понеделник, 7 юли 2008 г.

-Защо...?/2/






-Татко ще ми купиш ли зелен сладолед?!... знаеше, че няма да му купи.
Напоследък се държеше строго с него. Не искаше да си играят. Превърна в най-тъжния човек, когото познаваше.
Беше едва 6 годишен и не разбираше защо всичко се промени.
Майка му си замина завинаги. Малкия апартамент потъна в тишина. Баща му с часове стоеше неподвижен и само в неделя го извеждаше в парка.
-Има малки кафяви лешници и парченца смокини...
-Следобед ще ходим при баба, тя ще направи любимия ти Сметанов сладолед...- и продължаваше да чете списанието, без да го погледне...
Преди го водеше за ръка до количката и винаги му разказваше как се правят сладоледите. Накрая го оставяше да си избере сам от кой иска.
Историите винаги бяха различни и смешни. Знаеше, че ги измисля за него, но му беше приятно да слуша веселия му глас.
Обичаше го.
След това го прегръщаше в силните си ръце и двамата се надпреварваха кой ще отхапе повече.
-Татко има малки златни парченца в него, като отчупени звезди и блести... искаше да му разкаже за този сладолед как се прави, но баща му пак мълчеше...
-Този сладолед от какво се прави ?!...
-Не зная.
-Аз знам. От зелени очи, когато плачат...
-Престани...-баща му го гледаше строго...
-...като на мама.
Главата му се завъртя. Чу плясък. И след това бузата му пламна.
Имаше чувството, че отново е паднал и одрал коленете си, но този път беше още по-лошо.
Очите му се насълзиха. За първи път го болеше така.
Бавно потърси с поглед очите на баща си. И видя в тях само страх.
Този път нямаше да се разплаче. Беше разбрал, че болката не отминаваше по този начин. Бузата изтръпна и не усещаше сълзите стичащи се по нея. Свил малките си юмручета стискаше зъби, без да каже нищо. Дишаше тежко и събираше сила за да избяга.
Почувства се сам. Искаше да зададе толкова много въпроси. Гледаше баща си и мълчеше.
-Отивай да си играеш. След малко тръгваме.
Гласа му беше дрезгав и пресипнал. Трепереше и на моменти спираше. Момченцето видя кафявите му очи как потичат. Беше ги виждал такива, когато майка му си отиде.
Не искаше да вижда баща си тъжен.
Искаше пак да се смеят и да го разпитва за всичко.
Да го прегръща вечер, докато заспи.
Сутрин да го търси с викове и да се сгуши в него, докато си пие кафето.
Да гледат анимационни филми и да измислят продължения.

Бузата вече не го болеше.
Баща му беше клекнал пред него и държеше фунийка зелен сладолед.
-Искаш ли ?!...
Момченцето посегна и внимателно го задържа. Но само го гледаше.
-Наистина ли мислиш, че има същия цвят, като очите на мама?!...
-Да! И ме е страх да го опитам.
-И мен ме е страх...
-Защото ни липсва, ли ни е страх ?!...
-Да!...
-Когато порасна, никога няма да ме е страх!...
-Знам! Ела...
Момченцето прегърна с една ръка баща си, докато той го вдигаше на ръце. Сладоледа оставаше между тях, без никой да го докосне.
-Ще ходим ли при баба ?!...
-Да!... Искаш ли да те разкажа от какво прави нейния бял сладолед?!...
-Да!...

Отдалечавайки се момченцето започна тихичко да се смее. Прегръщаше баща си и го обичаше отново.





===========

-Защо...?.../1/

2 коментара:

  1. Не съм ... когато пиша така, всъщност съм в прекрасно настроение, но... чудно що все тъжни неща се получават, сигурно избиват подсъзнателни тропизми хахааха ;)

    ОтговорИзтриване