понеделник, 6 август 2007 г.

Тишина



Вървя по пътеката потънала в сенки, дърветата над мен почти се бяха вкаменили. Полъха е толкова слаб, че едвам развява пожълтелите листа. Ако не е Тишината, ще да си помисля, че вървя в избеляла картина.
Бавно нося кошницата и пристъпвам към теб. Стигам до пейката и ти се усмихвам... Зная, че не съм закъснял и бавно се спирам задъхан. Подпирам се за момент с една ръка на гърба на старата облегалка. Отпускам гърди, оставям кошницата отстрани. И сядам срещу теб да си почина.
Макар, че слънцето вече се е издигнало високо, хлад преминава през тялото ми. Всичко е потънало в тази така съпътстваща ме Тишина. Успявам да събера сили и да ти се усмихна отново.
Не си се променила, изглеждаш все същата, красива и нежна и твоя... така весел поглед с огромните ти потъващи очи. За миг забравям полъха и се отнасям в деня в който те срещнах. Помниш ли го?
Разбира се, че го помниш. Тогава за първи път видях усмивката ти. За първи път докоснах рамото ти. За първи път усетих приятния ти аромат...
-Да, тогава беше различно. Първата ни вечер...
Помниш я нали? Когато се смяхме, превъзбудени от тръпката на новото начало. Тази вечер, когато времето спря и бяхме само двамата в частица от секундата. В така голямото безвремие...
Бяхме на тихата тераса, пиехме червено вино от тумбести чаши. Гледахме полюшкването на яхтата ниско под нас. Закотвена и тъмна в тихото море и се чудехме защо никой не я използва тази нощ.
Помниш разбира се... как допряхме рамене и ти ме погали с косата си. Отпусна глава на рамото ми и... приказвахме весело. Докосвах пръстите ти и ги преплитах, като, че ли съдбата щеше да ни отнеме момента и го задържах...

-Да... сега си спомням, когато те целунах по косата как ме погледна...
-Бях забравил...
-А ти не си забравила... Знаех си, че ще ми го припомниш...
-Да, любима! Същата вечер, беше много нежна за двама ни. Бяхме толкова внимателни един към друг. Свещите изгоряха преди да свършим и да се унесем в сън с изгрева на слънцето.
-Да... Музиката беше от шума на разбиващите се вълни под нас...
-А... помниш ли на следващия ден?
-Да, на следващия ден, когато привечер тръгнахме на разходка.
-Когато слизахме по стълбите на долу към кея и те повдигнах на ръце...
-Да, ти тогава ме прегърна през врата и те беше страх...
-Да... и ме целуна, ама те беше страх и те притиснах към себе си и усетих, как малкото ти сърчице ще изскочи...
-Това беше нашият миг... любов. Тогава разбрах, че те Обичам толкова много! Беше докоснала нещо в мен и събуди чувствата ми...
-Да, тогава още слизайки по стълбите разбрах, че ще те Обичам до края на живота си...
-Ти помниш този момент...
-И аз го помня. Вървях по кея, а ти беше затворила очи и се смееше тихо и ме прегръщаше толкова силно...
-Тогава се качихме на яхтата, същата за която си приказвахме предната вечер... и се спуснахме вътре в нея и те оставих да стъпиш на пода. За миг, загуби равновесие от полюшкването на вълните и те хванах в прегръдката си...
-И това ли помниш?
-Да и аз... Желаех те още тогава, но имахме цяла вечер, цяла вечност. Имаше и пълнолуние...
-Имаше...Забравила ли си... И как само ми се усмихваше. Колко големи изглеждаха очите ти на приглушената тъмнина...
-Да.Изненадах те тогава. Цялата следваща седмица, обикаляхме островите с теб и когато открихме онзи малък остров с водопада... се любихме... да, помня го ... помня и бурята. А страха ти?
-Тогава те помолих да се омъжиш за мен!
-Усмихваш ми се пак.Погали ме...моля те. Чакам този момент прекалено дълго...

Някой ме докосна по косата и се сепнах от дрямката. Едно листо се търкулна и бавно падна по бузата ми. Завъртя се и леко се свлече в ръката ми отпусната в скута. Повдигнах го внимателно и подуших аромата му.Имаше цвета на твоите червени коси и ухаеше като теб. Един слънчев лъч премина през листата и ме докосна в очите. Сълзите ми потекоха и тази Тишина... тази Тишина останала толкова дълго в мен се пропука...
Сълзите започнаха да се търкалят, а ти седиш срещу мен, така красива и усмихната. Всяка година на този ден идвам и ти нося цветя...
-Да, мила. Набрани полски цветя с повече сини цветчета.
-Те са любимите ти... За теб са!
-За малко щях да забравя да ти ги дам ... Ще ги поставя до теб...
-Да...Наистина. Ухаят толкова силно ...
Отварям кошницата и изваждам всичко на пейката между нас. Поставям любимите ни чаши и отсипвам по равно от червеното вино. Докосвам твоята със звън на стъклото и отпивам една дълга глътка. Оставям я изпразнена до твоята и се заслушвам в тази, преследваща ме Тишина. Защо е толкова тихо? Защо не чувам птиците и смеха ти? Защо се чувствам странно и потиснато в тази Тишина?
Та аз живея в Тишина от толкова дълго време.
Поглеждам те с вече пресъхнали очи. Трябва да тръгвам.

Ставам трудно и се приближавам до теб. Навеждам се и те целувам. Като, че ли Тишината ме обгръща и става по-тъмно и приятно...
Гръмотевица разби покоя и тътена наруши всичко около нас. Лекия полъх зашумя и пристигна вятъра. Едри капки дъжд започват са се спускат около нас. Бързо ни намокри и от косата ти започват да се стичат в очите ти струйки вода и да капят, превръщайки се в сълзи...
Вече съм виждал как плачеш, не искам да го веждам отново. Обръщам се и тръгвам по алеята. Знам, че ще ме наблюдаваш докато не стигна края й. Знам, че това ще е много мъчително за мен. Всеки път плача докато се отдалечавам...
Клоните се удрят един в друг и дъжда обсипва всичко от играта на вятъра. Но за мен всичко е Тишина. Една много трудна и тягостна Тишина... и вървя в средата й.
Знам, че от очите ти капят сълзи. Надявам се, че за последна година идвам и, че скоро ще пристигна при теб Любов Моя.
Чакай ме... вече го усещам.
Така, както усещам сълзите спускащи се по-красивото ти Каменно лице.

Отдалечавам се и се чудя... Защо в гробищата... винаги е Тишина ?



Няма коментари:

Публикуване на коментар