петък, 18 април 2008 г.

Осем, като вечността...



-Здравей...
-Здравей ?!...

-Още ли си с рижави плитки ?!...
-О, моят любим Осем, къде се изгуби ?!...

-Не си ме забравила...за 20 години...
-Продължаваш да ме закачаш?!... Липсваше ми...

-Първата ми любов! Едва вчера се смяхме заедно...
-Напоследък, не се смея...

-Нима не показваш прекрасната си усмивка и пламъчето в очите?!...
-Много грижи, малко свободно време, разочарования... Какво става при теб?!...

-Попаднах във водовъртеж от усещания по течение с ръбове. Опитвам да ги притъпя. Спускам се и установявам, че стават по-остри. Не загладени от удари. С онова чувство... пробождащо като бръснач, че ще загубя контрол и паниката ще завладее съзнанието ми...
-Познато ми е...
-...страха ще продиктува отдаването на провала в скали с имена на "депресия и унижение" впиващи се с не зарастващите си рани. Кръговрат на утопия живот.

-Променил си се. Спря ли да бягаш от любовта ?!...
-Да. Сега я търся. Свиквам с новото....

-Разкажи ми какво е усещането, забравила съм го вече...
-Задушава трезвата преценка. Променя настоящето. Надделява над разума и нуждата да скоча в поредния бързей.

-Срещу течението...
-В ехото от крясъци и желания, подвластни на вълните разбиващи се в душата ми...

-Чуваш ли шепота й в морето ?!...
-Това е гласът й. Нежен, заглъхващ, омаен в блясъка на сълзи по бузите й. Тихите стонове от тъмната стая, а аз съм застанал пред вратата с тъжни очи...

-Защо не влезеш да я прегърнеш, да и разкажеш за себе си. Страх ли те е...
-Тя не знае още за мен. Не ме познава. Как да нахълтам през заключена врата ?!...

-Напиши и писмо. Изпей и песен. Изпрати и слънчеви зайчета в нейните Пъстри очи...
-Не съм поет...
понякога,дори съм ужасен,
но в стих, да...
ще се опитам,себе си да изразя
за Ада няма да й говоря
даже, в него бил съм
леко надолу,там в ляво
с болката всичко около тебе гори
въпреки всичко, успях да изляза
малко, по-малко... жив съм
и...
нито съм черен демон
нито ангел
нито свръхчовек
дух не съм
нито пък звяра
но съществувам
изпълнен, с множество грехове
но...
плача сутрин преди да отворя очите
прегръщам възглавница, в самота
да я събудя със поглед
да бдя над съня й
по усмивката да гадая сънува ли
по устните да я прегърна, с мекота
да разроша косите й, нежно

да вдъхна утринната й роса
а...
нима ще мога някога да я позная
ако се разминем в коридор от тъмнина...

-Ето видя ли?!... и мен така ме обичаше. Бях го забравила. А сега и покажи, как обича мъжа Телец...
-Нима е толкова лесно, чувам я сега да плаче...

-Хайде почукай
приятелю на тази врата и да не забравяш да ми се обаждаш...- и връзката прекъсна.

Пристъпих бавно, едвам повдигнах натежалата си ръка. Стомаха ми се беше свил на топка и напрежение сковаваше движенията ми. Видях са как почуках и с поемането на въздух, чух глухите удари по врата...

Няма коментари:

Публикуване на коментар