петък, 18 април 2008 г.

Отражението...



-Днес ще живееш ли отново ?!...
-Ще се опитам да намеря сили въпреки трудностите, които ме сполетяха. Ще гледам напред с надежда. Това е единственото нещо, което не успях собственоръчно да пречупя в себе си.
-Днес ще дишаш ли ?!...
-Защо?! Какво има в това, да не можеш да поемеш въздух, задушен от тревоги. Подобно на страх е. Потопява душата в студа, същия, като болката в затворените очи.
-Днес ще помниш ли ?!...
-Нищо не е останало. Ще потопя мъката си на дъното в чашата. Ще си приказвам с въображаеми приятели излизащи от стените. Ще идват поотделно и ще се мразим взаимно.
-Днес ще молиш ли ?!...
-За малко топлина и прегръдка. За радостта, да я открият вътре в мен, непотърсена след последната усмивка. За докосването, което не усещам от поглъщащата самота.
-Днес ще бягаш ли ?!...
-Да. Сълзите ще капят в безчувствените ми крака. Ще избирам посоки в тъмното поемайки страданието, като избор направен от други. Желанията ще се посипват, като пепел в бурните вълни на безсилието.
-Днес ще падаш ли ?!...
-Всеки ден е възможност да се опитвам да ставам. Неустоимо е, от загрижеността на изпитващите съжаление. И да не помниш, колко си обичал без смисъл, когато си се раздавал.
-Днес ще променяш ли ?!...
-Няма да се опитвам. Макар, че душата ми желае да се пренареди в живот изпълнен с нови трепети. Не помнеща минало. Не помнеща, дори съществуването ми. Забравяща тревогите.
-Днес ще привличаш ли ?!...
-Тъмнината в сърцето, изпълнена с драма събираща се в пъзели. Играта на думите, убиващи мислите по-празни от пустиня. Блясъка на очите, проникващ в нощите носещ се с пламъка за Зеленооката.
-Днес ще Обичаш ли ?!...
-Ще Обичам. Без да изпитвам чувствата от споделянето. Без да ме знаят забравените. Унищожавайки собственото си тяло, погубвайки го в немощ и самосъжаление.
-Днес ще мечтаеш ли ?!...
-Да мечтаеш в остатъците на лъчите, залязващи с усмивките на богатството е лесно. Трудно е да пътуваш в утрините с погледите от съвършенството, завинаги потопили задръжките им в тропизмите.
-Днес си различен. Какво е станало с липсата на желание да се бориш, а примирението ти се е преродило в жажда за нов живот ?!...
-Днес ли?! НЕ! По-скоро винаги. Смятах без да осъзнавам, че... "Камъчето на Щастието"... трябва да го стискам в ръката, а не да го настъпя за да се преобърнат нещата. Грешка...
-Днес, май... има Надежда да се усмихнеш най-накрая ?!...

...Инвалидната количка с леко скрибуцащи звуци, започна да се отдалечава назад. Две слаби ръце, изпълнени с напрежение и тревога стискаха колелата и бавно я скриваха в тъмнината на коридора към мястото, където светлината се губеше в царството на мрака.

Отражението в огледалото потънало в тишина и прах, беше останало на същото място и го наблюдаваше с усмивка...

-Днес не се усмихна. Но може би... утре. Може би... скоро. Но със сигурност пак ще се Усмихваме...

Няма коментари:

Публикуване на коментар