- Аз съм Гейбриъл... /6/

усещане, обич, равносилно на мъка, течаща, потекла по напуканата ми длан, вечер с чаша, разкъсваща, моята последна Горгона, преди да нарисува, чиста ДЪГА, мигаш, и... какво се ражда с изгрева преди Луната, в буря развилняла, замръзналата, непокорна, огледална шир, уцелила ли е средата или нищото е произтекло, в отронване, преди момента, през спирала на нашето, така очаквано желание, за следващия ден, раждащ страхове, вълшебства нови...опс... НЕ!!! има само злокобни строфи, векове проклинат, пъкления АД!!! нима сме чужди, непокорни, виж ни колко весело...се молим, Луна изгрява, нова идва, три замират, четвърта ни руши, паралелно се изнизваме, губим ли разсъдък, аеее... бегай , стига ми пуши. не търся, не прощавам, не обичам, не мълвя... само искам, да си с мен, да ме обичаш, и да ме разбираш, макар разстояния да ни отвличат, да ни проклинат, някъде от седмото море... А ХАОСА , започнаха да сричат, и да мънкат разни люде, де не знаят, що си ти?!...НЕ ТЕ ЛИ ВИКАТ ...
-Гейбриъл!!!
... ти ли беше...
-... що ни пощади?!...
...поне ни пътя , посочи горчиво, да преглътнем мъката, преди те те отречем... а Габриел им рече...
-Трябвам ли ви, потърсете ме!!!...
... а те забравиха го вече... защото кланяха се , на някой друг...
отметна си качулката и гордо се изправи, за първи път откри снага, слънчевите очила, го скриха за момента, но усмивката му... тихо, бавно, заблестя...


























макар, че... маските му... разкриха, другата му... същина...


.