Със затворени очи ли ?!...

Да се събудиш в самотата на нощните мисли, разтревожили неспокойните терзания с въртенето в оранжевите чаршафи.
Да прегръщаш възглавницата и напразно да търсиш топлината, останала от някого.
И едва ли след студените нощи?!... ще си спомня за какво дори съм мечтал.
А в празните брадясали сутрини... отварям клепачи и самотата ме поглъща в тишината и се пропукват очите ми.
Пясъка в тях дращи и сълзите се спускат по бръчките на лицето... останали от смачканите спомени, а ням свидетел от аквариума, ме гледа изпиващо...питащо...неразбираемо...
Кафето горчи.
Водата е ледена.
И тъгата заглушава мълчанието ми...
Нямам щастливи спомени.
Някой ми ги прибра.
Няма отражение от сенки, оформящи контурите от прелести.
Имам надежда, че е останала една истинска любов.
Последната, която още не ме е разочаровала.
Дишам.
Премислям, но... не споделям.
Тая в обръч чувствата и ги въртя на пръста си.
След това маратонките поглъщат душата ми и... Бягам.
Без да смея да се обърна и да видя, какво оставям.
Качулката прикрива лицето ми и потънал в нишки от страхове плета собствения си Хаос за следващия ми ден.
Изгарям.
Докосвам.
Усмихвам се...
Едва... само с мислите си.
За какво са ми тогава ръцете.
Очите.
Устните.
Какво да докосна, когато ме връхлита непоносимата болка от очи, които някога ме галеха...
Затворено.
Заключено.
Забравено.
Неми тъжни спомени.
А как се създават Щастливи... и весели мигове изпълващи с обаяние мислите.
Със затворени очи ли ?!...
Може би само ТЯ и аз знаем...
Моята НеРазочарована до сега ...
Любов...