петък, 18 април 2008 г.

Съновидения.../2/


Напоследък, колкото и бързо да тичам имах чувството, че тъпча на място. Усещането за непълноценност, се беше сменило с настроение от апатия и меланхолия.
Точно тогава, като по... "Заповед на Щуката", пред мен се появи един старец. Спрях до него леко уморен и с усмивка го приветствах.

-Ще имаш ли нещо против, да повървя до теб известно време?!...

Погледна ме, леко се извърна и продължи да върви. Каза си нещо, което само той си разбираше и свали качулката от побелелите си коси...

-Здравей страннико, искам да те попитам нещо?!...

За първи път, се случваше да спра своя бяг. На всичкото отгоре да приказвам от години с непознат, а той да иска да ми задава въпроси. Всъщност бях повече от любопитен, отколкото изненадан и с усмивка се обърнах в очакване.

-Разбира се, защо не. Може пък, да науча нещо от твоите въпроси за себе си...
-Обичал ли си?!...

В първия момент си помислих, че не съм чул добре. Нима ме питаше, такъв банален въпрос. Очаквах нещо възвишено. Да определя от мъдростта му, кой сам?!... В какво се превръщам и по какъв път съм поел?!...

-Виждам объркването ти. Ще ти дам малко време да си помислиш.

И докато го изричаше уморено, седна на крайъгълния камък на кръстопътя.
Замислих се, изправен пред него с опулени очи. Прехапах устните си. Започнах да се връщам в забравените спомени, кога за последно обичах.
Изплъзващото се чувство на допир и нежна топлина, започнаха да пълзят във мен. Сърцето ми започна да бие по бързо, а гърдите ми учестено поемаха въздуха.
Стареца се усмихна, сведе доволен поглед и тихо продума.

-Млад си, още не си се научил. Тепърва ще обичаш истински.

Още по странното беше, че не съм млад. Обичал съм много пъти. Обичал съм постоянно. Само, че ...като, че ли всеки път нещо ми липсваше. Празнотата не се запълваше и отронваше парченца от мен в дълбоката пропаст на самотата ми. Ставаше все по зле и по зле. Плашех се и затова бягах от всичко.

-Приличаш малко на мен - каза ми стареца - ще се научиш да разпознаеш истинската любов. Трябва ти още време.

Повдигнах очите си, докосвайки го с поглед, бръкнах в широките джобове на дънките. Качулката донякъде се беше отметнала назад и очите ми жадно поглъщаха светлината с усмивката му. Като лавина думите му ме връхлитаха преди да успявам да ги осъзная.

-Как? Та аз си мислех, че бягам от нея, а ти сега ми казваш, да се върна назад?!...
-Избора е само твой, аз мога само да ти покажа, какво ти липсва...

Липсваха ми много неща. Не бях готов, точно сега да ги споделям с него, но като, че ли пламъчетата в очите му друго говореха.

-Липсва ми самоувереност, че съм някой. Живота се комерсиализира и матерялното надделява над потребностите. Интересите надсочеха желанията, а чувствата ни се замениха със блясъка. А аз съм най-обиновен и самочувствито ми отдавна си тръгна.
-Бягаш, защото обичаш...

Дори пред себе си, не желаех да отговоря на този въпрос. Вътрешно изпитвах страх със пълзящи стоманени обръчи, стягъщи душата ми. Стомаха ми се свиваше, а тялото ми се паралезираше с ледени усещания в изтръпващите ми крайници.

-Трябва да послушаш сърцето си. Позволи му то да избере. Ще се изненадаш, колко правилни избори взима само...

Слънцето напичаше зад гърба ми и сянката от тялото ми падаше върху лицето му. Дълбоките му бръчки ме успокояваха, а очите му блестяха с онзи пламък носещ любопитство и...

-Да, прав си. Бягам защото я срещнах. Защото тя е красива...
-Танцува ли?!...
-И е Самодива...
-С пъстри очи...

Нещо ме стегна, въздуха ми спря и забравих да дишам. Гърдите ми изгаряха, а отчете ми я виждаха в полупрозрачната и премяна да се върти в кръг около лунните блясъци по полянката. Прикрит зад дървото, онемял и забравил за времето, не смеех да мръдна да не я изплаша.
Тялото ми се вкамени, пръстите ми побеляха от стискане в дланите, а гърлото ми крещеше за въздух и безсилни крясъци в тишината...

-Виждал си я. Какво стана след това?!...

Стареца се усмихна, сведе глава. Отпусна раменете и...

-Избягах, като теб...
-Колко време?! До кога бяга?!...
-Цял живот. До сега...

Изненадах се от думи те му. Нима това е по-силно от нас?!... Нима не можем да раздаваме обичта си?!... Колко е трудно да покажем, че Обичаме някого.

-А ти не продължавай напред. Върни се... и заради нас й покажи, истинската любов. Чувствата на душата и как обичаме когато ни е страх и плачем сами в нощта...

Тези думи ме сепнах. От къде знаеше, че плача самичък. Чашата с водка прокрадваше в спомените ми пътечки по които се връщах в реалността, но този старец срещу мен кой беше?!...
Погледнах в очите му. В кафеникавите дълбини на блясъка. В жадните отворени устни... и познах себе си....
Видях се седнал на крайъгълния камък след години, прегърбен в бягствата от щастието си. Изморен. Самотен. Разговарящ със себе си.
Студенината ме поглъщаше и се превръщах в сивота. Борех се с последните си сили да върна на душата си топлината...
За първи път знаех, какво да направя с живота си...

Отворих очите си. Слънцето тепърва пробиваше през щорите. Имаше още един час докато часовника ни събуди. Надигнах се над лицето й, а шума на вълните ми правеше компания.
Усмивката й, леко се накланяше на една страна, а очите и шареха под клепачите. Отметнах един кичур от разрошената й коса и
този път останах , потънал в здрача докато я пазех в съня й.

Няма коментари:

Публикуване на коментар