Сянката й...

- Ще ми разкажеш ли някоя история?!...
Прегърнах малката си внучка с ококорени и пъстри очи и започнах да си спомням...

... как не можех да остана скептичен след случилото и реших да проверя до колко думите бяха плод на фантазията на моя дядо или истина, скрита в приказки, с които ме плашеха късно край огнището.
Кутията се появи, докато подреждах тавана му. Грижовно беше подвързана със стара овехтяла кожа и сякаш не беше отваряна с години.
Любопитството ми от малък надделяваше в мен с напрежение в пръстите и често изпусках чаши, чупейки се в краката ми. За малко да я изпусна от вълнение, а един спомен като от дежа вю ме стискаше бавно и пълзеше отвътре към гърлото ми все едно знаех какво имаше вътре.
Оставих я внимателно треперещ и се отправих към избата. Имах огромна нужда от голяма чаша червено вино, да притъпи неспокойствието ми, родено от объркаността, с която се сблъска моята реалност с митичното.
Знаех за кутията, че съществува някъде, но не я бях търсил. Не си бях представял, че ще я открия. И това, което е в нея. А за това е виновен дядо ми. Обичаше да разказва весели истории, когато идвах лятото при него. Може би въображението си го бях наследил от него. Възможно е той просто да ме е подготвял и все ми разказваше, че един ден животът ми ще се промени...
Сипах си втора чаша с вино и все още преглъщайки остатъка от течността, със сълзи в очите се отправих към старото кресло. Слънцето вече преваляше и сянката от дървото на двора падаше хладно и ме потопяваше в удоволствието на прохладния повей от гората.
Стискайки чашата внимателно, събрах кураж да посегна към тайната, скрита от много години. Възможността ми да избера да я науча или да я оставя недокосната, беше в моите ръце. Неволният импулс към устата ми и празната чаша надделяха и посегнах омаян към това, за което копнеех още от малък...

... за първи път я видях да плаче на един камък в края на поляната. Беше се свила и прегърнала коленете си, а косата покриваше наведената й глава. Чувах хлиповете й и в тих шепот докоснаха ушите ми. Стоях вкаменен, без да успея да помръдна.
Цяло лято щях да гостувам на дядо и от два-три дни тичах и разучавах гората. След няколко дни щях да стана на 7 и си бях получил предварително подаръка. Стисках лъка с кочан стрели и почти не дишах, за да не я изплаша.
От два дни никой нямаше на тази поляна и я направих мое царство. Обхождах го гръмогласно и го прекосявах мълниеносно, за да се изправя срещу въображаеми караконджули и вълци, решили да го нападат. Пусках стрели и се криех зад невидими камъни. Прогонвах ги доволен и опустошавах малките диви ягоди в единия й край, които на следващия ден пак бяха пълни с ароматни мънички плодове.
Бавно откъснах няколко по-сочни едри ягоди и се приближих до плачещото момиче.
Усети ме.
Вдигна глава любопитно.
Мълчеше и докато сълзите и капеха още, ме наблюдаваше. Спрях пред нея и умолително и поднесох пълната си шепа.
С трепереща ръка посегна и взе половината. Усмихна се и очите и блеснаха. Напъха ги набързо с малката си шепа в устата и тогава видях голямата й рана на ръката. Почваше от лакътя и стигаше малко под рамото.
Първото нещо, което ме научи дядо, беше как да си направя превръзка, ако се одраскам или нараня. Оставих си лъка с кочана до нея и бързо побягнах към къщата.
Тичах с всичка сила. Клоните драскаха лицето ми, но не ги усещах. Виждах мокрите й очи и болката, изписана на лицето. Прескачах през храстите и след няколко минути се върнах с една ролка бинт и марля.
В мълчание и двамата успяхме да направим някаква превръзка и доволни седнахме на камъка.
- Наблизо има храсти с къпини, искаш ли да те заведа?!...
Гласът и беше тих и леко звънеше. Все едно пееше песен и издаваше омайни звуци, с които ме караше да се усмихвам. Стоях глупаво и не можех да откъсна очи. Нямах сила и почти загубил възможност да дишам, се задушавах. Изплаших се и треперех. Цялото ми тяло настръхна и ледени вълни заляха всичко. Гласът и ме парализира и в един момент имах чувството, че ще умра.
В същия момент тя скочи и откъсна от една зелена трева няколко стръка и ми ги сложи в джобчето на панталонките.
- Това е босилек. Той ще ти помогне... - и се усмихна широко, а очите й бяха като истински звезди.
Гласът й премина през мен, като топла вълна с аромат на мокра трева, успокояващ и отпускащ вледененото ми тяло. Забравих за миг страха си и хукнахме рамо до рамо през гората...

В края на есента се прибрах при майка ми и баща ми и всичко започна да избледнява. Споменът за новата ми приятелка остана там на поляната. И в игрите... и в смеха помежду ни... и в тайната, която не споделих с никой.
Пазех я само за себе си и я криех с гривната, която ми подари в края на лятото. Беше от зелени камъчета, на които беше изписано едно име...
Никога не го забравих.
На следващата година с нетърпение очаквах да я открия, но полянката беше празна.
На по-следващата също...
И на по-следващата...
И на по-следващата...

... Надигнах празната чаша, без да се усетя и се чудех къде е гривната й. Бях я загубил и не можех да си спомня къде за последно я сложих.
Имах предположения коя беше моята приятелка от детинство, но съмнението остана да ме преследва до този момент. Щях да науча всичко.
Бавно посегнах и отворих капака, затворен от дълги години. Най-отгоре лежеше моята гривна. Същата със зелени камъчета и една друга с пъстро зеленикави до кафяво и златисто подобни камъчета. Имаше и едно писмо, адресирано до мен от дядо ми.
Вълнението ми се върна, сякаш не ме беше пускало. Гърлото ми пресъхна и поемането на въздух болеше. Настръхнал и треперещ, отворих писмото.
Ледени вълни от усещания пълзяха, докато чета редовете. Преживяванията на дядо ми, подобни на моите и една история, която никога не ми беше разказвал.
Неусетно се бях потопил в четивото, изгубил представа за времето. Поглъщах написаното и страховете ми се връщаха. Тялото ми се скова отново и едвам дишах. Стомахът ми се беше свил на топка, докато тишината ме беше сграбчила.
Когато прочетох всичко, знаех какво трябва да направя.
Знаех къде да отида.
Знаех и кой съм.
Благодарение на дядо ми, може би за първи път в живота си щях да се изправя пред надеждата с която живеех да я срещна някъде отново. Да я открия и да се почувствам отново жив с нея така, както беше волно лятото ни, в което я видях за първи път.
Копнеех да чуя гласа й. Да зърна светлата й коса, обсипващи с нежен аромат всичко. Издължените и бели ръце и крака на тялото й, което сънувах всяка нощ. Прозрачната роба, с която полуприкриваше прелестите си и онези очи...
... Онези очи, които и плачеха... и се смееха едновременно с устните, по които имаше сок от диви малки ягоди. Устните, по които имаше следи от сочни къпини. Устни, по които исках да впия моите...
Толкова време я търсех, а тя е била тук.
Сложих си зелената гривна. Излязох на двора и откъснах стрък босилек. Напъхах го в джоба и тръгнах към гората. Докато навлизах сред клоните, нахлупих качулката и се слях с тъмнината. Превърнах се в полъха по листата и тихия им шепот сред клоните. Бях играта на вятъра сред храстите и стъпките на малки животни в тревата.
Озовах се на малка полянка до езерото. Там, сред високите храсти, прикрит в листата. Седях и чаках. Поне това се бях научил през годините.
Облаците се отдръпнаха и Луната постепенно разкри силуетите им във водата. Взирах се внимателно и започнах да различавам ясно няколко жени. Знаех какво търся. Обходих храстите с поглед, докато открия това, което ми трябваше.
Самодивските им роби се сушаха на Лунните лъчи. Те не ми трябваха. Търсех техните СЕНКИ или по-скоро така казваха на булото си. Трябваше ми само то...
Открих Зеленикавото и се приближих до него. В момента, в който посегнах, чух нежната песен от гласа й. Омаята, която пропълзя в мен и леко ме обгърна. С една ръка в джоба стисках босилека против уроки, а с другата почти докосвах с пръсти Сянката й.
- Здравей, мой малки приятелю...
Неволно се бях обърнал срещу мократа гола и прекрасна фигура на русолява жена. Имаше малък белег на ръката си от лакътя почти до рамото. Очите й бяха огромни, а усмивката беше същата, като на онова малко момиченце, с което се смеехме сред къпините.
Ръцете й се бяха протегнали към мен в прегръдка и гърдите й бавно ме привличаха в капан.
В капан, който исках да се озова отдавна...
Все още стоях между нея и полупрозрачната и роба. Там беше и булото й. Подадох и робата, тя не ми трябваше, а гривната ми издрънча. Другите жени стояха отстрани и я гледаха с учудване на ръката ми.
- Здравей, моя малка самодива...
Усмихнах се и тя ме прегърна. Почувствах топлината на тялото й. Гореща вълна от емоции да залива очите ми, потичайки по бузите в леко наболата брада към устните ми, с които жадуваха да я целуна.
Отместих качулката назад и погледът ми блесна...
Другите жени се отдръпнаха стреснати, сякаш ме познаваха. Виждаше се страха в очите им. Нямаха си и на представа какво ще направя.
Исках само нея. Да споделя обичта си. Да я направя щастлива. А тя беше.
Седеше срещу мен. Продължаваше да се усмихва и да ме дарява с ослепителната си усмивка.
- Много приличаш на дядо си...
- Знам какво е сторил на твоята баба. Обичал я е много, до края на живота си... и не се притеснявай от мен, зная какво ще се случи с теб, ако ти взема Сянката...
- Искаш ли да го направиш ?!...
- Да! Но... изборът е твой. Ти сама можеш да го решиш...
- Чаках те много дълго време?!...
- Зная, търсих те на неподходящите места...
- Нали знаеш, че ще те обсебя и ще те измъчвам с прищявките си до смъртта ти?!...
- Зная. Сякаш цял живот съм го знаел...
Тя се пресегна и взе Сянката си.
Сложи я в ръцете ми и с блясък в палавите си очи, като от злато се сгуши в обятията ми...

- Дядо! Дядо, а какво стана после?!... Тя колко време остана при теб?!...
- Цял живот!
- А сега, къде е?!...
- Тук съм в кухнята и ти правя мекици!...
- Нооо... дядоооо... ти през цялото време си говорил за бабааа?!...
- Да! Тя е моята малка Самодива!