петък, 18 април 2008 г.

Огледалото на Душата...



Сюрреалистичното прекланяне му беше счупило коленете. От тежината на камъка, пукнатините бяха откъснали тежката глава. Помня го от предишното си идване, облян на пиедестала целия в бяла светлина. Сега не беше останало нищо. Сиви парчета се търкаляха раздробени и създаваха безпорядък в хаоса сред останки. Мислителят не съществуваше. Освен в моето съзнание целият в блясък. Може би, някой ден ще се върна да го възстановя, ако не стане на пясък или прах.
Призрачно от стената, две увиснали очи от картината, утопично наблюдаваха тягостно и подтискащо. С нокти времето, беше разкъсало дрехите на жената, но все още си личаха очертанията на гръдта й. Дребни остатъци от парцали, посивели и изхабени се въргаляха на пода откъснали се от тежината на сумрака.
Нещо привлече вниманието ми и прескачайки се приближих с неуловимо усещане от пълзяща в мен тягостна нотка на страх. В краката ми, Усмивката на Мона Лиза прегъната беше долетяла и легнала до отчупените устни от някогашното замислено лице. Посегнах и с навеждането в мен плъзна болезнен спазъм от стомаха към гърлото ми, причинявайки странно усещане. Пръстите ми трепереха от напрежение, а челюстите ми стискаха зъбите в опит да ги счупят.
Като, че ли в стаята витаеш сила, която пазеше целувката им. Стиснала ме в неуловим хлад, просмукващ силите ми, без да мога да си отдръпна ръката. За цяла една вечност ме потопиха в халюцинационният мираж на мнимите им сънища сред ледове.
Сепването беше от неосезаем допир, погалил белезите по бузите. Качулката прикриваше тъмните ми очи, а аз едвам се откъснах с плаха стъпка в средата на помещението. Болка пареше лицето ми, а сълзите потъваха в кървящите рани, отворени отново. Губеха се в кръвта и като натежали капки падаха парещи върху гърдите ми.
Дишах тежко и бавно, объркан с растящо любопитство от тайнствеността. Противоречиво и подозрително, всичко оживяваше в мистериозност, а аз губех отново. Усещането беше, като пробождане с игли по цялото тяло, наредени в гъстота със звучно трептене разкъсващи кожата.
И тогава видях Огледалото. Отразяваше симетрично несъществуващи дървета в абсолютен синхрон. Вятъра еднакво развяваше клоните, подканяйки те да стъпиш на тях и да скочиш в празното пространство.
Видях неща, въображаеми от минали вечности. Подсъзнателно всичко подтикваше съзнанието ми да падна. Последното усещане, което щях да имам преди да стана от щитоносец в обикновен човек.
Тя ми липсваше.
Но нямаше да се подчиня безцелно на разгневената празнота, изкушаваща ме към потока на забравените мъртви спомени. Всеки един е като енигма. Все още ме изпълват с чувствата и емоции, сподавяни в желания за докосване на пленителната й усмивка.
Поразителна и смайваща с дъха тръпка, ме прегръщаше изправен срещу огледалото. Видях очите й, такива преди да се усмихнат. Успокоени. Чисти. Сини.
По удивителен начин образът й, мълчаливо ме хипнотизира и сграбчи в разкриващи послания, загубили се във вечността на времето. Проникваха в мен мълниеносно и едвам успявах да усетя светлината нахлуваща в хладта на стаята от огледалото.
Същото чувство, което изпитах докато наблюдавах невъзможната целувка на пода, ме провокира опиянен и преди да се усетя прелъстяващо, разгръщах нектарните й устни с вкуса на недостъпния далечен касис погълнал ме в претопяващата лудост на безумието с неподправени съвършенства.
Лепнещи сокове от зрели плодове нахлуваха равномерно освобождавайки ме от задушаващата примка на съзнанието ми.
Неволно притворил очи почувствах пропадането. Събуждах се във възбудата да обичам отново. Да продължавам да я търся, пленен от огън и жар. Подпален да докосна сърцето й, там където е скрита моята душа.
Стоях разперил ръце. Отворил очи на ръба на огледалото.
Нищо не ме задържаше в мрачния свят на безвремието.
Оставих се да ме повлече чувството на любов. Виждах Синевата за първи път, като Човек. Усещах болката на Надеждата, че пак ще я прегърна.
Не правих опити да спра пропадането. С ускорение тялото ми се обгръщаше в пороците на живота. Тепърва щях да се уча да живея в безчувствения и равнодушен свят, потънал в апатията на бездушни същества.
Може би, пак щях да срещам Лъжливия, но без спомени нямаше да знам как да се измъкна от изпитанията, на които ще ме подлага отново.
Само се надявах, като се събудя да я помня.
Нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар