Сънища за Лунички в късното лято...

Сънувам, как те рисувам с думи...
Разчертавам косите ти с контури от вятъра, с разрошени масури обгърнали слабите ти рамене. Докосват влажно загорялата ти кожа, а Слънцето греещо се оглежда в сълзите по скулите ти.
Тъжна си.
Очите ти изпълнена с любов, преглъщащи мъката и скрито прехапваш устни, напоени с онова сподавено желание да ги целувам отново и отново.
Усещаш топлината на ръцете и галя извивките на гърдите ти, изпълващи тежко шепите ми. Погледа ти ме попива в обятията на синьо-пъстрите отблясъци на вълните.
Топлият ти дъх сливащ се с шума от разбиващия тътен в кея, е като миг завинаги останал с проникването на онова сливане на телата ни, запечатано кехлибарно в пръските на зениците ти.
Луничките по лицето ти появяващи се в късното лято, осеяно подчертават усмивката ти на лешниково-зеления поглед в който се загубих.
Там, някъде седнали на пясъка се наслаждавахме на губещите се очертания на кея в далечината на залеза...
Там на същото място в което стискаше пясъка между пръстите си... когато ме целуваше.
Там те открих и те загубих...

Там ще се връщам в залези, чакащ блестящи луничави отблясъци да ме обгърнат и потопят в мечтите на сънищата ми.
Там ще чакам да се събудя на пясъка, нарисувал лицето ти с изгрева да ме огрява със Слънцето...

И истински ще докосвам косите ти...