следвам стъпките ти...

на хиляди парчета можеш да се разпилееш с вятъра от самосъжаление и пак мечтите да те съберат в едно цяло с усещания и чувства, за щастие и радост...
едва ли вината и липсата на самоувереност, могат да причинят тревоги и терзания, които да не можеш да замениш с усмивки и да отвориш очи с онова пламъче в душата, което така ранобудно се обажда и те предпазва от сълзи, когато те напират с болката, която те изяжда, гори, горчи...
понякога стискаш пръсти незнайно защо, умело прикрил в шепата си търпение, без да осъзнаваш, че устните ти спорят с вятъра в непримирим спомен и се губиш в играта му, а той те размята по острите ръбове на опърничавите мисли, докато търсиш верният отговор
...а верни отговори няма, има само случвания в следствие на нашите копнежи, идеали или илюзии, че имаме възможността сами да изберем дали да продължим...
ако има баланс, то той се изправя срещу нас и не винаги можем да вървим в средата му, за това често падаме или се усмихваме или и двете заедно, докато вървим в предизвестеният си край...
а той винаги е един и същ, дори да надиграеш или да надлъжеш дявола, пороците му ще те обгърнат с диханието на нощта, когато спиш...
но той поне ме научи да откривам, кога си идвала в сънищата ми и в тишината й, да следвам стъпките ти без да ме усещаш...