понеделник, 6 август 2007 г.

камъче...

Моето малко цветно камъче стоеше закотвено в продължение на дълги години. Всяка сутрин го наблюдавах и тъжах, че не мога да му помогна. С течение на времето то загуби блясъка и цветовете избледняха. Слънцето първо него огряваше и понякога, когато водата нощем го бе отмила се забелязваха огнените му ивици. То също беше тъжно, защото си имаше другарчета. Но реката бавно ги отнесе. Подкопаваше ги, а след време ги раздели. След известно време установих, че липсват. А моето камъче, като чели закотвено не помръдваше. Сякаш усещаше, че ако си отиде с мен ще се случи нещо лошо.
Един ден водата довлече няколко красиви камъчета. Пъстри и различни. Видях моето камъче как заблестя черпейки сила от обкръжението си. Видях го в залеза как стана мораво-червено... като жар... и се обагри отвътре. А през нощта на Лунната светлина се превърна в Синя Искра.
Беше ми любопитно какво ставаше с него. При условие, че през последните години си беше едно и също обикновено камъче. Ще кажете защо тогава ви говоря за него? Може би защото съм му разказал отпивайки от чашата на горчивата истина за Моя Живот. И колкото повече му разказвах толкова повече то избледняваше. А аз продължавах... и продължавах... и продължавах...
А днес то беше променено. Изглеждаше различно. Наведох се да го погледна и видях отражението си. Видях дълбоката Тъга, която съхраняваше. Това там аз ли бях? Нямах отговор на въпроса...и...
...една сълза се прокрадна и бавно се напълни, преливайки и потичайки по бузата ми. Май трябва да го освободя от това бреме. Да приема факта, че с него сме различни и трябва да потърсим Щастието си.
Сълзата ми капна върху него и го обагри. Огнените му езици в нишки се напълниха и Затанцуваха. За последен път може би го виждах, така да Блести. Утре то щеше де поеме по реката. Ще го пусна. И трябваше да му дам шанса, да намери други пъстри камъчета с които да грее.
Цяла нощ седях буден и го наблюдавах, а на сутринта то си тръгна с първата вълна. Останах дълго да го гледам, как се търкаля по бързея. И за първи път лицето ми не беше посивяло. Грееше в Синевата, която будеше Слънцето.
Благодарен на Пъстрите камъчета се Обърнах и тръгнах да търся своето щастие с Усмивка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар