Хаос.../2/

Всичко е толкова объркано.
Непредсказуемо...
Вярвам в несъществуващи пророчества.
Отъждествявам илюзии, мечти, блянове... с Фантазия.
И всичко започва със затварянето на очите.
Въображението си играе в мен и създава безразборен Хаос...
Поне до това заключение стигам късно в нощите с гостите ми Самота...
Тъмнина...
Меланхолия...
-Не ме карай да се влюбвам в теб...
Молба ли беше ?!...
Заклинание...
Или... го казваше на всички...
Изпих си кафето мълчаливо и затръшнах вратата без да видя цвета на очите й.
И скочих с бънджи в Хаоса...
Повлякох страховете си...
Навлякох си Терзание...
Умиление...
Дребни незначителни мисли...
Очаквах щастие да изгрее в поглед с докосване...
Телефонен звън...
Случайна среща...

Една година очакване.
Мълниеносно спречкване със себе си...
-Защо си такъв?!... Какво очакваш ?!...
-Нищо... - даже не зная защо продължавам.

Объркването се смени със съжаление.
Навлизам в етап на нов период.
Очаквам промени последвали трудни решения.
И... я видях...
Седнала на пейката, фонтана плискаше пръски на слънцето, а лъчите се провираха през тях във миниатюрна Дъга.
Огромните й очила прикриваха половината лице.
Беше остригала кестенявите масури, с които обичах да си играя и разрошвам.
Усмихваше се.
Беше ме видяла преди да се усетя, че тя е тази, която ме изкушаваше за втори път.
Мотора работеше на тихи обороти.
Двигателя почти не се чуваше, но усещах вибриращите му трепети преминаващи праз тялото ми, като напрежение от възбуда, страх, дълго чакано удоволствие...
Стана и с плавна грациозна походка в ослепителна усмивка се приближаваше към мен.
Изплашен и все още стискаш спирачката... не смеех да дишам...
Тръпката се надигаше от стомаха ми и пълзеше по гърлото в опити да излезе от мен...
Сълзите ми напълниха очите да прелеят и само очилата ми предпазваха слънцето да ги обагри с цветовете си в бразди по бузите...

Една година и моят ХАОС се появи отново...

Започна с една арогантна закачка и свърши с пропадането в необятните утрини, мързеливите съботи и недели, приготвените палачинки и единственото слънце, което нарисувах на една стена срещу прозореца на хотелската ни стая....
Всичко или нищо... и тя изчезна...

Сега се появяваше и нямах представа, какво да очаквам.
Нима тези наши тропизми ни завладяваха неусетно или просто бях от хората подвластни на адреналина...
Изгасил мощния двигател на мотора се бях облегнал на него и с нетърпение свалил каската попивах плавните й движения...
-Здравей Хаос...
И се хвърли на врата ми...
Не задавах въпрос.
Не исках да знам какво й се е случвало.
Наслаждавах се на топлината от тялото й.
От целувката.
От усмивката й, последвала кикота й, с невероятното и весело излъчване.
-Готов ли си и...и този път да ме последваш пак ?!...
-Разбира се Ди...
Едвам с гърлен глас признах нетърпението и желанието да съм с нея, независимо към какво ще ме изправи...
Беше изненада, бях със затворени очи и не знаех с какво се съгласявам.
Това беше единственото и условие... да и се доверя на сляпо.
Бях готов и на по-малко, защото тя беше жената разтуптяваща сърцето в мислите ми.

Тя беше Хаоса...
Всичко това започна, заради голямата ми уста и всичко щеше да завърши с лентата вързваща ми очите.
Сложи ми внимателно каската и потънал в тъмнина, всички сетива ми заработиха на пълни обороти.
Намести се пред мен на седалката.
Притисна гърба си към мен и я прегънах ослепял...
Мотора изрева мощно и потегли със 190 конски сили, отлепяйки предната гума и оставящ следи на асфалта с мирис на изгоряла гума и бензинови изпарения.
Прегръщах я и усещах накланянето на мотора на завоите...
Имах чувството, че виражите са уголемяват и чаках с нетърпение да се протъркат коленете ми в асфалта.
Усещах вибрациите на мотора.
Бързите смени на скоростите.
Мощното изстрелване от место и внезапните спирания.
Мълчаливо потънал в тъмнина доверил се на тръпката, инстинктите ми бяха като замрели...
И това не беше всичко...
Едва сега започваше...

Мотора спря рязко притискайки ме плътно в нея.
Помогна ми мълчаливо, както се бяхме разбрали предварително и тръгнах до нея усещайки, че газя по трева...
Усещах слънцето парещо раменете ми.
Чувах тишината на стъпките от няколкото човека около нас.
Всичко беше толкова бързо, че не успях да разбера кога ми закопчаха всички катарами.
-Обеща да ме последваш, без да задаваш въпроси?!...
-Да, при условие, че ми разкажеш какво се е случило с теб...
Усетих топлата и малка ръка в своята и ме повлече.
Помогна ми да изкача две стъпала и се троснахме на дървени седалки.
-Мълчи моля те, каквото и да чуеш...
Грохота започна мълниеносно, извиваше бясно.
Увеличаваше се със всяка измината секунда...
Започна бавно да друса и стомаха ме се сви ниско долу, като притиснат от нещо докато имах чувството, че политам нагоре.
Ушите ми заглъхнаха, а тялото ми се изпълваше от напрежение...
Не усетих колко време е минало.
Стисках ръката й, а треперещото и рамо се беше свило в прегръдката ми.
Не бях единствения изправен пред страховете си, но бях единственият, който не знаеше какво точно става.
Предполагах към какво ме е насочила и странното беше, че ми харесваше.
Усещах вятъра проникващ през отворената врата.
Хладта на високите облаци сред, които летяхме и очакването да полетя надолу.
Чувах песен на ENYA в далечината.
Прекъсната от сирена и тя ми помогна да се изправя до нея.
Все още с превръзка на очите, треперещ целия от неизвестност, доверяващ се на ХАОСА стисках силно ръката й, за да не я изгубя отново.
И тогава изгубих ориентация.
Изгубих сигурността...
Пропадах с въртене и усещане за безтегловност.
Вятъра пищеше проникващ в каската ми и беше единствения признак, че се движех.
Пропадах.
Без да зная със каква скорост се приближавах към земята.
Въздуха почти не ми стигаше.
Поемах го напразно и се мъчих с изгарящите ми гърди да дишам.

Стискаше ръката ми.
Усетих да ме обгръщат краката й.
Ръцете й, ме прегърнаха през шията и в слепотата си безпомощен се вкопчих в нея.
Бях зависим.
Доверих се на сляпо.
Като любов от пръв поглед.
Скок със бънджи.
Проникване с наслада.
Изгаряща страст.
Приятна болка от стенания...
И...
Желанието за още... и още... и още...
Удара от спирането на пропадането ни със отварянето на парашута изкара въздуха ми...
Държах я в прегръдките си.
Усещах плавното носене.
Възбудата ми растеше.
С нея и Хистиричния ми смях...
Смееше се с мен.
Гърдите и се повдигаха и се притискаше.
Усещах я пак, като предишния път...само, че не правехме...
И земята ни удари.
Претърколихме се няколко пъти, докато не я усетих над себе си.
Превръзката ми се охлаби и видях надвесено най-прекрасното лице...
Усмивката и ме успокои сменяйки адреналина с чувство на възбуда ...
И за първи път виждах очи с цвят на ... Огън.
Роден от Хаос...