неделя, 20 април 2008 г.

Съновидения...


Чашата падна и се разби на стотици парчета.
Пълна с водка и парещо студено докосване, не успяха да я задържат в пръстите ми при гледката на това, което смятах за невъзможно.
Старите навици, никога не се променят.
В камерата държах празна чаша с няколко бучки замръзнал тоник. Самотната полупразна бутилка Smirnoff и формите за лед и правеха компания, докато желанието не ме изкушаваше с жаждата да ги грабна в просъница, след поредните Съновидения.

Беше невъзможно.

Сънищата и старите приказки от баба ми се преплитаха с въображението, от както се помня...

-Стига пълни главата на момчето. Още е малък за да разбере. Най-много да объркаш всичко.
-Ти гледай да не те види, дърт караконджул такъв...

...думите й, със непознатия глас смятах винаги за плод на фантазията ми.
Свикнал с това, продължавах да живея на ръба на границата между реалността и всичко заобикалящо ме.
Виждах лицата на хората прикрити от маски с усмивки, празните погледи и остатъците на тъга от самотните нощи, препълнени от сълзи и посивели торбички под очите.
Всички прикриваха същността си. Срещах озлобени и с оголени зъби непознати същества. Лукави и хитри, подмолни и безчувствени създания, оглеждащи те с омраза, разкрил същността им.
Научих се да ги игнорирам. Плашещи и стряскащи ги оставах, без да ги погледна. Правеха вежливо път, а зад гърба ми подскачаха извили грозни и дълги нокти. Готови да те разкъсат, ако проявиш слабост и страх.
Отчуждих се.
Времето ми беше съюзник в борбата с опитите им да ме провокират да се издам. Усещаха, че ги различавам, по начина по който ги наблюдавах. Объркваше ги безучастието ми в това да ги разкрия.

Беше невъзможно.

Знаех, че в повечето случай, това беше от присъствието на баба ми преплела подробно приказките за Самодиви и Караконджули. Снимките пожълтели в един полуразкъсан албум, овехтял и прашен скрит на тавана, разкриваха истината за това кой съм, само че аз още не знаех.
Изглеждам като всеки един. Не се различавам от никой. Само, че... загубих всичко по пътя на търсенето. Знаех, че съществува не съм в сънищата ми. Думите на старата врачка, още кънтяха в мен преди баба ми да и каже да мълчи...

-Той ще срещне момичето на последните Самодиви...

...не разбрах в началото смисъла на думите. Детското надделяваше и бързах да тичам на воля в гората по тревата с нападали и боцкащи бодли от огромните Ели.
Търсех непознатите пътеки от разказите и невидимите белези по малките полянки, от стъпките на танцуващи жени.
Събирах цветята и плетях малки венци. Оставях им ги да знаят, че съм бил там.
Никога не разбирах къде изчезваха, но така или иначе гората беше различна от всички други останали, които посетих след това през годините.
Сега сам се върнал в старата къща. Празна и скърцаща. Усещах я как диша и се радваше на присъствието ми. Уютно ме посрещаше и се чувствах спокойно, от много годени насам.
Гората не се беше променила. Всички пътеки в нея бяха изчезнали. Но познавах всяко кътче от нея в стремежа ми да я пробягам всеки ден, от единия и край до другия и да разбера тайните или да открия нечии забравени следи.
Понякога ми се струваше, че виждам в нея Малко момиче. Бягащо пред мен. Гонех го и се изгубвах с мисълта да зърна очите й.
Един път ми се стори, че носеше моето венче и очите и блестяха като злато.
Друг път я виждах, седнала на полянката и очите й, бяха кехлибарни като лешников цвят с усмихнат блясък.
Но в момента в който се приближих нея я нямаше.
Понякога я сънувах да се приближава и с тъга очите й, ме поглъщаха безцветни, като хищник слабата си жертва.
След това се събуждах и до сутринта мислех за нея.
Навика ми за чаша с водка и бучки тоник, успокояваха порива ми да скоча в гората сред мрака и да я търся, сред отчуждената студенина отблъскваща всеки.
Но тази вечер беше различна.
Бях на средата на пояната. Тя се приближи към мен и без страх ме погали. Усещах по настръхналата ми кожа, мекия приятен аромат на росна трева. Дългите й коси полепващи по мокрите ми пръсти. Приближаващата се топлота от изгарящите й меки форми.
Полупрозрачната и премяна едвам я прикриваше и със стъпки и танци, омайваше душата ми.
Следвах я бавно и леко вдървено, като че ли краката ми бяха вдървени.
Студенината от тревата се просмукваше и усещах пръстта, полепнала да пълзи по мен.
Всичко беше някак толкова живо... и невъзможно. Знаех, че ще се събудя и няма да мога за заспя повече. Исках да я докосна и да я отнеса завинаги, там където никой нямаше да ни открие и любовта между нас ще е възможна.
-Знам коя си...
-Ти си момчето на последните Караконджули...
-...момичето но Самодивите.
Прегърнах я, а очите и бяха Златни.
Притиснах я силно в прегръдката си, усещайки тялото си различно. Виждах в очите й, че ме приема такъв какъвто съм. Без да се притеснява.
Не ме обвиняваше.
Не се страхуваше.
Бяхме това, което единствено можем да бъдем късно вечер в сънища и в съновиденията ни. Преплитахме телата в нощните танци и всеки от нас се наслаждаваше на любовта с която дарявахме моментите.
-Ти ли плетеше венците за мен?
Това не бяха думи от приказки. Не беше и поредния ми сън. Желаех да я срещна, но не очаквах тези думи.
Пръстите и погалиха плачещите ми очи. Бяха препълнени от вятъра навлизащ в тях. Клоните с листата ни прикриваха, а Луната от полянката навлизаше с лъчите едвам и на оскъдната светлина изглеждаха огромни, както и стичащите се по бузите ми парещи следи.
-Плачеш...
Бях я срещнал. Най-накрая я намерих. Плачех от Щастие, но и от болка, че тя наистина съществува, а на сутринта пак щях да започна да я търся.
Беше й, сън. Защото... аз бях караконджул. С копита и опашка. Имах рога и можех да обичам и да дарявам любовта си, само на истинска Самодива.
Тя беше.
Преплела ме с дългите си коси в нежните си ръце и парещи целувки.
Пропадах с нея в прониквания и я желаех, все повече и повече, преливайки от ново усещане, че обичам.
След това, отворих очите.
Беше 2 през нощта и се отправих напълно събуден към камерата, за да направя компания на мислите си и леденото питие, което щеше може би да успокой възбуденото ми тяло и съзнание след поредния сън.

Беше невъзможно.

В ръката си държах леденото питие и преди да отпия и да го задържа в устата си, докато ме изгаряше и преглъщах... я изпуснах.
Разби се на стотици парчета в стъпките от копита, свършващи в краката ми.

За първи път се усмихнах спокойно.
Значи всичко беше истина.
Тя съществуваше.
Моята малка Самодива.



Няма коментари:

Публикуване на коментар