събота, 1 ноември 2008 г.

Persona non grata...

Колкото повече се отдалечавах, толкова повече изгарях. Опитвах се да мисля трезво, но беше невъзможно. Няколко питиета, бяха леко замъглили главата ми и караха устните ми да се усмихват, сякаш това беше единственото нещо, което можеха да направят.
Бавно се прокрадвах в нощта и сутринта се приближи с полъх от незнайни въздишки, изтръгнали тишината на слепени тела в унисан с чувствата, каращи очите ми да блестят.
Бях на няколко метра от вратата, а имах чувството, че съм вървял дни. Обърнах се и празнотата ме погълна.
Този път нямаше болка. Нито вина. Нито мисли тревожещи възбуденото ми съзнание. Ръцете ми не трепереха.
Точно, като надвисналото спокойствие обгърнало улицата около мен. Това бях. Тъмнина. Сянка. Дишах. Живеех отново.
Обърнах се и колкото повече крачех, толкова повече се привързвах към нежното усещане, което ме изпълваше. Сякаш нещо в стомаха се беше свило на топка от години и сега излъчваше топлина и гърдите ми разкъсаха стотици обръчи.
Не се бях чувствал по този начин от както нуждата да посягам към чашите, беше взела превес над душата ми. Изпразвах чашите, но май се опитвах да унищожа мислите си. Пълнех дъното с тежки проблеми и за моменти ги забравях.
Но всичко беше с времето си. Връщаха се още по-зловещи. И още по-ожесточено се борех. И поемах към неравностойна битка с удари причиняващи ми самозабрава.
Там някъде успях да се открия. Самотата ме изучаваше, а аз я слушах. Разказа ми за себе си и аз я докоснах. Не я прекъснах, никога. Превърнах се в желание да продължа. Да намеря частицата в себе си, която ще ми прости за това, което съм.
И я открих. Спотаена зад клепачите ми. Просто отворих очи и дълбоко в себе си започнах да крещя откъсвайки всичко ненужно и го... забравих.
Хубаво е да не помниш ненужни неща. Ненужни тревоги. Ненужни изблици, каращи тялото да е зависимо и ги замених с... пороци.
Нощта предлага изобилия. Работилницата на дявола господства и те прегръща. Примамва те в изкушения и ако съумееш да им устоиш, продължаваш към следващите.
Но идва и онзи момент в който искаш да спреш. Да се отдадеш и да откриеш реалната си същност. Да спреш да бягаш. Да започнеш всичко отначало с някой, който ти изпълва и искаш да започнеш да живееш истински.
И точно тогава губиш контрол. Чувствата си играят с теб. Потопяваш се в игра с телата и докосванията носят нежни милувки, каращи копнежите да оживяват.
Ръцете обгръщат мислите ти и ти ги следваш безмълвно по извивките на желанията с които проникваш все по-навътре и по-навътре, гонейки тръпчивостта на момента, който те притиска в себе си.
Докосвайки гладкостта на очакването, пропълзяващо по-пръстите ти в мокро отпиване на устните от незадоволяваща жажда, стичаща се в теб и вмъкваща се, като демон... желаещ още и още и още...
И там незнайно преплели пръсти в тласъци се раждат мечтите. Истинските. Чакащи да се отворят очите, за да те погълнат и да отдадеш последната си сълза. Щастливата.
А след това, не знам какво става.
Още не съм достигнал до този момент. Много преди това съм избягал. Защото ме е страх да обичам. И е толкова късно да спира да се влюбвам. Може би, днес ще е по-различно.
Искам да се върна.



2 коментара:

  1. Колкото повече разбираш себе си...толкова по - малко те разбират другите, така мисля аз. А ти приемаш ли това?

    ОтговорИзтриване
  2. ооо ДА!... това беше първото нещо с което се примирих... макар, че себе си още не разбирам...напълно хахаха ;)))

    ОтговорИзтриване