сряда, 1 октомври 2008 г.

последното чувство...



Той... тичаше бавно в такта с мислите си, а коридора покриваше периферното му зрение с тъмнина и ограниченото взиране насълзяваше очите му, с остра ледена болка.
Всъщност сърцето му беше препълнено с чувства, от които едвам си поемаше дъх.
Не беше изморен от тичането, само леко го наболяваха устните от прехапването и малки облачета пара се изстрелваха през тях, все едно плюеше ненужните "малки неща"... и ги забравяше.
Искаше да излезе от този тъмен свят, но... винаги светлината в края му, го отвеждаше в нов по-тъмен коридор, някъде между мрака и непрогледните усещания на неговото съзнание.
Тичаше и си спомняше, как пръстите му разгръщаха косата й. Как неволно опираше бузата в мекотата на гърдите й. Посягаше напред с ръцете да хване усмивката й, но хващаше само мрака и коридора го отдалечаваше, докато поглъщаше остатъците на трепета му...
Тичаше, от много време с мисълта... как иска да я докосне.
Тичаше, към спомена си.
Тичаше, към очите й... в които потъваше с нежния й шепот.
Приятно се чувстваше обгърнал я щастливо и усмивката му, макар и напукана от вятъра, леко се прокрадваше почти незабележима.
Той... продължаваше да тича и не знаеше до кога...

Тя... тичаше някъде, но все повече мислите й я приближаваха към чувствата, които беше загърбила. Момента й на мълчание приключваше и искаше да крещи...
Да крещи заради всички и всичко...
Тичаше и гласът й, оставаше безмълвен, а косато и се разгръщаше плавно и се мяташе напосоки. Тялото и се носеше... като, че ли вятъра й помагаше да се движи фино и ефирно...
Тичаше, а пълзящите му меки пръсти по лицето й, затопляха желанията да ги усеща отново. Искаше да си припомни моментите, с които вечността се разделяше на мигове. Искаше да изхвърли всичко от себе си и тичаше... да ги разпръсне по пътя, докато остане "чисто нова"... за нови "малки неща"...

Той... тичаше и чуваше сенките, как го предизвикват да спре. Изкушаваха го с невероятно примамливи образи, но продължаваше... знаеше, че трябва да тича и ....

Тя... тичаше по тревата към... обичта, която никога не забрави и искаше да я изпита отново. С нови мечти, с нови усещания, с нови трепети и страсти...

Той... тичаше и започна да усеща празнината си. Знаеше как трябва да я запълни. Не му беше за първи път. Време беше да спре да бяга и да излезе в светлината. Но... продължаваше да тича за да бъде отново себе си, чист и нов за ...

Те... тичаха, надалеч един от друг... сякаш бягството, беше останало последното чувство в сърцата им...

Няма коментари:

Публикуване на коментар