сряда, 23 април 2008 г.

точка на пречупване...

Не знам как да се примиря с една мисъл в себе си.
Може би спортната злоба, нахъсването и стремежа ми, да надмогна физическите си способности, ме отправиха на ръба на скалата.
Стъпил едва на един пръст издатина, висях на достатъчно разстояние от земята, че ако падна да си счупя главата.
Все още бях в началото и макар да изпитвах съмнения, продължавах да се изкачвам.
Методично, бавно, без грам забавяне и празни мисли.
Пръстите ми потопени в талк, опипваха всяка грапавина, а мускулите ми бяха започнали да горят още преди няколко минути.
Макар тялото ми да е във форма, силното слънце допринасяше да съм вир вода от напрежение и умора.
Бях в самото подножие.
Тепърва щях да се изкачвам нагоре.
Като борба за живот и желание да постигнеш успех или поне лично удовлетворение от нещата, които си постигнал.
И всичко това започна на чаша водка с тоник...
-Не можеш да пробягаш 400 метра отново под 1 минута...
-Преди 19 години ги пробягах под 48 секунди...
-Да, но сега си със 25 кг отгоре, не си тренирал и си ...
-Пазя си шпайковете, колко му е...
-Добре можем да отидем в академията на новата писта и да видим...
Като, че ли нещо отвътре в мен подскочи, трябваше ми надъхване и може би капка смелост.
Нямаш на кой какво да докажа, освен на себе си.
На следващата сутрин направих първия си крос от 3 години насам.
Бирата и късните водки започнаха да излизат през мен.
Целия потънал в пот успях за 30 минути да предизвикам сърцето ми да изскочи през гърдите.
Крачките ми бяха плавни, не подскачах, а ръцете ми се движеха гладко и лактите ми дърпаха тялото напред.
Като по учебник, връщах формата си сутрин след сутрин.
Мускулите пареха, коленете ме боляха, очите сълзяха.
Тръпката пълзеше радостно и устните ми с усмивка посрещаха недоумението на разминаващите ме всяка сутрин в 7 часа.
За 20 дни минах на кардио система и хранителен режим и успях да сваля до 70кг.
Нямах проблем с коремните преси и тялото ми започна да придобива желаната форма.
Бях почернял от силното слънце и започнах да привличам любопитни погледи сред колегите.
Промяната и доброто ми настроение се дължеше на пристигащото с бързия влак, удоволствие от насладата, с която изпълвах сетивата си.
Всяка крачка в бягствата ми сутрин, съпровождах с желанията от изкушаващите ми мисли.
Копнеех да да привлека обратно забравени спомени, от удоволствията с които покорявах метрите по пистите.
Резултати изпълващи ме със забравената гордост от множеството усилия положени за издръжливостта на тялото и духа ми.
Тичах и пред мен летяха трепетите от докосванията на въздуха, догонвайки вятъра носещ аромата на победата.
Всичко беше заложено за момента, да пресечеш линията и в същия миг да почувстваш еуфорията на цялото тяло, награждавайки те с коктейл хормони в мозъка. И копнеещ за тази радост съпроводена с щастие и наслада, от положения къртовски труд.

Бях на два метра под ръба на скалата.
Слънцето ме напичаше непоносимо.
Очите ми смъдяха, а мускулите трепереха в усилващи се конвулсии...
-Още малко...
Чувах гласа й..
Нямах сила да продължа, имах странното предчувствие, че ще се изпусна.
Все по често пръстите ми се изплъзваха и едвам успявах да се задържа...
-Хайде още един метър...
Толкова малко, а не можех да повдигна главата си.
Не смеех да погледна надолу.
Страха беше обвил душата ми.
Очите ми бяха потънали в пот, а спортните очила ми пречеха да ги избърша.
Не можех да се пусна, за да ги махна.
Дъхат ми излизаше парещ, смесвайки се с нагорещената стена.
Единственото нещо, за което копнеех... беше хладта на морето...
Да се потопиш.
Да задържиш въздуха...
Да отвориш очите си и да откриеш прекрасния воден свят, изпълващ сетивата ти с невероятни гледки.
Въпреки, че очите ми смъдяха ги отворих.
Поех въздух напрягайки парещите и болеещи мускули, разкъсвайки ме от болка.
Стисках зъби и имах чувството, че посягах в нищото.
Не усещах ръцете си.
Не усещах мислите си...
Адреналина, беше потопил всяка частица в мен и невроните ми набъбнали, бяха супер чувствителни и режеха тялото ми пресичайки точката ми на пречупване... на вярата, че ще успея.
Тогава ръката ми докосна ръби и цяла вечност си издърпвах тялото си върху твърдата скала.
Дишах без да усещам стомаха си, свит от напрежение и се смеех почти с последните си сили.
Жадувах за това усещане...
Жадувах го и си припомнях всяка нотка от радостта на победата.
Като на финал, сразил всички опоненти и фаворити.
И този път победих отново.
Само че... себе си и нуждата от вяра, че мога въпреки годините си на надмогна страховете и притесненията ми.
Победих и носталгията, че все още мога да обуя шпайковете.
Да се нося плавно в полет и да хвана вятъра.
Някога дори го побеждавах в гонка с времето.
Утре ще е моя ден .
Утре ще се изправя срещу моята шестнадесет годишнина възраст и да проверя възможностите си.
Сега се наслаждавам на усмивката си, а слънцето изпива остатъците от свършилите ми сили.
Чух я как ме вика и крачи към мен.
Усетих ръката и на гърдите ми.
Сянката й скри лъчите и успях да я погледна, за да видя блясъка в очите й, премесен до златисто с пъстрота, а устните й посягащи ме прегърнаха бавно с мекота.

Няма коментари:

Публикуване на коментар