петък, 18 април 2008 г.

И сега...



Не мога да кажа, че няма Бъдеще ... но всъщност какво е и Миналото ?!...
Забравени спомени откъснати от времето, заличени в нашето обременено съзнание... Всъщност живеем само в настоящето, хванати в него от различни Многообразни
и Многозначителни случвания...
Тук и сега. Сякаш сме подвластни нему и се примиряваме в примката на нашето детство,
сегашния Миг и някак си тази плашеща ни дълга Вечност...
Постоянно обединяваща ни в ... Тя, Той, Ти, Аз...
Разкъсан съм на частици...
Живея както мога.... е не мога много.
Обичам както мога, но... всъщност май... и не мога.
Рисувам Ангели в снега, готови веднага да литнат. Топля пръстите се с топъл дъх, премръзнали и вкочанени.
За нова година... Портокали и Мандарини. Толкова Оранжево Щастливи, като Спомени.
А аз съм болен, поглеждам през прозореца и си отговарям на ум...
-"Всичко е толкова Хубаво, а никой не иска да ми се обади"...
...и търся въображаеми лица в готовност с тях да споря.
Избърсвам бавно горящо... горящо чело и го опирам в хладния тъмен прозорец.
Наблюдавам, като на кино Плуваща Синя Дъга... оставяща диря, като Комета. Изписва думи в нощта, изгубени в стари пожълтели листа.
Усмихвам се и тормозя си паметта с надежда за Спомени от Никъде да се появят. И само... Чакам...
А Хаоса в мен с крясъци залива ме постоянно. Изрича неразбираеми слова и обърква ме с глупави жестове...
Двама вървят из града, булевардите някак са малки. Държат се за ръка, а сградите надвиснали са злоради. Реката прелива в мига , отнася последните мостове. Фенерите светят едвам, гаснат без звънки фанфари.
А ние сме устроени така, че нищо не разбираме. Но!
Винаги се случва така, че притичваме се на случайния повик.
Начумерени... истината виждаме пред нас. И чувството "Дежа Вю" на кой ли от нас е познато?!...
Понякога случва се. Дори и сега... в момента и с вас...
Когато гласа променя се и заповядва слова...
Двама вървят из града, топло държат се за ръка, като в приказка тихичко бродят.
И като призраци: плачат, смеят, целуват, страдат, ненавиждат и се любуват...
Двама вървят из града и нищо не мечтаят, сякаш ги е страх срещу самите себе си да се изправят.
...и с 39.6 горя ...и в студа треперя...
И всичко това е днес. И сега...
Не мога да кажа, че няма Бъдеще ... но всъщност какво е и Миналото ?!...

Няма коментари:

Публикуване на коментар