
-Трябва да си замина!
Мълчах... Защо не и казах, че я обичам. Дали щеше да промени нещо?
-Трябва да се върна у дома. Чакат ме!
Целунах я и се замислих, как приключват всички връзки. Със скандали. С отчуждение. С болка. С любов и приятелство. На момента. С години. Затворих очи. Нямаше какво да й кажа. Поне за сега.
Бързо си оправи багажа. Усетих целувката й. Мълчахме за първи път и двамата. Вратата се затвори тихо и всичко потъна в мълчание за цели осем месеца.

август 2005

Странно как толкова много неща помним за някой друг, а забравяме собствените си нужди. Изпитваме желание да запълним нечия чужда любов, а отричаме собствената си потребност да ни обичат. Бягаме от отговорности и задължения и разчитаме на краткотрайни връзки да ни донесат миг успокоение с което да запълним празните си души.
С нищо не се различавам от подобен род хора. Крия се от подобни отношения и забравям всеки който ме е докоснал по някакъв начин. Опитвам се да продължа, но понякога има неща по силни от нас.
Събудих се преди час и седя на балкона. В компанията на черно-бели улици и няколко все още светещи лампи по отдалечаващия се тротоар.
Минава два, стискам чаша с водка и тоник. Бучките лед се въртят в танц и издават тихи звуци на докосвания. А сънят ми не ми дава покой.
Минаха близо четири години от последният ни разговор. До сега не я бях сънувал. Държеше ме за ръката и сините й очи ме караха да се чувствам щастлив. Исках да и кажа нещо и колкото пъти да се опитвах не можех да издам и звук. Усмихваше се и чакаше да ме чуе. Тогава се събудих...
Луната се показа и черно-белите улици станаха още по тихи и самотни. Студени. Чашата ми беше празна. Докато влизах в кухнята все още се чудех какво исках да и кажа в съня си.
Дали вече имам какво да споделя с нея? Дали сега вече мога да и кажа Остани? Не заминавай? Ще се върнеш ли?
Седя срещу огледалото и се наблюдавам, като на сън. Телефона в ръката ми.
Сигналът даде свободно и след третото позвъняване, някой ми вдигна от толкова далеч. Едва пророних в слушалката...
-Здрасти! Аз съм! Липсваш ми...

август 2009