Навярно много камъчета срещаме по пътя си, с различни форми и множество цветове. Подминаваме ги без да им обръщаме внимание освен, ако не ги подритваме в спомени от детски игри по безлюдни улици...
Днес си вървях по замръзналите локви. Стъпвах върху тях с желанието да направя дупки. Но... се чувствах празен и лек, безпаметно загубил всичко по пътя си...
Нямах желание за усмивка... Нямах настроение, да повдигна глава и да отворя очите си за Слънцето...
Тогава го видях, с нищо не се открояваше от останалите. Наведох се и го стиснах силно в топлата си шепа. Даже не успях да го огледам и да го изчистя. Просто то ме избра и го грабнах...
Държах го и студенината ме изпълваше. Дарявах си топлината, а то непокорно отвръщаше обидено с нежелание сякаш е разочаровано от други и се страхува от мен...
Някаква сила имаше и ме накара да го спусна надълбоко в джоба си, прогаряйки ледено дланта ми. Тръпка на хлад се прокрадваше по ръката, пронизвайки тялото ми отвътре. Там... където нямам нищо и всичко е тъмно...
Очите ми срещнаха вятъра и се насълзиха. Нима можеха да се напълнят от него, а не от тъгата, която ме е обзела. Колко пъти, останал в тишина нощем исках да се потопя с мъката си в чашата, а сега всичко стана от само себе си...
Исках да споделям заглушаващата болка, изпълваща и поразяваща, всяка мисъл и порив с празни стенания отекващи по голите стени гонейки въображаеми сенки...
Исках да се пречупя и да започна пак да вярвам във всичко. Изгубил вниманието и нагласата да обичам дори себе си, се потопявах в ненужни битки с гордостта. Там някъде дълбоко един инстинкт, говореше вместо мен и търсеше постоянно да срещна себеподобна...
Усещам студенината на камъчето, сякаш държа бучка лед. Страх пропълзява изпълвайки цялото ми тяло в желание да се отърва бързо. Не го правя...
Леко разтварям юмрук, а топлината ми в джоба нахлува промъквайки се го докосва и в миг почувствах облекчение. Нежно легнало и галещо се е започнало да се стопля. Нищо не ми коства да му даря това, което ми е останало...
То не е много, но... за някои и това е достатъчно. Дали си внушавам или поредното ми желание да не бъда сам е отекнало в нуждата да стопля едно малко камъче...
Дали това е топлината на Любовта ми. Дали по някакъв начин камъчето докосна нещо скрито дълбоко в мен, но по цялото ми тяло се разля приглушена еуфория, караща ме да се усмихна дори в пронизващия леден вятър...
Може би, това е камъчето на моето толкова търсено Щастие. Може би, затова сега се чувствам така окрилен и готов да продължавам да те търся. Може би, то ще ми помогне да те намеря. До тогава, ще го пазя скрито дълбоко в себе си...
Леда продължава да хруска в стъпките, а вятъра безмилостно да пронизва лицето ми. Не усещам студа в усмивката си, а само сълзите от очите, парещо капещи от Радост...
Няма коментари:
Публикуване на коментар