петък, 18 април 2008 г.

-Аз съм Гейбриъл!...



-Пиеш ли в момента Кафе ?!...
-ДА! - трябваше да отговоря на два въпроса по един и същи начин. Единия беше истина, другия глупава лъжа. Току що бях отпил от пластмасовата чаша, полуизстинало отвратително кафе. Усещах горчивия вкус и едвам го преглъщах. В момента, в който се съгласих натиснах петата си и кабърчето се заби дълбоко, навътре с раздираща болка. Изпрати сигнали по всичките ми неврони настръхнали в момента на острото усещане. Апарата отчете повишеното ми вълнение, което в случая показваше, че всъщност казвам истина...
-Ти ли си прословутия Гейбриъл ?!...
-ДА! - истинското ми име всъщност е Гавраил, бях един от седемте, но повече ми харесваше да бъде ангел на смъртта, отколкото Божи вестител... Тук щяха да разчетат поради по малка доза вълнение, че казвам лъжа...
-На... 26 октомври следобед, беше ли в хотел Плаза ?!...
-НЕ! - щях да си поиграя с тях. Натиснах петата, а на листа апарата отчете истина. Имах точно час и половина докато пръстите ми в обувката подгизнат лепкаво с топлата ми кръв.
-Наемал ли си стая 906 с името Гейбриъл ?!...
-НЕ! - натиснах по силно. След два часа, кръвта ми щеше да се просмука в гьонената подметка и да ми остане много малко време, преди да ме издадат червеникавите отпечатъци от обувките. Отчетоха истина. Съвсем щях да ги объркам.
-Ти ли стреля от прозореца в 16:12 ?!...
-НЕ! - бях намерил малко по голямо кабърче от миналия път. Усещах го почти до костта на петата и болката напълни очите ми. Натиснах по силно. Преглътнах усещането и се радвах, че бях обул високи боти с един размер по големи. Имаше повече място в тях за да мога да раздвижвам схващането на пръстите си от разраняването и да може да се събира вътре кръвта ми, ако разпита ми случайно се проточи. Надявах се до три часа всичко да е приключило и да се возя в таксито към любимия ми бар. Отчете истина.
-Ти ли остави оръжието си до прозореца ?!...
-НЕ! - това беше почерка на Гейбриъл. Той винаги го оставаше и с това си преписваше заслугата за убийството. Болката ми още беше поносима, но я усещах да пулсира съвсем гореща. Щеше да стане и по лошо. Имаше още време. Отчетоха пак Истина...

Играта продължаваше. Отговарях внимателно и объркващо. Можех и само с мисълта си да ги измамя, но исках да съм по убедителен. Времето напредваше, а страха ми от проточването се засилваше. Това беше и единственото ми слабо място.
Накрая всичко приключи и докато се бях отпуснал на задната седалка и се возех с нервния шофьор на таксито, премислях всяка дума и лъжа, които изрекох без да се обади съвестта ми. Аз нямам съвест.
Харесвам усещането да отнемам живота и да виждам как угасва пламачето в очите на жертвата. Като наркотик, който те потопява в страната на удоволствията и го желаеш все по силно.
Убивал съм всякак, но напоследък изпитвам единствено тръпката да наблюдавам от оптиката, как куршума прониква в окото и унищожава всичко зад него. Свличането и безжизнените движения на тялото.
Седнал зад бара отпих жадно голямата водка, почти пресушавайки я до дъно. Изгори болката в тялото ми и успокой възбудените ми неврони. След втората почти спря да ме боли петата. Отпускайки се, се отдадох на изкушението да продължавам да си представям случката от хотелската стая.
Огледах се и я зърнах. Беше сама и очакваше клиенти. Нямах настроение за разговори, просто исках да се потопя в тялото й. Да проникна надълбоко и да почувствам разперването на крилете се. Не ми липсваше това усещане. Получавах го докато ги чуках. Различни всеки път в различни хотели, в различни градове.
Отнасях се гадно и понякога ги оставях да си тръгнат, преди да се събудя. Но Рядко. Това бяха моите пороци заради, които се отказах от всичко. Доставях на тялото и съзнанието си нуждите взимайки ги от беззащитните празни погледи, изпречели се на пътя ми.
Още лежеше с разпилени коси по възглавницата в намачканите сатенени чаршафи, пазещи топлината от тялото ми. Следите ми показваха, къде съм лежал до нея и... бях я оставил да диша. Пощадих за първи път някой тази година. За сега...
Извадих куфарчето под леглото. Сглобих набързо снайпера и поставих оптиката. Включих окуляра за нощно виждане и отворих прозореца. Разстоянието показваше с 56 метра повече от предишния ми изстрел. Невъзможно дълго и далечно място за уцелване. Но не и за мен.
Замрях. Издишах въздуха. Обрах мекия спусък. Прострелях тишината докато куршума изминаваше разстоянието до окото на жертвата. Почувствах Еуфорията от удоволствието на поразената душа. Почувствах как потекоха нови сили в мен. Почувствах се отново ЖИВ.
-Аз съм Гейбриъл! И Харесвам това, което Съм!- усмихнах се в тъмнината...
Легнах до нея и проникнах бавно, докато се спусках в празнотата й. Разперих мощно криле и отново полетях...

Няма коментари:

Публикуване на коментар