петък, 18 април 2008 г.

Последната Маргаритка...




Бях потънал от половин час в старото кресло на дядо ми. Наслаждавах се на топлината от камината, а пламъците танцуваха с отражения родени от въображението ми. Омайваха съзнанието ми в сменящи се картини с множество образи в спомени от разказите му.
Беше края на август и макар да идваше циганското лято, високо в планината нощем ставаше студено. Хлад от гората пропълзяваше до верандата със скриването на слънцето. Студените тръпки се просмукваха в дрехите ми, а кожата настръхваше, без да е запазила топлината от горещия ден.
Това беше най-приятния момент от деня и го чаках с нетърпение. Прегърнал чашата с червено вино се любувах на тишината, нарушавана само от протяжните стоновете на дърветата погълнати в мрака.
Първите ми спомени бяха от тук с дядо ми...

... Чаят топлеше ръцете ми, докато слушах в захлас как измисляше приказки с такава лекота, все едно му се бяха случвали. Завиваше ме с едно старо одеяло просмукано с аромата на мокра трева и Маргаритки. Изпиваше по две чаши червено вино и винаги с тях свършваше и приказката.
След това се събуждах под дебелата завивка с първите лъчи навлизащи през прозореца. Гъделичкаха лицето ми и почти в просъница хуквах бос да го търся. Тревата боцкаше краката ми все едно стъпвах върху таралежи и увисвах на врата му всяка сутрин с молби да продължи приказката.
-Довечера ще ти разкажа - и усещах твърдата му брада, докато се заливах с кикот в огромните му ръце...

...Усмихнат отпих от чашата с червено вино стоплена от шепата ми в приятната лъхаща топлина на огъня, превърнал до бяло дървото с обгръщащата си прегръдка. Букета от аромати на виното носеше спомени...

...от дивите ягоди и малките сочни круши, къпините с трънчетата забиващи се нарочно в мен и дъха на дърветата със старата им кора.
Колкото по навътре влизахме в гората, толкова повече имаше и тичах да ги късам и събирам в една кофичка. Дядо само се оглеждаше и мълчаливо ме следваше. Рядко говореше все едно гората спеше след нощния си живот и не искаше да я събуди.
Имахме си и тайна нашата малка полянка, която по обед беше огряна от слънцето. Сядахме в средата й и си разпределяхме от кофичката, каквото е останало по равно. Винаги успявах да си скрия по някоя къпина в повече, но дядо само тихомълком се усмихваше.
Там ме научи да стрелям с лък. Да спира да дишам. Да опъна тетивата и да чакам полъха да увисне. И като потекъл сок от праскова по брадичката, да го обера внимателно с пръсти преди да е капнал... да пусна стрелата.
Показа ми как да различавам следите на животните. Да следваме дирята и да ги откривам. Да стъпвам безшумно, скъсявайки разстоянието до тях, за да ги видя колкото се може по-близо скрит сред гората.
Седнали на полянката се наслаждавахме на играта на вятъра с клоните. Танцуващите листа докосваха милващите лъчи на слънцето. А върху осеяната полянка с Маргаритки, сенките падаха с нежни целувки.
-Дядо, защо тук има толкова много Маргаритки?!...
-Това са сълзите на Самодивата...
-А защо плаче?!...
-Тъжна е...
-Ти виждал ли си я?!...
-Да...
-И аз искам да я видя...
-Не може. Още си малък...

...Червеното вино, беше свършило в чашата. Аромата му ми припомни забавен спомен за разговора. Дали от опиянението и топлината, която се беше разляла в мен или от желанието да открия доказателство за думите му, реших да наруша обещанието си ...

-Обещай ми никога да не идваш на полянката с Маргаритки нощем.
-Защо дядо, какво ще стане?!...
-Сега няма да го разбереш, но и като пораснеш е по-добре да не идваш. Обещай ми?!...
-Обещавам. Ще ми направиш ли палачинки с шоколад?!...

...Любопитството ми се смеси с въображението и успяха да ме вдигнат в желанието да проверя, какво има на полянката с Маргаритките. Студения мрак и скупчените страшни клони препречващи пътя с крясъците на диви животни, нямаше да ме спрат и изплашат.
Нахлупих качулката на суитчера падаща ниско над очите и почти прикривайки лицето ми в тъмното, тръгнах по забравената пътека. Припомнях си как се научих да стъпвам безшумно и да разгръщам клоните без чупещия им се звук.
Спирах заслушан в гората и само по бледата светлина промушваща се от пълнолунието се приближавах с бавна крачка. Старата пътека беше потънала в трева, но различавах виещите се очертания.
Сърцето ми препускаше диво, сякаш ме преследваха чудовища. Чувах несъществуващи гласове стряскащи и изпълващи с адреналин тялото ми. Сетивата изостряха нервите ми, а напрежението пълзеше в мен неконтролируемо. Усещах пълзящи ръце, опитващи да стиснат гърлото ми. Въздуха засядаше в гърдите ми и те изгаряха до следващото вдишване.
Бях при полянката, замръзнал сред клоните без да издавам звук. Тишината беше заляла всичко. Затворих очи. Спрях да дишам. Вътрешно в себе си опънах тетивата в очакване на полъха да увисне...и...
За няколко секунди бях се превърнал в гората. Бях листата и клоните. Вятъра сред тях. Успях да отделя всички звуци и да ги спра в съзнанието си. Тогава чух нов звук. Непознат. Сякаш нещо капеше. Но по меко и падащо тупваше сред тревата.
Отворих внимателно очи и видях на мястото на звука, как се появи малко цветенце. След това видях да се появява още едно. Седях спрял да дишам и не вярвах на това, което се случваше. В тъмнината започна да се очертава седнала фигура. Първо се появи косата й. Сякаш беше кашмир и леко се стичаше, като малък водопад. Блестеше пенлив и очертаваше голите и рамене.
Появиха се ръцете й, снежно бели и издължени от нежност подпрели се на коленете й, върху които беше седнала странично. Леко наклонена на дясно, тялото се очертаваше нагоре към гърдите й.
Виждах в забавен каданс, все едно от ръката на художник се появяваше ослепително красива жена. Голата и снага, се покри със прозрачна роба, без да успее за скрие прелестните на тялото й.
Лицето й, беше наведено и сълзите падайки се превръщаха в бели капещи Маргаритки. Цялото и тяло леко се повдигаше от хлипове и като, че ли нарочно се прикриваше със посипващата си копринена коса.
Не можех да се откъсна хипнотизиран и със всяка секунда тя ме привличаше. Спотаените чувства в съзнанието ми изпращаха сигнали в тялото ми и без да се усетя бях клекнал сред тишината в средата на полянката.
Първото нещо, което направих, беше да поема въздух примрял от нужда, колкото мога по тихо в тишината. Това я стресна и тя подскочи. Очите й бяха големи с поглъщащата светлина на пъстро-зелено и едвам удържах поривите си към нея.
Повдигнах глава, озовал се клекнал в краката й, изпитах желанието да я докосна. Исках да се изправя и да видя лицето й. Устните й, които не бях видял до сега се отвориха и усетих парещия ароматен дъх, които никога нямаше да забравя с усещането от мига.
-Кой си ти?!...
Гласа й, леко се промуши в мен и изгори половината ми тяло. Премина и ме докосна с тихия си тембър, жигосвайки ме завинаги със звука на изкушението. Безмълвен, с пълзящи по мен чувства на паника, едвам успях да се изправя със треперещи от вълнения страхове.
Очите ми, без да мога да ги контролирам проникнаха в нея обгръщайки ме с топлина. За миг от секундата се пренесох във времето и потънах във забравата. Сълзите ми се стичаха по скулите и като изгорял пламък оставяха следи.
Видях я да танцува, за първи път. Прозрачната робата очертаваше прекрасната й снага. Устните й целуваха плахо едвам, едвам. Ръцете й галеха милващо в спомена за последната обич. Беше толкова щастлива, защото Самодивите носят любовта.
Вече знаех нейното име запечатано с болка в мен от страха, че ще пожелая да я притежавам докато сутрин отваря очите си в изгрева.
Това ли беше тъгата й. Заради, която полянката беше осеяна с Маргаритки. Заради това ли, тя не танцуваше вече в лунните лъчи на притихналата гора. Нима можеше някой да и отнеме свободата с Любовта и да наруши личното пространство. В това ли се превръщаме, когато желаем само собственото си щастие.
Затворих очи и я прегърнах със силните си ръце. Загуби се в тялото ми, дарявайки я със собствената си свобода. Тя имаше по голяма нужда от нея от колкото аз щях някога да имам. Бях човек, щях да се справя със трудностите, преодолявайки не само страховете си с огорченията, но щях да продължа напред с гордо вдигната глава.
Може би богатото въображение в наследство от дядо ми и срещата със истинска Самодива щяха да ме направят и по-добър. Това беше нещото, което щях да разбера с течение на годините.
Последното нещо, което помня беше Прекрасния танц обсипваш очите ми с радост от Щастливата усмивка на Самодивата...

...Когато се събудих, камината отдавна беше изгаснала. Слънцето гъделичкаше бузите ми през пробитите завеси. Успях да се събуя бос и да стъпя в утринната роса гъделичкаща с тревата краката ми.
Качулката от суичера, беше още на главата ми и я дръпнах назад за да се насладя на сутрешните топли лъчи. Лицето ми беше огряно с усмивка, а тялото ми се въртеше със стъпките във танц, дарен ми в незабравим спомен от Зеленооката Самодива...

-Татко, татко, а какво стана, когато си отвори шепата?!...
-Намерих в нея последната Маргаритка...- и прегърнах дъщеря си на верандата, завита в одеялото просмукано с аромата на мокра трева и Маргаритки...

Няма коментари:

Публикуване на коментар